Свободата

Войвода на смъртна дружина

103 години от Илинденско-Преображенското въстание

Кирил Момчилов

Петър Горов

Онези, които са познавали отблизо Петър Горов пишат за него, че притежавал най-добрите черти на тракийските българи от Странджанския край: необикновено силен дух, кристално чист морал, любознателност и интелигентност, поетичен дар и съобразителност, добродетелен и суров характер. Христо Силянов свидетелства за подготовката на Преображенското въстание: "...всяко село имаше своя постоянен военен лагер - смъртна дружина, за издръжката на която се грижеха другите селяни..." Войвода на смъртната дружина в Заберново бил Петър Горов. За него е нашият разказ.

Бойното знаме на въстаническата чета на Дико Джелебов, което се съхранява в Националния военно-исторически музей в София

Сведенията за рода Горови ни водят далеч назад във времето. Дядо му Никола Горов бил жив изгорен от турците по време на Руско-турската война в 1828-1829 г., а баща му Горо Ников - съзаклятник в Априлското въстание през 1876 г., едва се спасил от бесилката.
Петър бил предпоследното - десето дете на родителите си. В село Алан кайряк /Ясна поляна/ през пролетта на 1902 г. бил посветен от агитатори на тайната организация за подготовка на въстание в поробена Тракия. Трябвало да помага на преминаващите нелегални агитационни чети. Политическата атмосфера се нажежавала все повече и повече: първият съзаклятник получил за година-две желаната революционна закалка - като ятак на нелегалните и техен куриер, като организатор на канал за доставка на оръжие за бъдещото въстание. И накрая - избрали го единодушно за войвода на 11-те "смъртници" от селото!
В една тетрадка, която се пази в Държавния архив на Бургас /ф.799К/, Петър Горов е записал през март 1942 г. спомените от участието си в Преображенското въстание. Този ръкопис съдържа прелюбопитни подробности за нас, част от които цитираме:
"Когато на 4 август бяхме събрани всички - смъртни и всички посветени в организацията младежи, годни да носят оръжие, участъковият войвода Дико Джелебов ни строи и от устата му чухме многоочакваната вест: на 5 срещу 6 август, срещу празника Преображение, ще бъде обявено въстанието, за да си премерим силите с петвековния поробител. На другия ден свещеник Васил Праматаров освети нашето знаме и всички въстаници дадохме клетва.
Слънцето вече клонеше към запад. Вековните дъбове на височината Божейме хвърляха дълги сенки в поляната. Всички стегнати с потури, бели навуща, черни върви, препасани с патрондаши. Войводите носехме бели калпаци с кадифени дъна от зелено сукно, на калпаците жълти кръстчета. Въоръжението ни беше различно - манлихери, кримки, шишанета, бердани. Сборният ни въстанически отред наброяваше 250 души."
Да казваме ли, че за тази селска армия Петър Горов, като войвода на смъртната дружина, е работил ден и нощ: той организира мъжете и жените в "истинска комуна, която в боево и стопанско отношение напомня древната спартанска уредба" /по определението на Христо Силянов/. Дрехите и патрондашите за четниците били ушити от жените, оръжието - доставено от смъртниците; прибирането на реколтата от нивите и укриването на храната - работа на цялото село... Ентусиазмът е бил общ!
"При залез слънце войводата Дико Джелебов даде последните си нареждания - четем следващата пожълтяла страница на тетрадката, - знаменосецът разви кървавочервеното знаме и ние след него се спуснахме по стръмнината... Залегнахме в самите гробища, като за прикритие ни служеха надгробните камъни и с готови пушки зачакахме определения сигнал..."
Сигналът - бомбата на войводата, командата "Огън бий!" на подвойводата и залпът на борците изненадали до смърт турския аскер. В неравния бой, който продължил и през деня, били ранени само двама от въстаниците...
Радостта от Странджанската комуна, просъществувала само дни, както и погромът на въстанието, са ни известни. Знаем и за неописуемите зверства в градовете и селата на поробена Тракия. Трагедията на странджанци е голяма. Ала място за униние няма. Не унива и Петър Горов. Животът му продължава в несгоди и борба.

ЗНАМЕТО НА ДИКО-ДЖЕЛЕБОВАТА ЧЕТА

Единственото бойно знаме, оцеляло през пламъка на въстанието и годините до днес било поръчано на Петър Горов от войводата веднага след конгреса на Петрова нива. Купил Петър Горов червен памучен плат и златист варак от Малко Търново и заедно със заберновчанина Юрдан Георгиев бързо го ушили /размерите му са 84 на 60 сантиметра/. От стихотворението "Хаджи Димитър" на Христо Ботев извезали безсмъртните четири стиха:

"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира! Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят."

Над тях - огнените думи "Свобода или смърт", вдясно - "1903 г. с. Заберново". Най-горе - в десния ъгъл, "изрисували" изправен на задните си крака лъв!
След време Горо Горов посвещава на паметта на баща си Петър Горов своя труд "Странджански фолклор". Поместените над 80 народни песни в книгата, изпълнявани от Петър Горов, са безценни, защото няма как времето да ги отвее и да бъдат забравени. Нямаме достоверни данни къде, кога и как Петър Горов е създал песните си за въстанието, но те са тръгнали от село на село, за да не заглъхват и до днес. Предавани от поколение на поколение през десетилетията, те и в ХХI век ще славят подвига на героите. За тези песни са характерни преди всичко историчността, революционният дух и ентусиазъм, които предават на изпълнители и слушатели.

Една одисея, която плаче за описание

- Всеки един от въстаниците се събра със семейството си - четем в спомените от тетрадката на Петър Горов. - Събра се, за да му търси подслон в някое от селата край границата в България. Аз се установих с жена си и четиритях си деца в Ново Паничарево. Взех със себе си и знамето, което в свободна България не ми създаваше никаква грижа. През лятото на следващата година турското правителство даде амнистия на изселниците и аз, заедно със своите съселяни, се завърнах в родното си село Заберново.
След като поставих в ред изоставения си в продължение на около една година дом, където всичко бе разграбено и унищожено, замислих се и за знамето, което пренесох тук заедно с другия си багаж. Опасявах се, че при един обиск от турската власт можеше да бъде открито и унищожено. Обмислях по какъв начин да го опазя. Нали съм дюлгерин /зидар/, хрумна ми идеята да му направя скривалище. Къщата ни бе много стара, земълна /на земята без под/, стените й от дървени талпи, защото е била строена преди около сто и петдесет - двеста години. Приготвих един лъжлив стълб, издълбах го по продължение от едната страна, за да мога в улея да поставя знамето и бойната си пушка и го приковах на талпената стена под предлог, че укрепвам стената. Предварително изрязах под него отвесна ивица на дъските, която да се закрива напълно от стълба. И след приковаването му, отвътре през отвора поставих знамето и пушката, замаскирах отрязъка с летви и мазилка...
В това скривалище държах тайно тия реликви и на никого, дори и на семейството си не казах. За него знаеше само най-големият ми син Тодор. Вече се успокоих, бях сигурен, че никой няма и да предположи, че в този стълб може да има нещо. В 1907 г. при преминаване на една нелегална чета, с която се свързах, но стана провал, аз бях задържан и осъден на три години в Одринския затвор. Тогава турската полиция направила обиск в къщата ми за оръжие и други компрометиращи неща, но до скривалището на знамето не стигнала. След като се завърнах от затвора то си стоеше непокътнато.
През Балканската война при настъплението на турската войска ние отново трябваше да търсим спасение зад граница. Опасявах се да взема знамето със себе си, защото можеше да ни настигнат турците и да ни претърсят, а да го оставя в скривалището - можеше къщата ми да бъде опожарена. Затова го пренесох и укрих в една хралупа в гората под село, като го увих в мушама, да не угние. И когато отново се завърнахме в село, защото съгласно сключения Цариградски договор нашият край най-после бе освободен от робството, аз отново прибрах знамето от гората. Не бе нужно повече да го укривам...
През 1928 г. във връзка с 25-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание група бивши въстаници в Малко Търново взеха инициативата да се организира първото честване на това събитие в местността Петрова нива. Те замислят и уреждането по-нататък на една музейна сбирка с вещи и документи от въстанието. На събора на Петрова нива аз занесох запазеното от мен знаме. Тази реликва предизвика извънредно голям интерес сред съборяните, които я разглеждаха с рядко любопитство, а живите войводи пожелаха да си направим снимка с него...
В 1938 г. знамето предадохме за съхранение на Националния военно-исторически музей в София.

СКОРО, СТРАНДЖО, ЩЕ СЕ СБЕРЕМ

Я не плачи, я не тъжи,
горо ле, зелена,
не грижи се да посрешнеш
сланата есенна!
Нашето е клето сърце
люто наранено,
а след снега ще да бъде
всичко пак зелено.
И по тебе ще да цъфнат
божур и лалета,
а пък ние ще се сберем
все храбри момчета.
Хайде кажи: "Бог да прости!"
за Михаил Попето,
за Геройски, за Делчева,
за Кондолов Гьорги!
Припомни си пак тъй също
за Пано Ангелов,
Равашола, Иван Стойков
и Паскал Иванов!
Тези мъже посеяха
семе за свобода,
а пък ние ще го жънем
кога време дойде.
Това време наближава,
горо ле, зелена,
скоро, Странджо, ще се сберем
под твоята шума!

05.08.2006