Театър

Вечният антагонист

Венелин Пехливанов пресъздаде образи на мислещи хора с мащаб, със своя жизнена философия и кредо

Севелина Гьорова


Той не доживя своята 70-годишнина. Почина преди година. Отиде си вече извън театъра, огорчен, изпълнен с онова чувство на неудовлетворение, което отличава не честолюбците, а убедените в своите творчески сили. Имаше възможност да се убеди в тях многократно в трийсетгодишната си актьорска дейност, белязана с успехи, национални награди, любовта на публиката и високите оценки на критиката, но и винаги съпътствана от едно вътрешно убеждение, че не получава онова, което му се полага.

Ученик на бележитият Георги Стаматов от удивителния випуск, който даде на българския театър актьори като Иван Раев, Димитър Буйнозов, Любомир Киселички, Иван Несторов, Борис Луканов, Лора Кремен, Нина Стамова, той е разпределен в Сливенския театър. Остава там пет плодотворни сезона заедно със своите съвипускници и неизменни творчески партньори - актьора Иван Раев и режисьора Енчо Халачев. Постановките на този театър добиха общонационално значение. Те гостуваха на много форуми и можаха да се утвърдят в съзнанието на цяла театрална България. И сега го помня като Сидней в "Добрата стара Англия" от Съмърсет Моъм - честолюбец, съзнаващ колко много му отнема животът, като Платонов от "Океан" на Александър Щейн и особено като Мурад в "Иван Шишман" от Камен Зидаров, където сравнително скромната по обем роля придобиваше принципиално значение в двубоя с младия български цар. Но особено силно, незабравимо беше неговото участие в именитата постановка на Енчо Халачев на "Прокурорът" от Георги Джагаров, където играеше ролята на следователя Николов. Четири десетилетия са изминали оттогава, а още помня побледнялото от възмущение лице на фанатика, неговите пламнали от гняв светли очи, неговото истински трагическо възмущение как може да не се възприеме решението на партията и как може то изобщо да се обсъжда. Прокурорът на Иван Раев и Следователят на Венелин Пехливанов бяха един от най-незабравимите дуети на българската сцена.

Този спектакъл го доведе по право на софийска сцена.

Той постъпи в трупата на Военния театър и игра там впечатляващо Иванко - друмевия герой в нова и изразителна версия, направена от драматурга Камен Зидаров. Венелин предаде сложно вътрешното крушение на героя, който от патриотичния порив да замени един слабоволев цар и да спаси отечеството си, се превръща във властолюбец и предател, способен да подаде ръка на чуждоземеца, за да запази властта си. След знаменития Иванко на Йордан Матев в постановката на Георги Стаматов в Народния театър, не ми се беше удавало да гледам друг актьор да играе тази роля с такова проникновение, мащаб и драматическа сила.
След безспорното си утвърждаване и пред столичната публика, той постъпи в трупата на Народния театър и работи там в продължение на две десетилетия. Щастие беше, че в състава на театъра вече работеше режисьорът Енчо Халачев, който познаваше неговите възможности още от театралната академия. Не напразно във втори курс участието му в откъс от "Господа Головьови" с Живко Гарванов се превърна в едно от събитията в театралната академия. Запомнила съм го като Тодор Каблешков в драматизацията на "Под игото" от Иван Вазов, постановка на Кръстьо Мирски, може би защото той рядко получаваше роли на съзидателни герои и истински се стремеше да се изплъзне от налаганото му амплоа на антагонист. Но беше блестящ в това амплоа. В "Златната карета" от Леонид Леонов игра кариериста Маслов и беше незабравим с безпогрешната логика на действията си. Героят му имаше своя философия за живота, следваше я постоянно и се удивляваше на малодушието и, според него, скрупулите на останалите. Кръстьо Мирски му повери ролята на съблазнителя Пенчо Трайчев в "Казаларската царица" от Иван Вазов, която мнозина в театъра смятаха за чиста мелодрама, а тя имаше изключителен успех сред зрителите. При възстановяването на "Братя Карамазови" от Достоевски гостуващият у нас Борис Ливанов му повери ролята на Альоша. И той беше зловещ със своя религиозен фанатизъм, особено в страстния спор с Иван Карамазов на Любомир Кабакчиев.
Венелин Пехливанов беше

актьор с широко амплоа

и той се опитваше да го докаже, колкото и да се стремяха да го поставят в тесните рамки на "отрицателен герой". Той никога не е играл еднопланово. Богатите му драматически заложби изпълваха всяка роля с богат вътрешен живот и с безукорна логика в поведението. Неговите образи бяха мислещи хора с мащаб, със своя жизнена философия, със свое кредо. И когато обстоятелствата ги опровергаваха, те го преживяваха по особено мъчителен начин. Трудно се отказваха от взетите решения, никога не се примиряваха с половинчатите постъпки. Какво сложно вътрешно развитие преживяваше неговият Вайонен от "Оптимистична трагедия" на Всеволод Вишневски в постановката на Енчо Халачев. Или каква сила излъчваше неговият Иля от "Последен срок" на Валентин Разпутин в постановката на Крикор Азарян. Актьор на силните, категорични характери, той можеше да постига и полутонове, да показва мекушавост и своеобразна поетическа нежност. И това особено пролича в Гаев от "Вишнева градина" на Чехов в постановката на Енчо Халачев. Имаше и комедийни заложби, показа ги недвусмислено в Иван Павлович в "Сборен пункт" от Душан Ковачевич - много жизнена, много темпераментна постановка на Бранко Плеша в Народния театър.
Но неговата сила бяха

ярко изрязаните, категорични характери,

изваяни в едри краски. И в живота, и в своето изкуство той беше твърд, рязък човек. Прав или не, отстояваше с плам своето убеждение и можеше да бъде по своему жесток и непревземаемо недостъпен. Не съм го виждала да помоли за нещо, дори когато имаше право на това. Съдбата на подобни характери в театъра е трудна. Но той носеше бремето си с достойнство. По този начин прие и огромната несправедливост да не бъде приет отново в театъра, след като това му беше обещано и след отсъствието му в чужбина, където беше на дипломатическа работа съпругата му.
Творчески натюрели като този на Венелин Пехливанов не се срещат често. Колко пъти сме се убеждавали как носителите на отрицателна енергия бързат да се предадат преди още да се разгори както трябва сценичният двубой. Той имаше силни заложби да води битката до край. И ако наистина за нещо трябва да се съжалява, то е, че не получи ролите на големите честолюбци от световната драматургия. Когато сега гледах "Макбет" в Народния театър, настойчиво си мислех какво можеше Венко да изрази в тази роля. И винаги, когато гледам някакво безлично, бледо присъствие на сцената, си спомням неговите яростни светли очи, неговия огромен вътрешен гняв, който съумяваше да покаже с такава мъжествена сдържаност.
Но днес не е време за съжаления. Да си спомним за него с благодарност за всички онези мигове на възторг и възхищение, които той ни е дарил със своето изкуство. И да сведем глава пред рано секналия му и творчески, и жизнен път.

17.08.2006

 

Мнения по темата: