Бойната слава на Бойково
90 години от Дойранската епопея
Много страници са нужни, за да разкажа за нашата бойна слава.
И все пак не мога да отмина, че селото е опожарено преди 130 години и много
мъжка, майчина и детска кръв е пролята от тъмръшките янкисиджии. След легендарната
победа на връх Шипка с. Бойково е на границата между Царска България и Султанската
империя. Борбата за свободата на брата продължава. В тази борба орачите, овчарите
и дърварите от селото участват с цяла рота храбреци под бойните знамена на Втора
пловдивска тракийска дивизия. От редови орачи на фронта те стават младши командири
със звания на подофицери, фелдфебели и офицери. Капитан Рангел Душилов геройски
загива при Дойран като командир на рота.
Девет десетилетия по-късно, в деня на черешова задушница, съм застанал пред
надгробния знак на Иван Илийков заедно с племенника му Димитър Илийков. Същият
е приказен краевед и анализатор на явленията и случките в региона през вековете
назад. От него научих как чичо му Иван с още седем бойци от селото попаднали
в плен на македонския фронт, след което ги въдворили при крупен земевладелец
в Марсилия. Четири години каторжен труд на хиляди километри далеч от родината,
но с постоянна готовност за бягство, въпреки че им предлагали примамливи условия
да останат там. Георги Кралев с осанка на Аполон изгаря сърцата на фермерските
дъщери. Същият си имал любимо момиче в Бойково, на което в знак на вярност й
дал нишан - цяла жълтица чисто злато. Анастасия се казвало момичето на пленника.
Най-сетне свършила продължителната война. Живите се прибрали, за загиналите
девет пъти ударила камбаната. Дядо Георги Ангелиев ежедневно правел проверки
на живите и мъртвите, седем души не излизали. За Иван Грибин, Иван Герджиков,
Георги Кралев, Иван Илийков, Тасю от Широка лъка - Ганчовия зет, Георги Филков
- никаква вест. Имената им не се споменавали нито сред живите, нито сред загиналите.
Георги Ангелиев, църковен настоятел, чрез олтаря на храм-паметника прославял
имената на загиналите при Дойран. С достойнство и гордост славел имената на
жертвите от кървавата пролет на април 1876 г. Особено славел името на Тодора
Петковска, загинала между двете си рожби Илийчо и Христо пред погледите на Велика,
Агатас и Иван на двадесет крачки встрани от касапницата. Заптиетата били "бесни
на Тодора", защото дръзнала да изпрати първородния си син в Одеса, във
военно-юнкерско училище. Костадин се казва юнкерът. За Георги Ангелиев всяка
жертва е свята, но името на Тодора с кърмачетата е легенда. На тържествените
литургии липсват и имената на пленниците. Минават година, две - никаква вест
за тях. Анастасия отправяла горещи молби към небето, с упование и вяра очаквала
левента, с когото са си дали дума...
Нашите в Марсилия успешно се преборили с охраната, тръгнали на североизток по
суша. С кораб ги отвели до пристанището на Марсилия, път към родината потърсили
по сушата. Все нощем пътували. Звездите им били пътеводители. Колко дни, нощи
и месеци пътували събеседникът ми не знаеше, но помнеше разказваното от чичо
ми. Към всички препятствия по дългия път - ето го и буйния Вардар. Никой от
тях не умеел да плува. Било по жътвено време, след Еньовден. По ожънатите ниви
върху стърнищата - купчини от снопи. Грабнали по един сноп, нагазили водите
на легендарната река, успешно се прехвърлили на отсрещния бряг. Пътят им преминавал
покрай Дойранското езеро, после - през Беласица, между двете планини Рила и
Пирин към родните Родопи, към Бойково. Анастасия паднала в прегръдките на Георги.
Снаха му Христина и потомството му и днес поддържат дом в Пловдив и в селото.
Паметта за славата на Бойково звучи като легенда. Някога тази слава не слизаше
от дневния ред на Отечествения фронт. Днес усърдно се прокарва димна завеса
между настоящето и миналото. Но още са живи родолюбците Димитър Илийков, Димитър
Мазев, Любен Деведжиев, Стоянка Марина, Костадин Шегунов...
Има си я бойната слава Бойково. А читалището трябва отново да възроди политпросветната
дейност сред младите и не толкова младите жители на селото.
29.08.2006
Мнения по темата: