Личности
Последните сънища на Атанас Пацев
Изкуството е микроскоп, чрез който човекът наблюдава, изучава себе си отвътре
Атанас Пацев - автопортрет
"Защо ти е тази най-чиста свобода? За да мислиш без натиск отвън."
(из записките на художника, 28.VIII.1998 г.)
От 1 септември (откриването стана снощи) в галерия "Шипка" е подредена
изложба с избрани творби на художника Атанас Пацев (1921-1999). "Животът
ми протече до печатарската техника и между регалите с метранпажните матрици,
в процес на книгопроизводство и отпечатване на плакати. Това беше ако не черна,
поне една второстепенна дейност. Никога и за ден не съм бил началник над друг
човек..." Подобно биографично обобщение, Пацев ми сподели през лятото на
1990 г. Думите му не бива да се разбират като самосъжаление, а обратно. Те са
формата на една постигната от художника нравственост - да премине през живота
подобно на съзнаващ съществуването си човек сред другите хора. Свободен винаги
и неограничаващ никога чуждата свобода. Разсъждаващ и приемащ правото на другите
да намират своята индивидуалност.
Защо това негово решение, изглежда твърдо съзряло още в най-крехката му младост,
ни е направило впечатление? Защото Атанас Пацев е свързан с идеалите на антифашисткото
движение, художникът излиза партизанин (един от най-младите в тогавашната българска
съпротива) и като такъв дочаква 9 септември 1944 г. И когато към участниците
в различните форми на това съпротивително участие, се приема практиката на привилегии,
Пацев се разграничава от тях веднага, завинаги и категорично.
В нашия най-последен разговор (лятото на 1999 г.) Атанас Пацев ми сподели, че
"докато Илия Петров и Дечко Узунов са полезни за нашето изкуство с вноса
на една европейска академическа виртуозност, то онези велики български творци,
чиито картини напомнят слизането сред Ада са Златю Бояджиев, Стоян Венев, Владимир
Димитров-Майстора, Кирил Петров". Казаното е и целта на неговия естетически
феномен - да нарисува човека като част от миналото и бъдещето, от ада до рая,
от раждането до смъртта, от небитието и след...
В бележките му (писано на 4.IХ.1998 г.) има кратко въображаемо интервю:
Журналист (Ж): Кога успя да станеш художник?
Художник (Х): Не съм успял, защото не съм умрял.
Ж: Какво е художникът?
Х: Процес
Ж: От раждането ли започва?
Х: Много преди раждането.
Ж: Кога?
Ж: Това може да се каже, когато открият способи за връщане назад във времето...
Художникът се развива, за да достигне раждането си.
Неосъщественият разговор е с корени в действителното. Самият Атанас е внук на
истински иконописец, а баща му, Васил Пацев е оперен певец и превъзходно рисуващ.
Следователно генът е строил художническия първообраз, а младият Пацев е добавил
съществените акценти на ярката си индивидуалност сред реалността на всекидневието.
Може би една от най-видимите точки за това е била Академията. Там той постъпва
направо с дрехите си от отряда - трофеен немски шинел с откъснати пагони. Казват
дори, че отначало ходел на занятията и със шмайзера си. Но вместо от страх,
към него започват да изпитват респект и удивление - младежът показва дръзко
свободомислие. Например: няколко пролетарски орли издебват набедения като проводник
на буржоазната култура професор Никола Ганушев да остане за момент сам в ателието
на своя курс и заковават вратата с огромни пирони. Затвор за назадничавото салонно
изкуство! Пацев дочува събитието, отива светкавично и разбива вратата. После
сяда пред своя етюд и само казва: "Някакви там били заковали професора..."
(записал съм го от художника Лазар Коцев, август 2001 г).
Атанас Пацев още в самото начало на пътя си открива силата на въображението
и я свързва с средновековната ни културна традиция. Естетическите му идеи се
оформят около значението на църковната ни стенопис, вглъбената образност на
византийската художествена школа, лаконичната й изразност, но и потресаващата
драматичност на иконописта изобщо... И понеже Атанас Пацев бе ярък и оригинален
мислител - той смяташе например един от великолепните пейзажи на импресиониста
Никола Петров - този от центъра на столицата ни със "Св. София" -
за най-кристалното ехо от византийските образци на съвършена цветова, почти
мозаечна декоративност.
Още в края на 50-те години Атанас Пацев стига до мисълта, че картината е израз
на познание, в нея съзнанието и несъзнателното намират среща и противодействие,
че тя е нещо като ядрен синтез или революционен процес - творбата трябва да
бъде отражение на обновяващите се форма и идея, на противоречията или единението
между материята и духа. "Изкуството е поемане на рискове. Рискове от всички
възможни мащаби, включително духовна, социална и физиологическа смърт"
(записано на 26.IХ.1998 г.). Какво означава това? Означава мисия, чийто риск
може да бъде плодоносен, но и не. Че художникът е говорител на исторически процеси
- ражда се, развива се, но и може да изчезне с тях.
И тук известен имунитет от партизанската биография му спестява преките неприятности
както като художник, така и като мъжественост. Пацев внася в Управителния съвет
предложение да бъде награден за живописта си Кирил Петров, който самотно експериментира
изключителното си модерно изкуство в едно селце на Северозападна България. Негово
е настояването Стефан Гацев да бъде награден в момент, когато творческата мафия
е набелязала съвсем друг. Предложението на Пацев го налага. Слага начало на
монография за скулптура Любомир Далчев, също творец скъсал категорично с неартистичната
академична пластичност. Започва портрети на хора с подобна на неговата биография,
които догмата на тогавашната власт откровено не понася - Давид Овадия, Радой
Ралин, Борис Делчев, генерал Славчо Радомирски, Веселин Андреев.... Тогава идват
и пречките: монографията му эа Далчев е платена наполовина, но я свалят от печат
(причината мажем единствено да предположим, че е в текста, защото Далчев още
не е бил напуснал България), спират идеята му за изложба, посветена на Октомврийската
революция (до художника стигат слухове за спиритичните му средства, с които
картините му събуждат асоциация), отхвърлят го за звание "народен художник".
Методите на визия, които творецът би могъл да разчита, понякога странни, според
Атанас Пацев са всички форми на емоцията, дори сънищата. Понякога си ги записва
подробно. На 29.VIII. 1998 г. сънува брат, когото не разпознава, но те вървят
през някакви армии, които не бива да го идентифицират. Сякаш цялата нощ, неразпознат,
художникът преминава едно множество към друго по-голямо и без да се случва нещо
конкретно напрежението расте. (Сутринта напипва за пръв път тумора си). На 21.IХ.1998
г. си записва съня: "бях вписан в някакъв списък от хора, които щяха да
работят по особен проект... Като че ли ни инжектираха нещо като имунитет и нещо
като плазма и приспособимост и по-голяма активност. Но при мен се получи грешка...
аз бях заведен в някаква зала, където виждах как кожата ми се отпускаше и изчезваха
вътрешните органи... Аз все още бях жив, но ми оставаха само един-два часа...,
а най-накрая щеше да изчезне мислещият и наблюдаващ мозък." На 27.IХ.1998
г. сънува бурно море, към което се е отправил с починалия месец и половина преди
това поет Драгомир Петров. Особено го впечатляват вълните и техните спираловидни
форми. "Преди години това бе за мен формулата за развитието". Сутринта,
буден, ги рисува в различни състояния.
Подобно няколко големи наши творци и стотици обикновени хора Атанас Пацев си
отиде от света в нещо повече от забрава, но и с нещо много повече от постигнато
към него унижение (пенсията му бе само 36 лева), той бе игнориран и от онези,
чиито идеи носеше много повече от самите тях.. Но дори така, Пацев казваше,
че сред ограниченията можем да премерим липсата на егоизъм или наопаки. Когато
почина Националната телевизия не прие да излъчи съобщение за кончината му -
в отпуска били тези от СБХ, които да потвърдят дали съобщението за човека заслужавало
ефирен акцент (в същото време дойде новината, че музеят "Лудвиг" е
поставил за деня черна лента). "Човекът като обем е толкова малък. Гледам
от болничната стая повече от 20 прозореца отсреща. Всеки от тях крие една стая.
И във всяка една стая хора с дълга история и верига от трагедии. Огромния брой
животи с още по-огромния брой преживявания, импулси, мъки и радости, успехи,
поражения, надежди и стремежи" (14.VI.1999 г. ). В неговите творби човекът
никога не е малък. Можем да разберем защо... Макар да изживяваше по своему финала
на живота си и финала на част от илюзиите си, той имаше вяра в човешкото достойнство
на голямото творчество. Един от показателите, че е правил добро изкуство му
бе признакът, че е почти напълно забравен или нарочно изолиран. "Самотният
старец сред социалната разруха без функция, непотребен и ненужен, прилича на
неизмита тенджера..." (3.IХ 1998 г.) "Обидно ти е, че се покоряваш
на страха. Но нали си организъм. Не само организмът, духът те мъчи. Духът, роден
от този същия организъм... Човекът все още не е победител. Победи ли, ще изчезне.
Ще изчезне неговото време." (4.IХ.1998 г.)
"Изкуството е микроскоп, чрез който човекът наблюдава, изучава себе си
отвътре." Атанас Пацев рисува до последно, защото за него работата му е
наистина състояние на опознаване човешкия път. Някои от идеите си нарича оригинално
"осъзнаваници, мисленници". Подходящо е за цялото му творческо дело,
без ни най-малка идея за мащабите на мисълта и съзнанието в това дело...
Сега, сред възможността да изчета някои от записките през последната му година,
се сещам, че точно в дните, когато го изписват от 1-ва градска и до "изгонват
ме в онкологията", го видях пред тях. Беше целият в светло, едни изпрани,
но неизгладени дрехи, набраздени от Ел Грековски гънки, така че самият художник
изглеждаше нематериален и извънестествен. Видът на пророк напълно довнасяха
библейската брада, косата, огромните очи. Пацев се разхождаше с поглед само
в една точка - дома, където бе имал семейството си и гледал децата си. И беше
усмихнат... Разбирам, че съм наблюдавал самото му сбогуване с дома, най-последния
миг преди да го отведат към последните болнични лабиринти, и без да искам съм
бил свидетел на онази благодарност към живота си и онова безстрашие пред смъртта,
с което само един много силен човек, би могъл да демонстрира...
08.09.2006
Мнения по темата: