Честито!

Кроткият езичник Николай Зидаров

Поетът, вдъхнал младост и сила със своите стихове на няколко поколения, навърши 85

Христо Черняев

Николай Зидаров

За поетическото творчество на Николай Зидаров не може да се каже всичко наведнъж. Макар и хомогенно в своята същност като почерк, тематично то е разнообразно и параметрите му са пространни. Освен това, значителна част от това творчество е за деца и юноши - една плодотворна насока на поета, оставила дълбоки следи в съзнанието на редица български поколения.
За себе си аз открих и повярвах на искрената поезия на Николай Зидаров някъде през петдесетте години на миналия век, когато ние - по-младите поети, още гимназисти, вече знаехме наизуст негови лирични творби. Благодатно чувство вливаха в душите ни стиховете, които помня до ден днешен:

Колко щастие, златна земя,
тоя есенен дъжд ни донесе.
Гледай - всяка бразда задимя...

Един нежен лирик открехваше сърцето си и ни запленяваше.

Историческа снимка на едни от първите редактори и създатели на в. "Септемврийче": седнали - Цветан Ангелов, Петър Стъпов, Елин Пелин, Асен Босев, проф. Петко Цонев, Снежина Кралева. Прави - Димитър Гулев, Николай Зидаров, Михаил Лъкатник, Александър Муратов, Иван Давидков. (Публикува се за първи път)

Кой знае защо, някакъв странен усет ми внушаваше, че поетът е закърмен с първичната сила на северняшките народни песни. А фамилното име Зидаров ми навяваше мисълта, че той е съзидател и ваятел на мечти и на топлина. А то си е и така, защото той и някога, и сетне, със страстта на съзидател ваеше и вае своите творби до последната им буква и чертичка, вдъхвайки им дъх и живот. Сам поетът оприличава творчеството си на "Къща от слънчеви тухли градена".
Та още от ония години е моята симпатия към поезията на Николай Зидаров. Тази поезия, в която той е взидал душата на равнината и на равнинците. Затова много по-късно той със свята гордост заявява: "Тленна ни е плътта, ала духът - възвишен" (стихотворението "Кръст").

Среща с деца по време на някогашната Седмица на детската книга във Видин (80-те години)

Николай Зидаров е с дълбоко вродена спонтанна нагласа на поет. До каквото се докосне перото му, то става одухотворено, придобива оригинална багра, но багра, която е само Николайзидаровска. В най-хубавите му лирични творби, естествени и същевременно изящни до филигранност, доминира полъхът на ведра пролетна атмосфера, характерна само за него. Не случайно тази поезия е облъхната и изпъстрена от много цветя и от много птици. Разбира се, не саксийни цветя и не синигерчета в клетка, а такива, които някои градски чеда нито са виждали, нито им знаят имената. В това отношение, струва ми се, Николай Зидаров е единствен. Самородната жива и нежива природа е издигната в култ в неговата поезия. Това е нейното достойнство и богатство. Тези авлиги, славеи, сипки, косове, кукувици и пъдпъдъци, както и полските минзухари, великденчета, кринове, перуники и крайпътни ружи придават особения колорит на лириката му. И както онова дребно, като орехче, весело птиче "звъни и се смей: "Чичо пей! Чичо пей! Чичо пей!", така сякаш и поетът с любвеобилно сърце иска да каже на читателя си своето сърдечно и човешко "Здравей!" И го постига.
Малко са вече поетите, дето мечтаят като Зидаров "да разделя с охота/ мечтите, хляба, радостта нелека/ и смайването детско пред живота", което прави стиховете му близки и потребни като простия хлебен залък, като живата вода на бистрия извор. Така че с пълно право поетът споделя: "Сега цъфтят в душата ми градини".
Може ли човек да не се възторгне от такива изконни чувства и настроения в стиховете му, където вълшебно звучат "утринните славеи на Въбел", "мамините песни", хрисимите селски "припевки", "Есенните тайнства" и ехото от "Зелените конници на ветровете"... Където дъхът на вечно детство и младост от "дюлевият двор", където "пръстта се люлей под небесния звън на дъжда", където "хълмите, червени от череши, като момичета прииждаха към мен", където "и още на живота ми конете/ след вятъра препускат без юзда". И където - "Аз крача под капчуковия звън/ след сенките на старите поети"... Какво по-хубаво може да се каже от това? И над всичко - онова великолепно:

И след Ран Босилек с песен сладка
все ще пълни
детските гърди
тази реч на мама и на татка,
тази реч на нашите деди...

Тъкмо и затова:

Родната къща отново ме мами
с птици по острия дъсчен стобор.
Кът на детинството, на младостта ми -
старият дядоивановски двор.

Не е в творческата ми задача да се опитвам да правя подробен анализ на поезията на Николай Зидаров. Тя наистина е една благодатна територия в това отношение и съм сигурен, че има литературни изследователи, които талантливо ще разкрият лирическата съкровищница на поета. Тя е колкото крехка наглед, толкова и много жилава. Нейната специфика е потопена в много гъста българска атмосфера. Тъкмо тук е и сърцевината на Николайзидаровата поезия. За нея са писали радушни отзиви Ангел Каралийчев, Дора Габе, Младен Исаев, Александър Муратов, Димитър Добрев, Иван Давидков, Евтим Евтимов, Наташа Манолова, Симеон Хаджикосев и др.
Истинско преклонение заслужава творческото кредо на този тънък лирик. Автор на десетки поетически книги, той още в първата си стихосбирка "Пътища и срещи" (преди повече от половин век) ни завладява със завидна простота и свежест на стиховете си. Никак не е случайно, че редактор на някои от лирическите му книги - "Фрески без ореоли", "Еленови снегове", е поетът Иван Давидков, на когото Зидаров е посветил една от най-хубавите си творби - "Пъдпъдък в Михайловград". И също никак не е случайно, че мотото на Николайзидаровата поезия е "цъфтят в душата ми градини". И как тогава да не приемем като молитва стиховете му:

Ту шепнещ полустон се чува,
ту възглас нов, макар след рана,
то сякаш Лилиев ликува,
то сякаш радва се Багряна.

За къде ли и за какво ли няма стихове Николай Зидаров. В тях властва кажи-речи цялата българска природа, та чак до едно свято "Залъмово кладенче" на хайдутите. Не само че привличат, но и трогват лиричните му осъществявания под такива цветисти заглавия като "Еньовден", "В поглед на цвете", "Салкъмова пролет", "Дрянът се жлътва", "Молитвата на щурците", "Майската музика и дъжда", "Пазарът на дивите макове", "Искърският пролом", "Валявишкото езеро", "Витошки песни", "Есен в Банкя"... Не може човек да не се упои от дъхавата тъкан на тази поезия. Потопен в нея, се чувстваш млад и възвишен, земен и волен като в стиховете:

На трон въздиган и горен на клада,
сънят ми, спрял пред звездния олтар,
ще бъде, след като се изповяда,
по-чист от капка върху минзухар.

Затова, закърмен с изконните сокове на българската природа, като в свето изповедание, поетът ще ни довери: "Градът ме прие с шумна реч. И все пак/ далечните хълмове раждат поети." Осъзнал напълно "кротката душа на хляба", като верен син на Дунавската равнина, той с пословична кротост и устойчивост заявява:

Аз брат съм ви, конници на ветровете,
до вас мойта сила в слова избуя.
Щом брода на лятото долу засвети,
ще сляза - конете ви да напоя.

Някаква езическа сила има в тези стихове. А кроткият езичник е Николай Зидаров, поетът, вдъхнал младост и сила на поезията си, който навършва 85 години. Просто да не повярваш.
Но - за много години, български поете!

30.09.2006