Таланти и поклонници

Гъливер в царството на популярната музика

България рядко ражда талант като Йосиф Цанков, и днес неговите песни са любими на милиони слушатели

Димитър Точев

Характерна снимка с цигара - така го помнят и приятели, и почитатели

Възвеличиха го посмъртно до патриарх на българската естрада, а той още приживе беше нейн бог! И аз не очаквам някой да ме оспори. Няма да се намери такъв смелчак нито между по-старите, нито между по-младите поколения. Едните още го помнят освен с песните, и с неговите оперети, играни с голям успех в елитния някогашен театър "Одеон", другите тананикат и днес негови шлагери, много от които, "Облаци дъждовни" например, възприемат като стари градски песни. А те съвсем не са от тази категория, защото в нея обикновено влизат произведения на неизвестни или многократно допълвани и префасонирани автори. Тези обаче са си стопроцентово авторски и по музика, и по текст...

Когато се ражда поредният шлагер

Но това е друга тема. По-важното е, че Йосиф Цанков бе признат още приживе за бог на леките музикални жанрове. Особено в категорията танго, заради което много от неговите приятели-зевзеци го наричаха не Цанков, а... Тангов! Толкова характерни, нежни и чувствени бяха неговите невероятни танга, че едно от тях дори има заслуга за собствената ми женитба. В неговия ритъм се влюбих в моята избраница, а после тя стана и моя съпруга. Композиторът бе забъркал магията с тангото си, а тя пък свърши своето "пъклено" дело и ме заведе до венчилото...

Толкоз по спора патриарх или бог. Беше и си остана и едното, и другото. Защото България рядко ражда талант като Йосиф Цанков - Йожи, както ние, приятелите му, го наричахме с обич и уважение.
Малко е да се каже, че беше голям! Беше и любим за няколко поколения меломани, беше класик в жанра и това милиони българи го знаят.

"Придворен" поет

Той ме величаеше така. На шега, разбира се. Но тук имаше и нещо вярно. Защото съдбата наистина ме бе дарила с благоволението си да бъда негов личен автор. Доказателства за това бяха не една наша съавторска песен като "Влюбената хармоника", "Лека нощ", "Твоята китара"... А една от тях - "Когато луната изплува" или "Лунни лъчи", както я наричаха за краткост, се превърна в ония години в хит не само за България. Неизменно и в продължение на години тя присъстваше в програмите и музикалните класации на Турция, Гърция, Румъния... Пееха я десетки професионални певици и певци, в това число и бащата на днешната руска мегазвезда Киркор Киркоров, който още тогава я прие за финал при концертите си в своите задгранични гастроли. След доста години последно я чух в изпълнение на певица от грузински произход и то не къде да е, а в китайския ресторант на известния хотел "Пекин" в самия център на Москва.

Успехът на песента, разбира се, идваше главно от музиката на Йосиф Цанков. А кой, кога и как ме запозна с него, за мен и досега е тъмна Индия. Ако знаех кой, бих му целунал ръка от благодарност.

На луна или по изгрев Слънце!

Няма грешка. Слънцето се беше показало вече на хоризонта на китенското море, когато довършвах куплет на бъдещата ни песен:

"...Полека изплува от облака бял
сребристия кръг на Луната
и грейна простора отново видял,
че с обич е пълна земята..."

Разбира се, че изгрева на Слънцето, а не на Луната ме смути в първия миг, но куплета бях замислил още по лунно време и се налагаше да продължа в същия "лунен" дух. И продължих с припева:

"...Лунни лъчи, колко очи
пият от вашата прелест тогава,
лунни лъчи, в колко очи
капчица обич от вас запламтява,
и тъжният вече дори не тъгува,
когато Луната изплува!..."

Смесих ги тези две тъй различни светила с пълно съзнание. Дълго бях седял над празния лист, докато все още бе в своите законни права нощното светило. Какво бях виновен, че то вече ме бе заредило с лунната си енергия и красота, когато се появи Слънцето? Нямах време да сменям тепърва лунното си настроение.
За София заминаваше приятел от нашата почивна станция в Китен, а срокът за тази наша песен изтичаше. Йожи, който трябваше да пише музиката, сигурно вече е загубил търпение. Бях му обещал да изпратя текста още предишната седмица. Сега чак имах тази възможност. Затова и бързах да довърша започнатото още по време на лунните лъчи. Не бяха лунни, а слънчеви. Но нали все пак успях.
Текстът отлетя по предназначението си. Да му мисли вече Йосиф Цанков. Аз моята работа я свърших!
Чух още в Китен резултата от общата ни работа по радиоточката на станцията. Разбрах, че и Йожи си е свършил своето. Облякъл е моите думи в своите музикални одежди, великолепни при това. Защото музиката, не толкова текстът, даде шанс на песента да стане хит, да бъде повтаряна хилядократно още в премиерната си година и по радиа, и по телевизии.
Да не говорим за кръчмите... Ах, тези кръчми. Нямаше кръчма без певица, както и нямаше певица без в репертоара й да липсват същите тези "лунни лъчи", писани по изгрев слънце...
Приятелството ми с композиторския талант Йосиф Цанков не свърши с лаврите около този наш шедьовър. Напротив. Успехът на песента ни стана повод Йожи наистина да ме въздигне в сан "придворен поет". И аз възприемах шегата му и с гордост, и с радост, че мога да му бъда полезен. И продължих да му служа с цялата си всеотдайност. Не случайно на юбилейния му концерт по случай 50-годишнината му в зала "България" се наложи заедно с него да се покланям на бисовете на публиката и аз. Един Гъливер и един... Е, не дотам лилипут, но при всички случаи стигащ до рамото му, че и под него.

Хранениците на Йожи

Чакахме го катадневно в механа "Лясковска среща" на ъгъла на "Граф Игнатиев" и "Шишман". Някога се е казвала "Дивите петли" и е била любимата на Йосиф Цанков. Днес няма да я откриете на същото място под никакво име, защото пазарната икономика затри и нея.
Добре е, ако някой се досеща за кое заведение става дума. Тогава ще знае къде се събирахме ние, най-близките му приятели и почитатели. Твърде шарена компания. От генерал ветеран, до... талигар от бившата гара "Перловец", изчезнала впоследствие под темелите на днешния Дворец на културата. И спортно бивше величие имаше между нас, и професор, и милиционер... Събрани в купом, всички чакахме един-единствен човек - Йосиф Цанков.
Пресилено е, че ни нарекох храненици. Нито бяхме гладни, нито жадни, макар и чаканият от нас още при присъединяването към масата ни в движение да поръчваше на обслужващата ни келнерка:
- Двайсет кюфтета и три бутилки бяло! - и добавяше - На първо време. И не забравяй да ми поръчаш такси!
Това поръчваше още с влизането. А при необходимост то се повтаряше и потретваше... Накрая не даваше никой да се бърка. А ние и не правехме опит, защото знаехме, че е получил поредния си хонорар. Срещу заслужен труд, разбира се. От който печелеше главно държавата. Защото кой повече от него издържаше държавното предприятие "Балкантон"? Той! Със своите плочи, за които получаваше като автор само някакви си дребни стотинки за песен в плоча, а големите пари от тяхната продажба отиваха за държавата.

Живееше в квартири под наем,

макар че за неговите "имоти" се носеха легенди. Както и приказките, че "бил син на кръволака Цанков", което за онова време беше изобличение от най-висша степен. Пък той нямаше нищо общо с него.
Та стана дума, че дори апартамент на свое име нямаше. Само сменяше квартирите.
По време на най-активното ни съвместно творчество живееше на стотина метровата отсечка между улиците "Цанко Церковски" и "Добри Войников", която и до днес носи името "Сава Огнянов". В дома си на щ 1 го бе настанил негов приятел, инспектор на щат в музикалните състави на тогавашното Радио София. Та тази близост на неговата квартира до радиото на "Драган Цанков", в което вече имах честта да работя, даваше повод на Йожи да ми се обажда понякога "по спешен въпрос", както сам обясняваше при позвъняването на служебния ми телефон. Отзовавах се на молбата му незабавно, с един и същ въпрос:
- Какво има, та ме викаш спешно?
- Текстът... такова... две-три думи в него...
И добавяше:
- Имам водка, без мезе и... коняк с шоколадови бонбони.
- Това ли е спешното? - иронизирам го.
- Ами... - изпелтечваше за свое оправдание и толкоз.
Поредния път приех "спешната" му молба с охота. Бях получил с автограф новата стихосбирка на Веселин Ханчев "Жив съм". Странно за тези, които не знаеха истината. А аз я знаех. Беше болен от коварната болест. В Париж уж го бяха оправили, затова и бе нарекъл новите си стихове по този начин. Но както стана известно, в последно време здравето му отново се беше влошило.
С тези свои мисли позвъних на звънеца на Йожи. Още при отварянето той се втренчи в мен:
- Какво си се оклюмал такъв?
- Един приятел си отива.
Подадох му стихосбирката, а той:
- Че ние също сме приятели! Даже заедно воювахме!
Въздъхна и с гробовен глас попита:
- Истина ли казваш? Отива си, така ли?
- За съжаление!

Юбилеен концерт за него в зала "България"

бе организиран от българската общественост и Съюза на българските композитори, и изразен с буйна, непресторена любов.
Залата вече беше изпълнена докрай, до обявеното начало оставаха броени минути, а в една от гримьорните зад концертния подиум юбилярът още продължаваше да работи с изпълнителя на една от новите ни песни, включени в програмата.
В залата губеха търпение, дори настоятелно заръкопляскаха, за да подсетят организаторите концертът да започне... Тогава публиката забеляза, че в една от ложите се появява... самият той. Виновникът. Юбилярят! И в залата сякаш избухна пролетен гръм. И втори, още по-силен от първия... И трети... Всъщност ръкоплясканията не преставаха, така че се наложи дълги минути прав и смутен Йосиф Цанков да се покланя и да маха приветствено на благодарната си публика.
- Ела с мен! - докосна рамото ми с трепереща ръка.
- Тебе искат! Ти си юбилярят, нали?
- Ти си ми... поет. Помагай, щото...
Помагай, каза. Аз да помагам? На него? Хората го уважават, обичат го безумно. Викат го на сцената да му честитят юбилея, а той... Събра кураж и тръгна. Към хората, които чакаха да го прегърнат... Към десетките кошници с цветя и стотици букети, наречени за него...
Едва издържал официалната церемония, благодарил на хората, организирали специален банкет в негова чест, вдигнал наздравица в тяхна чест и... ето го при нас.
- Какво стана?
- Избягах.
- Как така?
- Ненавиждам суетата.
И ни подбира със себе си. Мен и друг един негов близък приятел - Димчо Андреев, музикален редактор в "Балкантон", заедно със съпругите ни. Води ни в едно малко посещавано, потайно заведение с гръмкото име "бар", настанява ни на една от масите и поръчва на познатия му сервитьор:
- Две бутилки шампанско, от френското, и не жали мезето.

Фестивалната маса на майстора

Всеки път, когато ни събираше поредното издание на "Златният Орфей", всеки път, когато кьораво и сакато от меломанското съсловие се стичаше в курорта да види своите любими автори и изпълнители на естрадни песни, а те, в болшинството си гравитираха като сателити около членовете на двете фестивални журита с надежда да заслужат благоволенията им за своите си каузи, в споменатото вече казино на елитния курорт тържествено се откриваше... масата на Йожи.
Как ставаше това?
Прозрачно и просто. Първо: на едно от най-хубавите и закътани места на терасата се съединяваха две или три маси и се декорираха както подобава. После се изнасяха и се курдисваха в близост два големи хладилника "ЗИЛ" (по-габаритни от тях нямаше) и се зареждаха с всякакви безалкохолни питиета и бутилки с кехлибарено "Чирпанлийско бяло", докарано в буре от доброволния шофьор на Йожицанковото "моторно возило" директно от избата в Чирпан и съответно разлято в стъклени бутилки на брой около двайсетина. Чак тогава старият познайник и несменяем стопанин на заведението провеждаше първото си интервю с Йожи:
- Какво ще разпоредите да сложа като резерва в склада? - питаше с възможно най-сериозен тон.
- Тиквички. Знаеш, че ги обичам подлучени.
- Двайсетина килограма стигат ли?
- На първо време...
- Друго?
- Главно тиквичките. Виното си го имаме.
- Ще стигне ли?
- Ако не стигне... ей го де е Чирпан.

Последно виждане и... сбогом!

Беше в навечерието на 60-годишния му юбилей. Създаден бе Национален комитет за честването с представители на най-високо ниво. Като близък негов поет и приятел и аз имах честта да бъда включен. Бяхме набелязали важни "мероприятия", свързани с името и творчеството на популярния композитор. Очертаваше се честването да стане едно от най-импозантните в културната история на България...
Уви! Не се състоя! По една-единствена главна причина. Юбилярят не го доживя!

- - -

Чезнеше ми в последно време. Нямаше го по старите ни явки, не ми звънеше "спешно" както преди. Боледувал бил нещо, затова и ние го бяхме оставили на мира. Докато веднъж...
...На малката уличка с днешното име "Батемберг", току до бившето Американско посолство, имаше сладкарничка с името "Роза". Беше на един хвърлей от новата ми работа в Агенция "София прес" затова и в нея се събирах с приятели. Докато един ден някой от масата посочи с ръка към прозореца:
- Твоят приятел минава!
Беше Йожи. Изтичах навън и го доведох на масата. Налях му чаша от виното, което пиехме, негова любима марка, но той отклони ръката ми:
- Не, не пия!
- Откога? - попитах с откровено любопитство.
- Откакто лекарите ми забраниха.
- Лекарите? - учудих се малко престорено.
- Не знаеш ли?
- Чувах нещо, но...
- Няма "но". Истина е.
- Но една глътка поне ще изпиеш. За нашата среща, за твое, пък и за наше здраве.
- Главно за ваше! - каза Йожи и изпи чашата на един дъх. Само миг след това в очите му блеснаха издайнически сълзи. Преглътна ги, овладя ги, но поне аз не можех да не ги забележа. А Йожи се усмихна виновно, за да прикрие моментната си слабост и най-неочаквано за всички изрече следните думи:
- Това е... първата чаша вино, с която са ме почерпили.
- Как така? - ахнахме ние. - Нима досега...
- Много пъти са ми предлагали. Но аз си имах принцип.
- Какъв? - попитахме, кой с дума, кой с поглед.
- Да черпя само аз. Но вече...
Но вече... Скоро не беше вече между живите. Казах му последно сбогом във фоайето на концертната зала "България", където бе изложен за поклонение в ковчег, отрупан с цветя. Много и всякакви цветя. Като онези, от неговия единствен и последен кръгъл юбилей, в същата тази зала. От тях се бе опитал да избяга. От тези - не успя!

Почина дългогодишният сътрудник и приятел на ДУМА Димитър Точев. Днес публикуваме последният му материал, който той изпрати в редакцията малко преди да дойде смъртта.
Поклон пред светлата му памет.

30.09.2006