Как живее днес Проф. Иван Попиванов

В света на духовната инфлация

Юлия Желева

Под прозореца се разхождат гълъби. Сноват напред-назад, потропват тихо по ламаринения покрив. Има някакъв скрит смисъл в тази плетеница от стъпки. Обаче какъв? И кой е адресатът на невинното им послание?
По коридора на факултета по славянски филологии в Софийския университет се задава професор Иван Попиванов...

На тежки пластове в ъглите се е утаила академична тишина. Професорът пристъпва внимателно, преодолявайки сякаш „съпротивата на материала". Доколкото, разбира се, тишината може да бъде наречена форма на материята.

Не съм сигурна обаче, че на професора точно сега му е до подобни философски размишления. Едва ли „субстратът на всички многообразни свойства" /материята - бел. авт./ е това, което го вълнува в момента. Професор Попиванов има други грижи. У дома събират прах последните му две книги. Неиздадени. Издадените са двайсет и осем - „преди пазарната икономика", деликатно уточнява известният литературовед, възпитал няколко поколения български учители, поети и писатели. Оттогава насам нищо. Едната от неиздадените книги е „Кратка история на българската литература", в 400 страници. След като отлежала в издателството от 1993-та до 1999 година, му я върнали с дежурната извинителна усмивка: „няма пари". Горе-долу същото станало с литературните анализи за кандидат-студенти. Сборникът набрал 30-хиляден тираж от предварителни заявки . В пазарно отношение вариантът изглеждал железен. Всеки учебник - по три лева /тогавашни/. Внезапно връхлетяла инфлацията. Разминало се с компенсация, колкото да не е без нищо...

С това през последните 15 години се изчерпват отношенията на професор Попиванов със света на „грубо материалното", както свенливо казвахме някога, станеше ли дума за пари.
Колкото до света на духовното... При всичката му условност и неръкотворност, професорът определено е оставил своите следи в него. Кандидатската му дисертация е „Основни проблеми на литературната композиция", докторската - „Аспекти на трагикомичното в литературата". Още в началото на литературната си кариера, само за няколко години, публикува над петдесет рецензии в централния печат. Оттогава вече дълги години обхожда на длъж и шир света на съвременната българска литература. И не само него. Напоследък проф. Попиванов печата във вестник „Български писател", в „Словото днес"...
Една от последните му статии в „Словото" е за т.нар. „вулгарен роман". Неговият баща в родната литература, Христо Калчев, някога минавал за талантлив млад писател, твърди професорът. След щурма на демокрацията обаче група автори започват лудо наддаване за читателската аудитория. Появява се нов литературен „жанр" - „бизнес роман". Тиражите хвърчат нагоре. Заедно с тях расте градусът на общественото напрежение, предизвикано от настъплението на пошлостта, тревожи се проф. Попиванов. Ако днес той има някаква кауза, тя е свързана именно с чистотата на публичното пространство. „Някога Горки беше казал: трябва да се чете всичко - и добро, и лошо", размишлява миньорно известният литературовед. Така е. Това обаче с положителност не се отнася за днешния „най-добър от всички възможни светове", който сами си сътворихме. Едва ли Горки е допускал как ще изглежда в наше време „околната среда" /както се изразяват в по-старите демокрации/, където безнаказано шества детското порно. И не само. Не ми се ще да използвам тази дума, но принуден съм да кажа, че колкото по-скоро наложим цензура върху някои сайтове и върху порно изданията, толкова по-добре. Само да не стане късно, гневи се с днешна дата професорът.
Макар че думата „цензура"...
Преди двайсетина години в университета имало студенти, които донасяли „където трябва" всяка дума, казана от преподавателите. Всички знаели и се пазели. А в Съюза на писателите? И там. От начинаещия труженик на литературната нива до мастития лъв - всички си мерели приказките. Тогава това се наричало автоцензура. /"За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори..." Е, прекрасното стихотворение на Ханчев, слава Богу, няма нищо общо с тогавашните обществени нрави, нито с оцеляването./
А каква беше онази история с екстрадирания от Съветския съюз за дисидентско творчество Солженицин? Едва ли вече има нещо, което да не се знае за нея, казва професорът. В мемоарите си Любомир Левчев /който за негово щастие тогава отсъствал/ нарича поръчаното отгоре аутодафе „глупавото събрание против Солженицин", организирано от Джагаров. Глупаво или не, всички членове на съюза гласували „за" разобличаването на писателя като знаме на реакцията, припомня днес професор Попиванов. Той също. Единствено Валери Петров, Христо Ганев, Марко Ганчев и проф. Гочо Гочев се въздържали. /Отказвам да обсъждам нещо, което не съм чел, казал тогава поетът Благой Димитров./ След няколко дни четиримата били изключени от партията. Възстановили ги през 1988 година. Живков не обичал да си създава дисиденти.
Иван Попиванов говори бавно. Изглежда като човек, тръгнал по пътя, който всеки от нас извървява поне веднъж през живота си - с трънен венец на челото. /На трийсет и три или на финала - има ли значение?/
Професорът видимо се оживява, когато напускаме хлъзгавия терен на извънлитературните игри и съображения. Изрежда имената на най-талантливите български писатели преди и след 10 ноември, като внимава да не пропусне някого. Припомня си априлските дискусии по времето, когато самият той е секретар на писателския съюз. Тогава, според него, започва разведряване, което задава нов полемичен тон. На една от дискусиите Александър Спиридонов остро напада ЦК за кадровата му политика. Не виждате ли, казва той, че у нас „шестват семейни колесници, които делят литературната нива на парцели?". Литкритикът има предвид младите наследници на известни писатели, които получават всичко наготово. Зад това някои провиждат опит за разправа в писателските среди на принципа „разделяй и владей". Поетът Анастас Стоянов остро критикува Левчев /който по онова време е председател на СБП/ заради сина му... Каквото и да е стигнало до ушите на ДС, повечето изказвания от подобен характер през този период остават без особени последствия, твърди професор Попиванов.
Каквото и да си говорим обаче, догматизмът в мисленето и в поведението си казвали думата десетилетия наред. Сега пък е обратното. Издава се всичко, друг е въпросът кой чете. Има поети с по 30-40 стихосбирки. Противно на принципите на диалектическия материализъм и на очакванията на самите автори, количеството далеч не винаги преминава в качество, категоричен е професор Попиванов. Да, нека има „повече поети, добри и различни", както зове Маяковски през миналия век. Логическото ударение обаче все пак пада върху „добри", смята дългогодишният преподавател.
Днес той се гордее със своите студенти, някои от които отдавна имат собствено място в литературния процес - проф. Симеон Хаджикосев, проф. Александър Шурбанов, проф. Богдан Богданов, проф. Здравко Чолаков... Някога преподавал и на голямата френска литературоведка проф. Юлия Кръстева, на която помогнал да отпечата първата си статия...
Професорът обича точните думи. Към неискрените хора и фалшивите ситуации се отнася сдържано. Преди доста години от една американска библиотека му съобщили, че е номиниран за мъж на годината. Трябвало само да изпрати 500 долара, за да бъде провъзгласен за номер едно в класацията. Отказал. Не заради парите, естествено...
Съвсем случайно хвърлям поглед към прозореца. Гълъбите са се изпокрили някъде. Вместо тях по перваза тихо почуква първият есенен дъжд.

„Вие сте едни коНсомолци!"

Във времената на всеобща предпазливост един от „изгорелите" е преподавателят по литературознание Емил Стефанов. Той е активен борец, но остро критикува тогавашните литературни и идеологически порядки. Максим Горки не е основоположник на социалистическия реализъм, твърди доцент Стефанов. Нито пък Ленин е човекът, разработил принципа на партийността. Това са направили Маркс и Енгелс, съобщава публично доцентът. Твърденията му са в разрез с официалната линия. Чашата обаче прелива по време на чешките събития. „Вижте какво правят хората. А вие? Не сте никакви комсомолци, вие сте едни коНсомолци"", заявява лекторът на слисаните студенти. Във факултета започват разпити. За тяхна чест, младите хора като един защитават своя преподавател.
Въпреки това Емил Стефанов е лишен от правото да чете лекции и никога не става професор.

05.10.2006

 

Мнения по темата: