Книги

Цветан Пешев живее с каднудите

Веселите истории на писателя са "изиграни" преди да бъдат написани

Тодор Коруев

Тази книга е необикновено явление в новата българската литература, защото преди да е написана сюжетът й е режисиран, изигран, изпробван в живия живот. Авторът й Цветан Пишев, човек с необикновено чувство за хумор и причудлива изобретателност, притежава неукротима енергия не толкова да измисля, колкото да изиграва разни истории, които стават пред очите на действителни лица - негови приятели, повечето изкушени от перото. И те, увлечени от играта и импровизациите на Цецо Пешев, сами започват да градят със своето "действие или бездействие" бъдещите весели разкази. И става така, че измислените истории стават по-истински от истинските. Жалко е, че Цветан Пешев е сътворил много повече сюжети, отколкото са излезлите на белия лист. Другите са се превърнали във литературен фолклор. А беше време, когато някои мастити писатели а-а-а са вдигнали телефона, а-а-а ги е изпързалял Цецо Пешев.
Дължим на читателя малко обяснение за книгата "Коза ли е, риба ли е, или моят живот с каднудите", излязла в поредицата "Смешно слънце" на издателство "Слънце", за да се ориентира той по-добре в заиграванията на един от героите на някогашната столична литературна бохема. Тайната е в "каднуда" - една дума, от чиито словообразувания се пръква цял тълковен речник. (Няма да си загубят времето Стефан Брезински или Владко Мурдаров, ако надникнат с интерес към словотворчеството на Цветан Пешев, създал толкова много думи от корена кудн-). А литературните историци ще намерят по нещо за себе си, защото герои на книгата са писатели като Атанас Далчев, Валери Петров, Радой Ралин, Александър Муратов, Неделчо Драганов, Александър Миланов, Атанас Душков, Петър Незнакомов, Никола Инджов, Петър Славински, Васил Кинов, Кольо Николов, Тодор Климентов, Георги Мишев, Георги Константинов, Давид Овадия, Нели Доспевска, Димитър Стойчев, Максим Асенов, Братя Мормареви, Панчо Панчев, Славчо Донков, Чавдар Шинов, Цветан Ангелов, Юлиян Йорданов и още, и още. А на читателя ще оставим да узнае всичко за каднуда и начина за неговата употреба.
Не можах да разбера това каднудът коза ли е, риба ли е?, пита един от героите на Пешев - старшина Динев.
- Каднудът ли? - смее се Тошко (Климентов - б. р.)... Каднудът - вика - не е нищо! Нищо, разбираш ли, нищо!
- А бе, може и да е нещо. А може и да е всичко! Знам ли! - така отговаря Цецо Пешев.

Река в България

Цветан Пешев

- Искам - спира ме Тодор Климентов на площад "Славейков" - да науча една китайска дума. Като кажеш нещо на китайски, все друго си е! Та ми кажи - вика - една, ама да е по-лесна!
- Ще ти кажа - викам, - но преди това ще научиш и един йероглиф. Знаеш ли колко е хубаво човек да знае и един китайски йероглиф!
- Ама как, бе! - върти Климентов очи, сякаш всичките му работи зависят от тоя китайски йероглиф.
- Китай - започвам тежко-тежко - на китайски се пише ето така - и му показвам буквата "ф" от заглавието на вестник "Литературен фронт", който държи в ръката си.
- Ф? - гледа ме изненадан Тошко. - Само Ф?
- Да - отговарям, само Ф! "Ф", както е написано тук - квадратно, а не кръгло "Ф"!
И обяснявам откъде е дошло: това е земята, чертаели древните китайци един четириъгълник, а тука сме ние - и разполовявали средата с една отвесна черта. С други думи - "живеем в центъра на света". Както, викам, европейците смятат, че живеят в центъра на света, както и американците смятат, че живеят в центъра на света, а ако питаш, викам, жителите на Огнена земя, и те биха пуснали една черта, но първи са го направили китайците. Та така, заключавам аз, йероглифът на Китай е българската буква "Ф"!
- Е, мога ли да го забравя! - вдига ръце Климентов. - И да искам, не мога да забравя това българско "Ф"!... А думата - вика, - кажи ми и думата, друго не ми трябва.
- Думата - викам - е името на река в България. Като се сетиш за реката и готово! - И под въпросителния му поглед произнасям с патос: Тун-джа!
- Тун-джа! - повтаря със същия патос и Климентов. - И какво означава тая нашенска Тунджа?
- Означава - викам - "другарю". "Тунджа Климентов" - другарю Климентов.
- Тун-джа! Тун-джа! - повтаря си моят "тунджа". - Айде, забрави я, де! Айде, забрави я!

И това е - минават месеци, година, две - вече не си спомням за разговора, и ме среща Тодор Климентов на същия тоя площад "Славейков" - място за случайни срещи на половин София.
- Ела - вика - да те черпя една бира. С твойто "Ф" спечелих бас!
- Какво "Ф"? - ама и през ум не ми минава, че има предвид йероглифа.
- Как какво? - изненадан е той. - Китайското. Йероглифът на Китай!
И ми разправя - гледали волейболен мач по телевизията, Канада и някакъв азиатски отбор. Един смятал, че са корейци, друг, че са японци, трети не знам какви, а той им казал, че не са никакви корейци и японци, ами са чисти китайци. И накрая какво - китайци! Ей, питат го, как позна? Как няма да позная, рекъл, не виждате ли, че всички имат по едно "Ф" на фланелките!
- Абе, научиха от мене един йероглиф - доволен е той. - А оная дума - вика - да знаеш на колко народ съм я казал!
- Коя?
Тодор Климентов разперва ръце и произнася почти тържествено:
- Ян-тра!

Тази книга е уникална за нашата литературна география: свидетел съм как преди три-четири десетилетия авторът й сам измисляше, организираше и режисираше случките, които един ден щеше да опише. Описал ги е със същата лекота и артистичност, с която ги създаваше - винаги дружелюбен, леко ироничен, наблюдателен, интуитивен ловец на характери. Цветан Пешев беше един от столичната литературна бохема на ония години, чиито импровизации, телефонни закачки и шаржове подлагаха на изпит чувството за хумор на околната среда. А от очилата на Цецо хвърляше отблясъци едно смешно слънце, символ на ведрина и респект към живота.
Георги Мишев, 2006 г.

Поезия

Стихове за съдбата на съвременника

Христо Черняев

Новата книга на Васил Аврамов "Трохи за птиците" (лирика) успешно потвърждава дарбата му поетически да преосмисля съвременния ден и свят. Както и преди, така и тук, той е страстен защитник на родовия си корен. Верен на балканджийския си нрав, той с трепетен финес се докосва до същностни чувства и настроения, от които е обладан днешният българин.
Преди всичко обаче искам да отбележа, че Васил Аврамов в поетическото си творчество се изявява с една силна жилка на гражданска ангажираност, нещо, което е като ехо, идещо дълбоко от сърцето и кръвта му. Това си качество той проявява и като художник-карикатурист - като такъв с успех е участвал в международни конкурси и изложби в десетки страни и е носител на пет специални награди и други отличия за карикатура...
Лиричната книга "Трохи за птиците" на Васил Аврамов (ИК "Луна") се състои от циклите "Делници", "Далечни години", "Чудото, наречено живот", "Тъй както е рекъл народът" и "Из старите тетрадки". Четеш стиховете, побрани в тях, и се радваш или страдаш заедно с автора. И същевременно усещаш как като сурова метафора напира в тях нерадостната и безпощадна съдба на съвременника. В тези, писани в късни нощи, стихове се открояват заветите на старите даскали, които ни завещават "една ботевска сабя и словото", долавя се тъгата на провинциалните поети, дето "не ги канят във телевизията.../ Не печатат ги по приятелски./ Нямат листове хонорарни", но затова пък "Могат нощем да спят в окосени треви/ и щурец да им пее в ухото." Другаде те съкрушава поетовата скръб по Галя - неговата съпруга, отишла си неотдавна от земния ни свят ("Копчето" - "Не исках преди мен да ме напускат/ завинаги любимите ми хора"). И пак другаде, жалейки за днешна България, поетът с болка ще каже: "Господи, прости слабостта на човека/ и не хвърляй на бесните псета България!"

26.10.2006