Как живее днес Петър Междуречки

Размисли в проза на един екскмет

Юлия Желева

Петър Междуречки е роден през 1934 г. в град Гоце Делчев, но две годни по-късно семейството му се преселва в София. Завършва международни отношения в Москва. От 1974 до 1978 г. е посланик във ФРГ, а от 1986 до 1991-а - в ГДР. Има три поредни мандата като кмет на столицата - от 1978 до 1986 година. В момента е председател на клуб "Единство" към РС на БСП-"Оборище" в София. Член е на Националната асоциация по международни отношения.

Петър Междуречки обича три неща. На първо място - коректността в отношенията между хората. Обича също така да се разхожда пеша по софийските улици - но не сам, а заедно с децата си. А третото... Третото той с положителност никога няма да си признае. Истината е, че този човек храни малко старомодна любов към елегантната фраза и словесния блясък. Аз съм първият посланик на България във ФРГ и последният - в Германската демократична република, повтаря той с удоволствие пред респектираните от заредените му с философско-политически обрати думи журналисти. /"Спуснах кепенците на ГДР и се върнах в България", казва бившият посланик, който веднага след завръщането у дома е отстранен от Външно министерство./
Между двете главни опорни точки в живота му на дипломат от кариерата стоят годините, прекарани в кметското кресло на София. /Макар че "прекарани" с положителност не е най-точната дума в случая.../
Момче, откога си в дипломацията, попитал го с фамилиарна куртоазия Тодор Живков по време на първата му "кметска" аудиенция във високия партиен кабинет. Над двайсет години, другарю Живков, отвърнал новопосветеният кмет лаконично и съдържателно. Е, време е вече малко да поработиш, засякъл го Първия в типичния си грубовато-шеговит стил. И за да смекчи казаното, добавил, вече по-миролюбиво: "Пари ще ти осигурим. Да си жив и здрав, действай!"
Интересното е какво точно означавало "да поработиш" - по онова време и от гледна точка на тогавашната социална проблематика.
"Номер едно" в класацията били жилищата, спомня си днес Петър Междуречки. Градът с всяка година отеснявал от прииждащите от цялата страна /нека се изразим така/ кадри. Щатовете безнадеждно набъбвали "по вертикала и хоризонтала". В резултат на масовия поход към столицата, градската инфраструктура се пръскала по шевовете. Десетки хиляди семейства чакали на опашка за ново жилище. Градският транспорт бил "на ръба". Колкото до третата "актуална задача", на фона на другите две тя изглеждала направо атрактивна. В сърцето на столицата трябвало "да бъде изграден голям конгресно-концертен център, с прилежащите към него пространства" /сегашният НДК/. От най-високо място обаче кметът бил предупреден строго: реализацията на задача номер три /дворецът/ в никакъв случай не трябва да става за сметка на задача номер едно /жилищната програма/.
Естествено! Как иначе?
Всъщност ето само една малка извадка от годишния "норматив" на столичната община: 15 хиляди нови жилища, 4 обединени детски заведения, от две до четири училища, над десет универсални магазина, няколко булеварда, подлези...
Задачата била "комплексна" - според понятийната схема на тогавашната градоустройствена философия. И "с повишена трудност" - от чисто изпълнителска гледна точка. Лошото е, че за сложния социално презентативен /и не само/ замисъл не достигали нито "жива сила", нито нужната техника, спомня си сега кметът. Общината никога нямало да върже двата края без помощта на окръзите. Те обаче не искали и да чуят - имали си свои планове и задачи. "Местните равнища" се държали като феодали и старателно укривали наличната работна ръка. В такива случаи не минавало без съответния държавно-партиен "арбитраж". Който, естествено, най-често отсъждал в полза на "големия брат" /разбирай столицата!/...
Ако искаме все пак да бъдем справедливи, трябва да кажем, че през онези години София се държи като нормален европейски град, който все по-настойчиво се заглежда в бъдещето и в световните норми на социално поведение.
Интересното е, че цялата тази история има и една романтична поанта. "Черешката на тортата" в тогавашните градоустройствени намерения е идеята задъхващият се столичен град да се отвори към Витоша чрез т.нар. зелен клин. Зелената зона трябвало да тръгне от НДК и да спре чак в полите на планината - за да имат възможност гражданите да спортуват и да се разхождат пеша до самото подножие на "загадъчната" и "нежната". /Както читателят сам разбира, този разказ на екскмета се води в минало време./
Като повечето романтични идеи в живота обаче и тази остава неизпълнена...
Днес каузата на социалното градско пространство е почти напълно изгубена, с горчивина констатира Петър Междуречки. В момента най-апетитните парчета от отличния първоначален замисъл, наречен Южен парк, се разграбват с пълна сила. Корпоративни интереси унищожават едно от най-хубавите места в столицата. А най-лошото е, че градът се работи на парче, без обща идея и единен план. Е, нали знаете, риба се лови най-добре в мътна вода, тегли чертата на безпокойствата, които напоследък са постоянен негов спътник, екскметът. Ясно е при това положение защо силните на деня не търсят мнението на хората, натрупали /и горчив, и положителен/ опит в столичното градоустройство. Колкото до него самия, Петър Междуречки е готов да участва във всякакви дискусии по въпроса. Ще се намерят и други компетентни хора, сигурен е той - стига някой да иска да чуе гласа им... Впрочем някои стъпки вече са направени. Неотдавна бе създадено Сдружение на кандидат кметовете и бившите кметове на София, разказва някогашният столичен /според най-новия журналистически жаргон / градоначалник. Няма да работим "срещу", а "за", бърза да отхвърли всякакви съмнения в гражданската коректност на сдружението Петър Междуречки. "За" какво? То е ясно. Градът има куп проблеми, един от друг по-тежки...
Екскметът не крие носталгията си към миналото.
Няма по-хубаво от това човек да участва в процесите на съзидание, казва той. И нищо по-тъжно от това да бъде ням свидетел на разрухата на държавността и човешките отношения... Точно така казва. Говори с малки паузи, следи внимателно дали записвам правилно. Думите излизат неочаквано обикновени и познати. /Къде отидоха литературният блясък и наточената като острие фраза?/ Изреченията се нижат неохотно, строяват се като уморени войници, после се разпръсват, кой накъдето види.
Кметът Междуречки се оживява видимо, когато става дума за семейството му... Според скромните някогашни /родни/ демографски критерии семейство Междуречки е многодетно. "Децата" /отдавна вече пораснали/ са три. Надежда е на 40 години /адвокат по граждански дела/. По-малката дъщеря е Александра. Гордостта на добре познатия в публичното пространство татко обаче е Александър /на 21 години , учи икономика в Хайделберг/. Той е и първото момче в многолюдната фамилия Междуречки от дълги години насам. /"Какво се роди, човек или мома", питали едно време старите македонци - прагматично и наивно грубовато./ Децата са си деца, а най-добрият приятел на Петър Междуречки е собствената му съпруга, Таня. "Ако не беше тя, нямаше да съм жив сега", подхвърля той, без по-нататъшни пояснения.
Има обаче нещо, с което някогашният кмет особено се гордее. /Той няма собствен бизнес, занимава се "само" с общественополезна работа./ Това е чистата ми съвест, заявява човекът, който според неговото собствено признание и до днес не е забравил някогашните си идеали. Тя е и най-голямото /единственото/ богатство, което Петър Междуречки ще остави на децата си.

"Петре, това е краят!"

"Нещата преди 10 ноември бяха предопределени. Живков добре знаеше това", категоричен е последният български посланик в ГДР Петър Междуречки. Той разказва следния случай. Прeз октомври 1989-та ГДР чества своята 40-годишнина . Празникът протича в обичайната бляскава атмосфера. За разлика от друг път обаче участниците в традиционната манифестация вместо "Хонекер" и "ГДР" скандират "Горбачов, Горбачов!".
Все по-ясно става накъде духа вятърът /на промяната!/...
Съмненията окончателно се разсейват по време на гала вечерята, когато един от членовете на политбюро на ГЕСП доверява на Междуречки: Горбачов настоява Хонекер да бъде сменен - да не пречи на демократизацията на страната.
Родният посланик на часа споделя наученото с Живков... Първия остана външно спокоен, спомня си експосланикът, само лицето му се опъна и посивя. "Имаш ли работа", попитал той след кратък размисъл. "Ако нямаш, тръгвай с мен! Искам да знам всичко." В самолета, след краткото "експозе" на посланика, Живков казал лаконично: "Петре, това ни е краят."
Едва в София, след като научил и останалите подробности, Първия дал воля на гнева си. "Не ме е грижа за оня догматик Хонекер", казал той. "Но вместо да събере всички ръководители на социалистическите страни, да обсъдим тежкото състояние на икономиките ни и да направим обща дългосрочна концепция, за да променим икономическия механизъм на социализма, Горбачов продължава да се меси в нашите вътрешнодържавни и вътрешнопартийни работи", заявил ядосано и на висок глас Живков.

Притчите на историята

През "посланическите години" Петър Междуречки се среща с първите лица, които гастролират на европейската политическа сцена: Хелмут Кол, Франц Йозеф Щраус, Вили Брандт, Ханс Дитрих Геншер...
Най-паметна за някогашния столичен кмет обаче е срещата му с кмета на Мадрид, проф. Тиерно Гавана и с испанския крал Хуан Карлос. След официалната част, българският гост и височайшите му домакини остават насаме. Тогава Междуречки задава въпроса: "Как Испания, в която цели четири години след падането на Франко левите и десните сили воюваха помежду си, успя в крайна сметка да напредне толкова бързо?". Отговорът гласи: по пътя на помирението. В един момент двете враждуващи страни решили да сложат оръжието и да впрегнат националната енергия за доброто на страната, разказва Петър Междуречки. Не постигнем ли това и у нас, поставяме бъдещето си под въпрос, твърди ексметът, който не крие огорчението си от крайно конфронтационното поведение на родните политици.

02.11.2006