Юбилей
Петър Караангов:
Езикът не търпи насилие
Без словото човечеството щеше да е печално стадо, заявява поетът, който днес навършва 75 години
Петър
Караангов
- Поете, наскоро ти стана първият носител на наградата "За буквите".
Това е повод да поговорим малко за тях. Кога научи А-Б-то? Помниш ли първия
си буквар или първата книжка, която е привлякла погледа ти?
- Това, че станах първият носител на наградата "За буквите" ме изненада
и трогна. Специализираното висше училище за библиотекознание и информационни
технологии е някогашният Библиотекарски полувисш институт, чийто първи випуск
завърших. Този институт ме доведе в София, благодарение на което можах по-късно
да осъществя мечтата си да завърша българска филология в Софийския университет.
Споменавам всичко това, защото освен поетическото ми творчество, навярно и то
има значение за присъждането ми на тази награда. Благодарен съм на уважаемия
Научен съвет, който я е гласувал, и лично на ректора - г-н Стоян Денчев.
В своя Проглас към евангелието Константин Преславски казва: "Голи са без
книги всички народи, не можейки да се борят без оръжие с противника на нашите
души..." Ние, които посветихме живота си на книгите, не винаги сме осъзнавали
навярно, че служим на споменатото още през IХ в. от К. Преславски велико дело
- спасението на душите човешки.
Още преди да тръгна на училище, вече четях вестник. Научих се да чета и да пиша
покрай двамата си по-големи братя. Родителите ми бяха неуки хора. Майка ми беше
напълно неграмотна, баща ми знаеше само главните букви и умееше да се подписва.
Книгите у дома бяха книжките от по-големите ми братя, в това число и букваря,
и учебниците, които тогава не се сменяха като сега. По-малките деца ги наследяваха
от по-големите в семейството. Говоря за края на 30-те години на миналия век.
Първите ми книжки бяха тънки и евтини - книжки с приказки. Имаше такава поредица
тогава. В ония години на бедност това беше важно.
- Ти си не само поет, публицист и драматург, но си много по-близо до
книгата от събратята ти. Освен че си завършил библиотечно дело преди филологията,
работил си в библиотеката на БАН, в един период от своя живот пълни 6 години
бе директор на Народната библиотека. Какво не знаят писателите, хората, които
пишат книги, за книгата?
- Някои от хората, които пишат книги, ако се случи да отидат във Вашингтон и
да посетят Конгресната библиотека, се изненадват от това, че техните книги ги
има в тази най-голяма в света библиотека. Това, което мнозина автори не знаят,
е, че повече от 30 години нашата Народна библиотека изпраща на Конгресната цялата
българска книжовна продукция, съгласно едно споразумение в началото на 70-те
години. Срещу това американските колеги изпращат на Народната библиотека научни
периодични издания и книги по наш избор. Така беше по мое време. Сега не зная
как е. Тогава Народната библиотека имаше голям книгообмен с научни и национални
библиотеки от целия свят.
Другото, което някои от хората, които пишат книги, не знаят, е, че библиотеките
мълчаливо говорят, че нищо не започва от днес - особено в литературното творчество...
Че всички смайващи експерименти в литературата вече са се случвали, макар и
в други разновидности и интонации и в други епохи.
- Родът ти е от Кукуш, а си роден в Свети Врач, днес Сандански, т.е.
родом си в семейство на преселници. Като дете чувстваше ли, че си потомък на
бежанци, хора, чиято орисия е била да бягат?
- Споменът за бягството на родителите ми - най-напред от Кукуш през 1913 г.,
а след това от Струмица - през 1919 г., бе много жив. Говореше се с болка за
изоставените домове, имущество, ниви, но най-много се говореше за усилията,
трагедиите при бягството. Семействата са били многодетни. Някои майки в изнемога
са оставяли бебетата си под дърво или храст на произвола на съдбата. Майка ми
казваше: Аз България пеша съм я намерила. А е била само на 13 години. Темата
за бягството, разказите за преживяното бяха живи в паметта на моите хора до
смъртта им. Отнесоха ги със себе си. Но те оставиха в паметта и душата ми дълбока
следа. Преживявах ги с необяснима тревога и страх. Без нещо реално да ме е заплашвало.
- В литературната анкета на Свилен Каролев казваш, че баща ти е личността,
която има най-голямо влияние върху теб. Кърпачът на обувки формира поета?
- Баща ми нямаше отношение към литературата. По-правилно е да кажа, че той бе
за мен пример на поведение, на справедливост, на честност и почтеност, на трудолюбие
и отговорност, на доброта и човечност. Това са все неща, по които съм искал
да приличам на него. Не помня като дете да ме е ударил. Но когато ме упрекваше
за нещо, ме болеше повече, отколкото ако ме бе ударил. А всичко това има значение
по-нататък в живота на човека, в неговите постъпки.
- Кои са любимите ти поети? Като млад си бил направо влюбен в Дебелянов?
- Да, в младостта си обичах Дебелянов, знаех наизуст много от неговите стихотворения.
Има много поети, които обичам и високо ценя - и от нашата, и от чуждите литератури.
Но Дебелянов е първата ми любов. До поетите на бурните чувства и страсти върви
поетът на човешката нежност и обич, обърнат с цялата си душа към вътрешната
болка на човека. И до днес делото му е критерий за поезия, в която не странностите,
а истинността на човешкото вълнение я правят неповторима и обичана. Дебелянов
не случайно е поет на всички възрасти и не принадлежи само на своето литературно
време, а на вечното време на истинската голяма поезия. У дома в кабинета си
имам два портрета - на Дебелянов и на Вапцаров.
- Според теб новата дума в поезията, в изкуството въобще не е въпрос
на съзнателно търсене. Припомняш думите на Пикасо: "Аз не търся, аз намирам!"
Има ли рецепта как се ражда едно стихотворение?
- Ярките индивидуалности в изкуството са неповторими. А всяка индивидуалност
носи нещо ново, непознато. Изкуствоведите и теоретиците на литературата подреждат
явленията от художествения свят в периоди, поколения, движения, школи. Някакво
основание за това навярно има, но мисля, че всичко е твърде относително. Всеки
голям творец сам вече е една "школа", без той да е искал, без да се
е стремил към това. Така и разбирам думите на Пикасо. Не можеш да решиш да бъдеш
новатор, да изоставиш природата си, чувствителността си, да избягаш от проблема,
който ти създават съпротивляващите ти се думи, багри, звуци и хармонии и да
започнеш да се подвизаваш преоблечен в чужди одежди, само за да бъдеш обявен
за новатор. Нищо новаторско няма във всичко това. Новото иде от новата личност,
която остава вярна на себе си и която изразява света така изненадващо неповторимо
и "новаторски", както неповторима е самата личност - и физически,
и духовно. Що се отнася до рецептите - разбира се, че няма такива рецепти. У
всеки автор стихотворението се ражда по негов си начин. Лично мен този въпрос
никога не ме е интересувал и не ме е занимавал. Никога не съм попитал някой
от колегите си "как се ражда при теб едно стихотворение". Това няма
никакво значение. От значение е само стихотворението. Особено когато е добро.
- Оценяваш своята поезия не като поезия на самоанализа, на самовглъбяването,
не като призив, а като твое лично отношение към света. Как става това твое "връзване
на думите", как постигаш това "съседство на думите", т.е как
се изгражда този чист, сетивен, осезаем свят на естествеността на думите?
- Единственото средство на писателя са думите. Езикът е най-великото творение
на природата или на Бога - без словото човечеството щеше да е едно печално стадо.
"Езикът! Ето нашата истинска и безсмъртна родина!", казваше големият
наш писател Константин Константинов. Творците на литературата стават изразители
на съвременната цивилизация - с нейните желания за изказване, за диалог, за
опознаване, за изразяване на идеи за човека и света. В епохите на големите езикови
разрушения, каквито са всички преломни епохи, хората закопняват за ясни и чисти
думи, думи, през които прозира истината и същината ни. Сърцевината ни. Езикът,
също като живите същества, не търпи насилие върху себе си. Думите трябва да
се чувстват добре, уютно в изречението, да дишат, свободно да общуват помежду
си, да добросъседстват и да се движат спокойно от хартията към човека и не само
да изразяват, но и да изобразяват. (Говоря за думите в литературата.) Така и
светът, който те изграждат, е осезаем, чист, сетивен.
- Павел Вежинов казва, че "последният, от когото би могъл да се
поучи, е критикът". Как се отнасяш към литературната критика и по-специално
към тия, които пишат за теб?
- Може някога да сме подценявали ролята на литературната критика и значението
й за индивидуалното развитие на писателя. Но в новите времена, когато литературните
критици се разпиляха, когато изданията нямат сериозни критически рубрики и фактически
няма литературна критика, а само дребно рецензентство, чувстваме болезнено нейното
отсъствие. Оказва се, че когато няма литературна критика, няма литературен живот,
въпреки многото излизащи книги. Литературната критика се е отнасяла много внимателно
към мен. Не за да се хваля ще кажа, че за мен са писали почти всички значителни
български критици - от академиците и професорите до най-младите. Никога не ме
е напущало чувството, че те са били твърде великодушни към моите литературни
усилия и прояви.
- Вярваш ли още, че има априлско поколение в българската литература?
С някои от поетите на това поколение си състудент в Университета. Заедно с тях
тръгваше на път: По пътя често има бури, вятър,/ но бурите не ще ни повалят!
За тях ли са тези стихове?
- Вече казах, че подреждането в поколения и школи се прави от изследователите,
които изучават процесите и систематизират явленията, за да намерят общите черти
и тенденции в развитието на националната литература и култура. С т.нар. Априлско
поколение нещата стоят малко по-иначе. Това бяха авторите, които се появиха
с първите прояви на десталинизация на обществения, културен и политически живот.
В първите си книги те носеха някакво усещане за свобода, за разширено поетическо
съзнание, те усещаха пролетните дъждове, които минаваха над земята ни и т.н.
Обществените обстоятелства, които влияеха на литературата, се промениха към
добро и обусловиха появата на новите таланти, обединени в поколение от литературната
критика. Цитираните от теб два стиха са от първото стихотворение в първата ми
книга, излязла през 1957 г. под редакцията на Никола Фурнаджиев. Това стихотворение
бе посветено на моите съвипускници от Университета, когато завършвахме. Предстоеше
ни голям, широк и пълен с очаквания и надежди път. Това стихотворение, което
напечатах най-напред във в. "Народна младеж", завършваше така: "По
този път достойно щом преминем/ спокойни ще сме в сетния си час./ Животът се
измерва не с годините,/ а с дирята оставена след нас!" Един композитор,
учител по музика от Силистра, бе написал веднага мелодия по моя текст и първи
силистренските ученици бяха запяли песента, която после в цялата страна пееха
не само абитуриентите.
- И все пак повалиха ли ви бурите?
- Да, някои си отидоха твърде рано - Владимир Башев, Андрей Германов...
- Мнозина представят литературния живот в тоталитарно време като жабясало
блато. Те са забравили за "Пламък" от твоето време. Искахте да пробиете
стена с главите си ли?
- Литературният живот бе част от живота на нацията. На пролет тревите поникват
между каменните плочи и търсейки светлина, пробиват камъка. Нека тези, които
представят литературния живот в онова време като жабясало блато да се опитат
да зачертаят създаденото от Димитър Талев, Елисавета Багряна, Димитър Димов,
Г. Караславов, Емилиян Станев, Ал. Геров, Веселин Ханчев, Николай Хайтов, Йордан
Радичков, Христо Радевски, Павел Вежинов, Христо Фотев, Никола Фурнаджиев, Иван
Пейчев, Павел Матев, Георги Джагаров, Вл. Башев, Андрей Германов... Ще спра
до тук. Нека напишат после историята на нашата литература от това време. Ако
могат. Литературният живот имаше свои закони. Политизацията, грубата идеологизация
пречеха на авторите, но не можеха да спрат растежа на мисленето, освобождаващото
се творческо въображение... Имаше процеси, които бяха необратими... и непредотвратими.
Такива са законите на самия живот.
- Ще ми се да разкажеш и за твоя кинематографичен период. Оттогава имаш
много приятелства и много спомени...
- В кинематографията работих 11 години. Това бе хубав период от живота ми (1968-1980
г. с едногодишно прекъсване). Бяха създадени много хубави филми. И днес младите
поколения ги гледат с изненада. Значи е могло да се прави в онова тоталитарно
време такова критично, силно, проблемно, съвременно кино - удивляват се те.
Да, можеше. Иначе нямаше да ги има тези филми. Филмите от тези години са също
част от литературната и визуална култура и биография на оная епоха. Жабясало
блато нямаше, имаше силно вълнение и чистота на творческите пориви, слава Богу.
Голяма заслуга за успехите на киното от това време имаше лично Павел Писарев
- умен, смел и висококултурен ръководител.
- Човекът е твоят континент, материк от преживявания и спомени, но той
живее и самотен в кратката вселена. Да оставим глобалното, погледни хората около
теб, в родното ти градче, в Отечеството ни, за което написа вдъхновени стихове.
Как ти изглежда човекът на прехода днес?
- Човекът на прехода е смутен и объркан. Разделението го лиши от чувството му
за принадлежност към една общност. Това го прави много самотен - изоставен и
от хората, и от Бога. Затова търси спасение в бягството - една илюзия повече.
- Берлинската стена падна, но по света има още много стени, дори нови
се издигат. Знаеш какво има предвид. Докога човечеството ще се разделя от стени?
- Докато човечеството не избере едно световно правителство от учени, които да
предотвратят гибелта на земната цивилизация, да попарят ръцете на тези ненаситни
грабители, които приватизират богатствата на земната природа за свои семейни
и родови цели, забравяйки, че ние човеците сме част от природата, че й принадлежим.
И докато не се създаде нова теория за развитие на човешкото общество.
- Преди време написа в ДУМА много хубав публицистичен текст - "На
прага". В него предупреждаваш, че трябва да прекрачим прага на Европейския
съюз с достойнство, за да запазим своята изстрадана през столетията система
на ценности. Може би така ще бъдем по-интересни на поизморените стари европейци?
- Не само за това, а и защото културата най-добре легитимира нашата
национална неповторимост и идентичност, както напоследък се казва. Тя съхранява
и защитава националното ни достойнство, традиции и добродетели като народ със
своя уникална историческа съдба, със своя ценностна система.
- Имаш едно стихотворение "Въздишка". От него избрах: "Не
моля за нищо и нищо не искам,/ каквото било, било... Щастлив ли си?
- На тези години щастието е единствено в доброто здраве и в близостта на скъпите
за мен близки и приятели. И макар здравето ми да е колебливо, близките и приятелите
са тук. Да бъдат благословени!
11.11.2006
Мнения по темата: