Есента на генерала

Книгата на ген. о.р. Грозьо Грозев "Недосегаемият комбинатор" описва в детайли делата на хората от "най-горните" етажи в МНО и МВР

Доц. Пламен Пъчев

Не е съвсем вярно твърдението, че българинът бил лишен от чувството за историчност. Ако бе така, нямаше през последните години на книжния пазар у нас да се появят толкова много книги с мемоарен характер. Виж, вероятно по-вярно е твърдението, че когато един мемоарист се опитва да обозре миналото и да го анализира от своята си, индивидуална гледна точка, той неминуемо понякога залита в посоката на себеоправдаването и раздава "присъди" спрямо "другите" - тези, които са му "пречели" да изпълни своите творчески планове и да реализира "великите" си идеи.
Книгата на ген. о.р. Грозьо Грозев "Недосегаемият комбинатор" е щастливо опазена от елементите на залитане към възвеличаването на собствения му принос като висш офицер, натоварен лично от Министъра на отбраната да изпълнява важни функции в системата на МВР. Тя е любопитна не само защото назовава с истинските им имена и описва в детайли делата на хората от "най-горните" етажи в двете всесилни по времето на "реалния социализъм" ведомства - МНО и МВР. Любопитна е още и заради това, че пролива светлина върху тлеещия по онова време обществен въпрос

защо "милиционерите" не долюбват армейците

и какви са били механизмите, които са позволявали на всесилното вътрешно министерство да контролира целия обществен живот, икономиката и културата на Народната република.
Защото на такива като Грозев може да се вярва. Селско момче от Ямболско, той има добрия шанс да направи прилична военна кариера за времето си и да премине през елитни наши военни учебни заведения, стигайки чак до Генералщабната Академия "Ворошилов" в Москва. И когато нему, като грамотен военен от "новото поколение", му възлагат да отиде в системата на МВР и да ръководи амбициозното секретно военно строителство, свързано с отбраната и сигурността на страната, той изведнъж се сблъсква с управленски подходи и манталитет, характерни повече за "старите партийци" - приятелчетата на "незаменимите" държавни и партийни ръководители Тодор Живков и Милко Балев.
Именно в това, според мен, се крие едно от големите достойнства на мемоарната книга на симпатичния и младеещ все-още бивш висш солдафон. Защото описвайки с трогателна за днешните ни дехуманизирани възгледи наивност как е създавал "екипа" си, водейки офицерите от подчиненото му звено и техните жени по походи и екскурзии в планината, как е помагал за решаването на техните битови проблеми, той неусетно навлиза в проблеми, отговорът на които историците ни още дълго ще търсят.
Всъщност самият мемоарист не премълчава и

разочарованието си от "наблюдаващия" го

тогава ресорен началник - заместник-министъра на МВР и близък приятел на вездесъщия Милко Балев ген. Минко Минков. За разлика от много други "мемоарни конфликти" обаче Грозев не се "заяжда" с шефа си. В книгата са приведени достатъчно документи и са отделени твърде горчиви редове за управленските и делови качества на въпросния всесилен висш милиционерски шеф. По-скоро, за да информира читателя за грандиозните за времето си дейности по изграждането и техническото оборудване на множество секретни военни обекти, свързани с противоракетната отбрана на България, Грозев си е направил труда да събере с учудваща за армеец прецизност факти и обстоятелства, предаващи същевременно и нездравата атмосфера на кариеризъм, на практиката за нанасяне на "скрити удари под пояса" срещу по-младите, по-активните и по-полезните хора под пагон. Той не крие, че хора като въпросния милиционерски "зам.", легнал на партизанските си лаври и на връзките си в Политбюро, са се опитвали да заблуждават даже руснаците, само и само да прикрият своя мързел и некомпетентност. С това авторът отлично описва причините за очерталите се някъде

през 70-те години "лагери на конфликта"

между оялата се партийно-партизанска плутокрация около висшето политическо ръководство на Тодор Живков и хората, решили да изградят своя кариера чрез труд и старание.
От гледна точка на един тогавашен провинциалист, дошъл да работи в строителството на София за жителство и панелка, хора като ген. о.р. Грозев безусловно могат да бъдат отнесени към галениците на социализма. Ако обаче човек вникне в огромното напрежение на описваните събития, ако "влезе в кожата" на героя и проумее натиска, на който е бил подлаган от "по-големите риби" веднага ще проумее, че генералските лампази и малкият за днешните ни понятия апартамент в престижен софийски квартал са нищо в сравнение с материалните блага, които днес ползват без особени усилия повечето новобогаташи и хората, домогнали се до благосъстоянието си чрез престъпни сделки и партийно боричкане.
А що се отнася до книгата "Недосегаемият комбинатор", то наред с любопитните за историка факти, там читателят може да намери още и авторови констатации от рода на: "най-лошото за изстрадалия български народ е това, че политическите и особено държавните мъже сякаш живеят в затворен кафез. Те нямат представа нито за реалното състояние на икономиката, нито за хала на огромното болшинство от народа..." и т.н., и т.н. Човек трябва да е достатъчно честен, за да напише такива редове и вероятно малко наивен, след като може мълчешката да си яде генералската пенсия и да гледа мачове. Мисля, че ген. о.р. Грозев е именно такъв. Затова книгата му ще бъде интересна не само на офицерството и на бившите шефове от живковото МВР.

30.11.2006