Какви е деца раждала...
Легенда за Червения поп
Владимир Кавалджиев - "За народна свобода"
На обичания мой вестник "Дума" предоставям една
легенда, която написах въз основа на данните, записани навремето от мой
втори братовчед, вече покойник.
Доколко е легенда, доколко е истина всеки може да разбере по разказa на
дядото на майка ми, прадядо Кръстьо, който го е слушал от своя дядо
Стоян, доживял до сто и петнадесет години.
Родил се прадядо четвърт век преди Освобождението в онова кътче на
Розовата долина, което първо се огрява от слънчевите лъчи и където
Балкана се снишава, за да загради с ридовете си Кацан, Дебелец,
Жерговец и река Радова - едно наклонено плато. Из неговите многобройни
гънки са се сгушили махалите Брестова, Димовци, Дворище, Жълтопоп
(Червени поповци) и Жерговец, образуващи някогашното съставно село
Димовци. В махала Дворище, със старо име Юрта, е видял той за пръв път
белия свят. Заедно с другите околни поселения, Сливито с турското си
име Кованлък, Пчелиново, Дъскарето, Торбалеците и Бънзарето поради
факта, че са пръснати на голямо разстояние, се наричат на шега от
местното население "Съединените щати", а като географска област -
Кованлък. На български - Пчелин. Същият Кованлък,
където младият Петко Рачев Славейков, гонен от търновския владика
Неофит, учителствал две седмици през 1845 г. Като
тъмен спомен се е препредавала от поколение на поколение мъката по
изпепеленото от османските орди при завладяването на България цветущо
селище със същото име, нейде в полето между дъбовската и ветренската
река. Прокудените с огън и меч родове се приютили във временни колиби
из гъстите балкански гори. С течение на времето, кръстосвайки тази част
на планината, избягалите от долината кованлъчани се установили на
сегашните си места.
Според Чудомир първоначално са създали селото Суходол, между Жерговец и
Червените попове, но то било опустошено заради набезите на жителите му
над богатите турски чифлици в равнината. Писателят твърди още, че
махала Дворище е основана от Жельо, Жерговец е заселен от рода
Марковци, Димовци от дядо Димо Чобана, а махалата Червените попове е
получила името си от юначния Червен поп. По-преди турците и казвали
Саръ попазлардан - Жълти попове.
Тъй му излязло името на попа заради рижавата брада, която носел.
Според разказа на прадядо, Червения поп се родил в тази махала и се е
казвал Богдан. Като буден младеж се запилял по далечни краища в
затънтен манастир. Отдал се в обителта на духовно просвещение и
усвояване на науки. Вече възмъжал, се завърнал в родното си място и
оглавил като най-учен енорията Кованлък, обхващаща района на село
Димовци и махалите по Хаинбоаз. Не само просветен, но и силен бил
попът. Съселяните го обичали заради справедливостта му, а на
пехливанлък нямало кой да му излезе насреща. Имал славата на ненадминат
борец и юнак, познат из цялата кааза. Зарязал паството си заради
издевателствата на поробителя
попът, запасал оръжие и се захванал с хайдутство.
Девет години се губил от родната махала. Мълвата говорела, че предрешен
като турчин, сам на кон, окичен с ятагани и ножове, нарамил пушка,
търсел народни изедници и сурово ги наказвал. Обикалял из горите и
усоите на Търновския и Сливенския балкан. Неуловим бил за османската
власт. Излязла приказката, че Червения поп куршум не го хваща.
Една вечер в махалата се появил богато въоръжен турчин на кон със
сърмалия облекло и се запътил право към родния дом на Червения
поп. Престарелият баща посрещнал изморения пришълец, който още от
вратата попитал на чист турски език дали би го приел за пренощуване.
Отказва ли се на такъв виден гостенин!
На заранта със ставането си "турчинът" слиза в близкия дол, измива се с
бистра, студена балканска вода и, зачервен от сутрешната разходка, се
завръща при мнимия си хазяин. На двора старецът товарел волска кола с
тор. Поздравил пришълеца с властен глас и поръчал да наточи един бакър
вино и напои с него коня му. След като домакинът изпълнил заръката,
гостът се метнал на седлото, разкарал ата си насам-натам из двора,
изправил го веднъж-дваж на задните крака и, като го пришпорил, от раз
прескочил димящата кола с тор. Слязъл тогава от коня и на чист
български език се обърнал към изненадания стопанин:
- Тате, не ме ли позна? Аз съм синът ти Богдан!
Последвали прегръдки и сълзи на умиление. Старата му майка и тя, възрадвана от нечаканата среща, се присъединила към двамата.
Оттогава заживял мирно Богдан. Захванал отново да служи в енорията, а в
останалото от треби време се занимавал със земеделска работа. Покрай
другото подобрявал бита на своите съселяни. В района на махалите строил
чешми, поправял пътища и мостове, поставял корита за водопой на
добитъка. Едно от тях е Поповото корито до извора на връх Кацан, което
народът кръщава на съзидателя му. Потомците на легендарния поп през
1986 г. докарват водата от този извор до махалите Дворище и Червените
попове.
Великанска мощ имал Богдан. Мераклии за премерване на силите - дал
Господ. Вървище направили пехливаните от близки и далечни краища към
бащиния му дом. Обзалагал се на "вързано" и нямал загубена битка.
Имал навика всяка утрин да се мие в близкия дол, който и сега върви с
името си - Попов дол. На излизане нарамвал голям камък и го трупвал на
камара в двора. За да се отърве от по-кекавите пехливани, Червения поп
един път домъкнал от дола грамаден камък до дувара на къщата и заръчал
на майка си, ако дойде някой за сборване, то първо да вдигне камъка до
рамо. Успее ли, да го чака да се върне. Не може ли, да си хваща пътя.
Дошъл един ден някакъв балканджия от Яворовец, по занятие бъчварин.
Дочул оттук-оттам, че попът е баш пехливанин и решил да си начеше
крастата. В това време Богдан бил по полска работа и майката предала
условието на сина си.
Поогледал камъка, цяла канара, обиколил го, пък го обрамчил с косматите
си балканджийски ръце. Напънал мишци, но силите му стигнали само до
колене да го повдигне. Не му се тръгвало на бъчваря току-така и останал
да чака, пък дано попът се съгласи да се поборят.
Подир няколко часа ето го и него. Като разбрал за какво е дошъл
мераклията, сърце не му дало да го отпрати. Започнал пазарлък между
двамата. Всеки залагал това, което може, и накрая се стигнало до облог.
Ако поп Богдан загуби, колкото пари събере от енорията си за три
години, всичките са за бъчваря. Ако ли попът спечели, тогава бъчварят
се задължавал да направи яка дъбова бъчва цели 20 мери и да я отнесе в
неговия дом.
Съблекли се по ризи и схватката започнала. Обикаляли двора двамата
балканци, вперили погледи един в друг. Ха единият посегне, ха другият
се дръпне. Като герести петли приплясквали с ръце да се плашат взаимно.
Най-сетне попът докопал бъчваря и докато се усети, го преметнал през
оградата на пътя. С мъка станал победеният, отупал пепелта от дрехите
си, прескочил оградата и целунал яките ръчища, признавайки, че е
загубил облога.
Още щом се завърнал в къщи Яворовеца, нарамил на брадвата една торба с
тесли, триони и рендета, а в друга храна, та право в тяхното землище,
където в голямата гора на "Мостов дол" имало хубав дъбов материал.
Насякъл дървета, нацепил ги на дебели дъски, огладил ги. Накривил ги на
опаления огън, правил, струвал и стегнал бъчва за чудо и приказ.
Нанизал я на лост, ударил я на рамо и след три часа път през горските
пътеки пристигнал право в поповата къща.
Още от портата, щом видял стопанина, бъчварят занареждал благословия:
"Халал ти, попе, бъчвата и от винцето, което пиеш от нея, дваж по-силен да станеш."
По време на деветгодишното си хайдутуване Червения поп имал сблъсък с
един чорбаджия българин, турско мекере, на име Брадил бей. Много злини
причинил той на околните балканджии. Живял в една от махалите по боаза
над Хаинето, а името си получил от голямата брада, що носил.
В една тъмна нощ, предрешен като турчин, попът го посетил и здраво го
"посъветвал" с дървения Господ и накрая за каймак, фъндак по фъндак му
оскубал брадата. За зла участ, въпреки маскировката, беят разпознал
неканения си гостенин. Оттогава дива жажда за мъст се загнездила у
него, гонела го и мира не му давала.
Вече остарял, щом разбрал по "балканския телеграф", че поп Богдан
отново се е появил и отдал на мирен селски живот в родната си махала,
решил да си отмъсти. Събрал тримата си сина Брадил бей, разказал им
патилата си и ги заклел - докато не убият попа, да не се мяркат вкъщи.
С пъкленото дело се наел най-големият син Макри. Всяка неделя ходил той
в село Гюсово при турчин баш майстор тюфекчия, дорде не му направил
нова, точна пушка. За упражняване в стрелба заръчал и сто оловни
куршума, а понеже знаел приказката, че Червения поп обикновен куршум не
го лови, поискал и три по-специални. Тях майсторът отлял с повечко
сребро, та дано успеят да ударят бащиния душманин.
Завърнал се в селото и започнал да ходи всеки ден из горите и да мери
нишани. Щом постигнал желания резултат да вкарва куршум в пръстен от
сто крачки, Макри започнал да се навърта и дебне около попската махала.
Забелязал един ден потът да оре голямата нива на Лъжников рът и решил,
че е дошло време да се действа. На другата сутрин се залостил на сто
крачки северно от пътя, накрая на гъстата гора на Паше конак и зачакал.
Без да подозира надвисналата опасност, Богдан, както всяка утрин,
надувал двоянката и от време на време весело подвиквал на воловете.
Бързал да изпревари жегата и стигне овреме на нивата. Щом наближил,
Макри стрелял, а куршумът му минал през канатата и ранил смъртоносно
попа. Мълниеносно отвърнал той с пищова си по посоката на гърмежа, но
нахалост. Изплашеният Макри духнал да бяга, а Богдан останал да се
гърчи в колата. По някое време усетил, че силите го напускат и започнал
да вика колкото глас има:
- Ако има наблизо някой, нека се знае, че паднах жертва в нечестна
борба, из засада. Нека тоз, който ме чуе, да извади алтъните, що съм
закопал в местността Брода, до големия камък.
Недоизрекъл последните слова, и предал богу дух. Думите му все пак достигнали до
една малка овчарка от рода Аладжови,
която пасяла добитъка си тъдява. Завръщайки се в къщи, предала чутото
на баща си, който скоро след това намерил заровеното имане на
посоченото място.
А убиецът Макри, като търтил на север през усойната към родното си
село, среща в гората мечка, която успял да гръмне. Щом стигнал задъхан
при баща си, изрекъл:
- Червения поп Богдан убих и за курбан с втория куршум мечка му заклах.
Можеш вече спокойно да склопиш очи с мисълта, че си отмъстен.
Признателните съселяни на поп Богдан устроили подобаващо за личността и
заслугите му погребение, като го заровили досами пътя за гробището.
Поставили на гроба му най-големия камък, по който да се различава от
останалите. До момента на записването на този разказ през петдесетте
години на отминалия век, големият камък си стоеше на гроба на Червения
поп и мълчаливо напомняше за него.
След гибелта на Червения поп, махалата, в която се е родил и живял, в
негова памет нарекли, махала Червени попове, а лобното място нарекли на
убиеца, "Макрева чука", носеща и днес това название.
27.12.2006
Мнения по темата: