Часът преди слънцето

    На нежната, силна и красива ремсистка
    Анушка Драгиева, загинала след жестока
    инквизиция в Дирекция на полицията.

Дончо Вълчев - "Демонстрация на БОНСС"

- Надежда Димитрова Грозданова, смърт чрез обесване!
Вече месец се будя в здрача на разсъмване. Чакам слънцето, или...
Така ми се иска да се пообтегна. Но това, разбира се, е невъзможно. От всички страни ме притискат рамене, ръце. Единственият нар и подът са пренаселени. Някои момичета спят наполовина под нара. Само главите им се подават. Преди време, полудели за въздух в дневната горещина, ние се изкачихме една върху друга и счупихме далечния висок прозорец. Лишиха ни три дена от разходка на двора. (Нямаше място за всички в карцера на Плевенския затвор.) Но прозорецът си остана счупен. И сега една тъничка струйка утренник се промъква през тежкия въздушен пласт, който ни притиска. Двадесет в килия за трима. Не, така не може. Сякаш чувствам въжето около шията си. Ще мисля за нещо друго. Нещо приятно. Но мога ли?... Един вик ще ме преследва, докато...
- Лена... Лена... Лена...
Тогава лежахме пребити с Елена Христозова на четвъртия етаж в Дирекцията на полицията. Чувах само крачките на часовия. И изведнъж - множество стъпки. Ругатни. В съседната килия блъснаха някого. Заключиха. И се отдалечиха. Елена (нейните нозе все още успяваха въпреки побоя да я държат изправена) надзърна през шпионката.
- Доведоха ваше момиче - каза войникът, който караулеше в коридора. (За разлика от полицаите, войниците се отнасяха съчувствено, дори приятелски с нас.)
- Войниче, пусни ме да я видя - примоли се Лена.
След малко се върна развълнувана.
- Знаеш ли кой е оттатък? Анушка Драгиева. Тя тъй ми се зарадва.
Щом мръкна, изведоха Анушка. Много подковани ботуши съпровождаха "опасната конспираторка". Зърнах нейния нежен профил - девойка, полудете, обградена от яки мъже, които зорко следяха всяко нейно движение.
А в полунощ... Бях задрямала.
- Надке, събуди се! - викаше Елена. - Донесоха я. Дрехите й са разкъсани. Цялата е в кръв. Инквизирал я Ферещанов.
Скочих, доколкото можах.
- Да идем при нея. Войничето...
- Полицаите са взели ключа от килията й. А през шпионката не мога дори чаша да подам.
- Лена, вода... Лена... Войниче, вода...
Хвърлихме й единствената ябълка, която имахме. Елена натопи носната си кърпа във вода и също я пусна през шпионката. Но те не достигнаха до нея, ръката й нямаше сила да се протегне...
- Лена... Лена... Лена...
На разсъмване стонът се превърна в шепот и угасна.
- А може би вече се успокои? - погледнах с надежда Елена.
- Успокои се - отвърна тихо тя...
... Най-после. Викът на надзирателката. И този път въжето се размина. Разкършваме вдървените си тела. Съмна се. А стените предават с езика на Морз: "Тази нощ всички смъртни присъди е трябвало да бъдат изпълнени. Но нашите другари задържали прокурора... Може би в Плевен ще има бунт. Бъдете готови..."
Ние, шестте "смъртни момичета", се гледаме с невиждащи очи. А навън вече изгрява септемврийското слънце.

Кинка Константинова

27.12.2006