Димитър Гетов:

Българите ще започнат да мислят умно

Хубава музика не се прави в розови грладини, мъката прави човека по-мъдър, е открил през годините българският композитор

Валерия Христова

Композиторът Димитър Гетов е роден в Плевен, завършил е специалност флейта в Държаввна музикална академия. Дълги години е работил към Ансамбъла на Българската армия, а сега е негов главен художествен ръководител. Писал е песни за най-известните ни поп изпълнители, с тях са печелили награди на престижни музикални конкурси.

- Митко, в днешно време валидна ли е поговорката, че музикант къща не храни или нещата са вече други?
- Е, богат не можеш да станеш от музика, специално в България. Но това е една прекрасна професия, защото човек вижда и чува какво е направил. Голямото богатство е удовлетворението от това, което правиш. Някога поговорката е била, защото музикантите са били бохеми и каквото изкарат, го изпиват, изяждат, черпят наляво и надясно. Хубавото е, че днес има много голям интерес към музиката - всички искат да пеят, да свирят, да пишат музика. Лошото е, че не искат да учат. Мои колеги, преподаватели в плевенското музикално училище или в академията в София, ми казват - нямаме достатъчно хора, които искат да учат при нас. А помня какъв наплив беше някога в Консерваторията. За 2 места бяхме 25 човека. За съжаление това е явление не само в нашата област. Младите хора сега решават, че им трябва не образование, а да изкарват пари, защото ценностите са разместени, образците са други.
- Откъде тръгна твоята любов към музиката?
- Цял живот само с музика съм се занимавал, от 6-годишна възраст. В семейството ми няма музиканти, баща ми беше художник. Като малък той забелязал моя страхотен интерес към радиото. Играя с децата навън и като чуя някаква песен, тичам у дома да я слушам. Като творец той усетил, че имам дарба, завел ме при учители. Започнах с акордеон, по онова време не можеше да се мисли за пиано, беше много скъпо удоволствие да го имаш вкъщи и едва ли не то се приемаше като буржоазен инструмент. След това влязох в музикалното училище с флейта. Там започнах да свиря и на пиано. Е, не толкова упражненията от училище, колкото песни на Битълс, на Елвис Пресли... От тогава дойде интересът ми към поп музиката.
- Няколко години си бил в чужбина, какво правеше там?
- В чужбина пътувах по туристическите кораби. Екипажите бяха английски, а туристите - от различни националности. Пет години изкарах. Бях ръководител на оркестър, които беше български. Правихме шоу програми с английски певци, английски балет, постановките също бяха английски. Беше много полезен период за мен, защото аз всъщност не прекъснах да работя по професията си. Интересното е, че тогава срещнах хора от различни националности, видях културата им. Англичаните например имат отношение към всички евъргрийни, към суинг музиката.
- Обикаляйки света, не ти ли се прииска да останеш някъде?
- Не. Много интересно, че нито един от нас не проявяваше такова желание. Защото човек като излезе в чужбина, тогава разбира колко му е свидна България, колко е хубава и как не може без нея. И не става дума за някакви високопарни думи. Започваш да си мислиш: Ех, сега да си отида, пък да си направя една салата. Само в България има такива зеленчуци. Носталгията не е подминала никого.
- Спомняш ли си някоя интересна случка от пътуването?
- Обикаляхме гръцките острови, Атина, Кипър, Израел, Египет. В Израел проверяваха много сериозно документите и не позволяваха на хора, които са съмнителни, да останат, да слязат от кораба. Веднъж това се случи на две рускини. Другите отидоха на Божи гроб, а те цял ден пият, плачат, не говорят с никого. Вечерта трябваше да отплаваме, а виждам, че корабът се завърта, прави няколко кръга и спира. Разбрахме, че има нещо необичайно. И се оказа, че рускините имали толкова голямо желание да слязат, че скочили с две спасителни жилетки. Добре, че ги видели. Там е толкова опасно, минават какви ли не кораби, пък и е асбурдно да се избяга. Върнаха ги обратно като мокри кокошки. Какви ли не истории са се случвали през тези години.
- А за семейството ти не беше ли трудно, че те няма?
- Предизвикателство бе за родителите ми, за приятелката ми. Плавах 11 месеца, а само 1 си бях у дома. Ала пътувах не толкова от желание да пътешествам. Вярно е, че бях млад, а това е присъщо на младите. Исках и да си направя свое студио, да си купя хубава апаратура... Това го бях мечтал цял живот. Разбира се, всичко се похарчи, всичко се вложи.
- След като Ансамбъла на Българската армия почти беше закрит, ти успя да го съживиш.
- Той всъщност беше създаден наново. И сега има много активен живот. Нещата потръгнаха. Не знам чудо ли някакво стана, късмет ли имахме. Мисля си, че късметът е в това, че попаднахме на много талантливи изпълнители. Интересното е, че няма никакво текучество. Напротив, много хора искат да идват да работят при нас. Защото може би ансамбълът е единственото място, където има щатни певци и музиканти. Те по някакъв начин са защитени, осигурен е творческият им живот. А това е и една много добра школа.
- Някога този ансамбъл обикаляше по най-отдалечените застави и поделения. Все още ли е така?
- Не, сега войската е в друг формат, не е същата. Разбира се, много често се срещаме с армейците по различни поводи - чествания на поделения, годишнини, национални празници. Неведнъж сме изнасяли концерти в присъствието на президента. Имаме и граждански концерти.
- Каква е вашата публика?
- Изключително разнородна - войници, възрастни и млади хора, ученици. Съвсем честно и откровено си казвам, изпитвал съм страхове, когато сме изнасяли концерти пред най-младата публика. Неотдавна например имаше празник на едно училище в родния ми град Плевен. Бяхме на турне там и ни поканиха. Изненадата ми беше огромна, когато всички започнаха да пляскат, да викат и да свиркат, сякаш са на рок концерт. След това не можехме да си тръгнем, децата искаха автографи, плакати. Значи са ни харесали. Защото при нас не е достатъчно само да угодим на вкусовете, но трябва да се прокара и някаква идея. Да ги накараме да се почувстват българчета, без да им го натрапваме. Напоследък усещам, че всички - и възрастни, и млади, и деца имат нужда от това да се почувстват българи. Струва ми се, че патриотизмът живна в нашите сънародници.
- Това е много важно за България, особено сега.
- Да, с влизането ни в ЕС това качество ще ни помогне да запазим националната си идентичност. Така е, независимо от факта, че много млади хора заминаха навън, но те по други причини напуснаха страната. Те имат право да се реализират и трябва да използват всеки свой шанс. Не са го направили от липса на патриотизъм. Аз съм сигурен, че биха се върнали, ако имаха възможност за реализация тук, в родината.
- Казваш, че сте се срещали с президента. Какви са впечатленията ти от него?
- Чудесни са, при това без да имам някакви политически пристрастия. Просто го харесвам като човек. Първото, което ми направи впечатление, е, че никога не чете, а онова, което казва на хората, е толкова логично, толкова добре звучи, че не можеш да не му повярваш. Това е много важно за един политик и не мога да не уважавам такъв човек. Имали сме и лични контакти, даже веднъж се качи на сцената да пее с нас една песен за България.
- Животът не е лесен за много хора в нашата страна. Ето докато седим с теб, мина циганче да проси. Може ли в такъв момент човек да твори музика?
- Мисля, че точно тогава трябва да се твори музика. Сред розови градини и красиви басейни, сред лукс не се получават хубави произведения. Изкуството иска страдание. Не може всичко да ти е наред. Смятам, че най-щастливият човек донякъде е и малко глупав. Мъката прави човека по-мъдър, кара го да осмисля нещата, изостря сетивата му. Изкуството е отражение на душевността на човека и когато има повече конфликти в душата ти, тогава се получават и по-хубави песни. Пък и мисля, че държавата ще се погрижи за всички тези бедни хора, за децата с протегнати ръце. И не само тя, ами и самите ние. Ето например поставиха контейнери за екоотпадъци. И хората имат интерес да прочетат какви са те. Смятам, че българинът ще започне да мисли умно. Вече за много неща се обръща внимание - за нередности, за престъпления. Дава се гласност. И то не само от някакъв популизъм. Нашенецът все иска да се сърди на някой друг. Ами държавата, това сме ние. Ние сме си виновни, ние сме такива, каквито сме. Ние чупим по спирките, уличните телефони, драскаме по автобусите... Може би не аз и ти, но такива обикновени хора като нас. Това не се управлява от президента, от депутатите и от министрите, а от всеки от нас. Самото общество трябва да регулира престъпленията.
- Къде виждаш изхода от кризата?
- В днешно време човек трябва да работи, независимо какво. Още по-хубаво е, ако работи това, което му доставя удоволствие. Ако се труди, при всички случаи той ще излезе от кризата, в която се намира. Хората са го казали - за лудо работи, за лудо не стой. Имало е неща, за които съм си казвал - защо го правя, нито пари ще ми донесе, нито слава. След време обаче се оказва, че съм натрупал опит, който в някакъв момент ми е изключително полезен. Ето американците например работят страшно много - едва ли не по 20 часа. А ние искаме да сме някъде на работа, да ни плащат и нищо да не вършим. Често чувам - няма работа. Ами не е така. На много места виждам надписи "Търсим продавачки, търсим работници, персонал". Е, не винаги човек ще попадне там, където иска. Но ако е качествена личност, той ще си намери мястото.

17.01.2007

 

Мнения по темата: