Сбогом, приятелю!

Напусна ни Марко Семов -
писателят, народопсихологът, родолюбецът


На 67-годишна възраст вчера почина известният български писател Марко Семов. майсторът на художественото слово, публицист, журналист и народопсихолог бе и изтъкнат учен - член-кореспондент на БАН, професор, доктор на филологическите науки, както и общественик и непоколебим родолюбец.
Марко Семов е автор на над 50 книги, сред които три тома българска народопсихология, романи, разкази и особено популярните пътеписи за Япония, Америка и Китай. В продължение на 30 години той работи като журналист в националните медии - вестници, радио и телевизия. Бил е главен редактор в БНТ и БНР, заместник-председател на Комитата за радио и телевизия, заместник-главен редактор на "Работническо дело". Автор е на сценарии за игрални и документални филми, както и на стотици предавания по радиото и телевизията. Дългогодишен член на ВАК и на Висшия акредитационен съвет, член на Френската академия за литература и изкуство, на Севета за електронни медии и на Академичния съвет на Софийския университет.
Авторът на мащабния труд "Българска народопсихология", на "За Япония като за Япония", на "Писма до България" оставя ярка следа в родната ни есеистика, публицистика, журналистика, художествена литература.
Професорът обичаше да казва, че българите имат едно много хубаво и в същото време много лошо кечество - голямата търпеливост. нацията ни ще остане жива, ако запази присъщото си любопитство, бе едно от прозренията му. Според Марко Семов, ако българинът трябва да се отърве от нещо, то това е вроденото му неуважение към законите и чувството у всеки нашенец, че в него живее началник, депутат, министър.
Съболезнователни телеграми до семейството на Марко Семов са изпратили президентът Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев, министърът на културата проф. Стефан Данаилов и др. Съюзът на българските писатели е издал некролог.
Марко Семов бе приятел и сътрудник на ДУМА. Ние, неговите колеги, и читателите няма да го забравим заради блестящото му перо и българския му дух. Днес публикуваме един от последните му разкази, написани специално за ДУМА.

Поколонението ще се състои на 20 януари, събота от 11 ч в фоайето в ректората на Софийския университет. погребението ще бъде от 15 ч. на Централните софийски гробища.

Теменужка

Разказ от Марко Семов

Лято беше. И жега. И както всеки ден ставаше през онези години, пак бях изкарал на паша старата биволица и кобилата Алка. Мерата, на която ги пасях бе дълга. Сутрин като тръгнеха от единия й край, бавно и кротко пасейки, вечерта стигаха другия. Там от години тъмнееше голямото око на локва. Сякаш чрез него земята гледаше небето. Тази локва лежеше в средата на пасището и при хубаво време околните хълмове събираха челата си над нея и се оглеждаха. Наоколо имаше още десетина по-малки. Слънцето също спираше отгоре им, за да се погледа. Тогава на пасището ставаше най-горещо. Заоблачеше ли се - и облаците - кога бели и пухкави, кога дъждовни и сърдити, също се събираха над тях и всичко наоколо ставаше сърдито. По краищата на тия локви никнеше гъста и висока трева, от която късахме дългите и обли като шишове стръкове, за да си плетем кошнички, столчета и кошове за риба. Тая трева се казваше кошута. След този зелен гердан идеше вече една рядка и разбита от краката на биволите тиня, която водата, събрана от летните дъждове, покриваше. Щом се засушеше, по-малките локви пресъхваха, калта се спичаше и напукваше и ставаше като човешка длан.
През летните месеци, недалеч от тия водни езера, със шум и крясък привечер се появяваха лагерниците. Това бяха деца от Свищов и селата наоколо, които се настаняваха в нашите учебни стаи, присвояваха си ги, и ги превръщаха в спални. Ние, децата от селото, много им се хъсехме. Вземаха ни стаите, играеха ни на игрището, а вечер идваха да ни завладяват и пасището. Бяхме на едни години, ала между нас - пастирчетата, и тях - децата на Дунава, имаше разлика, която селската ни душица болезнено усещаше. Не разлика, това си беше жива несправедливост. Все бяхме деца, все бяхме ученици, а те по цял ден играеха, ние по цял ден пастирувахме.
Между тия стотина деца имаше едно момиче, което си бях харесал. И да кажа още - за пръв път усетих на какво батковците викаха влюбване. Та като тъй, излезнеха ли вечер лагерниците на нашето пасище и емнеха игрите си, аз подкарвах добичетата към локвите, за да бъда по-близо до тях и до Теменужка. Тъй се казваше непознатото момиче, в което бях влюбен.
Обикновено сядах на почетно разстояние от децата и ги наблюдавах. Страх ме беше, пък и срам, да ги наближа. Най-често играеха на народна топка. Като ги гледах, изгарях от желание да влеза в игрището и да им покажа на какво се вика игра.
Все се надявах някой ден да ме повикат, ала те не ме викаха. Играеха си за себе си. Тъй правеше и Теменужка. А аз продължавах да стоя отстрани, потънал в размисъл за човешката несправедливост. След час или два се строяваха и с песен се връщаха в лагера. Ние, пастирчетата, дълго гледахме след тях, най-често вкиснати от собствената си незначимост. Тогава за пръв път усетих колко лош може да бъде и детският егоизъм.
Една вечер лагерниците пак вдигнаха на главите си селото и разчорлиха спокойствието на планината. Топката пак залумка и заедно с нея и сърцето ми. Защото между играещите пак се замярка синята рокличка на моята първа любов. Пак бях заел своята позиция на безинтересен и ненужен наблюдател, биволицата все тъй доволно се тинеше в една от локвите, а кобилата кротко както винаги, дърпаше тревица. Обзе ме яд на мене си. Гледах как децата нескопосно изпускат топката, виждах неловките им движения и едва се сдържах да не се втурна между тях и "да им разкажа играта" - и на момчетата, и на Теменужка. Правех крачка към игрището, спирах се смутен и несигурен, сядах с прегънати колене, после ставах, правех едно-две цигански колелета или ходех на ръце. И поглеждах към децата и най-вече към Теменужка, няма ли най-после някой да ме забележи и да каже: абе, я викнете това момче, вижте го какъв гимнастик е!... Малко е да се каже, че резултатът беше нулев. Децата си играеха, момичетата се кикотеха и гласчетата им отлитаха далеч към планината. В такива мигове ми ставаше наистина криво. И на майка и татко ме хващаше яд, задето никога досега не бяха ме изпратили на лагер. И даже на Теменужка се сърдех, която колкото повече не ме забелязваше, толкова по-силно се настаняваше в мислите ми.
Та оная привечер, след като бях извъртял целия си репертоар от челни стойки, цигански колелета, ходене на ръце и прочие и децата все тъй не ме брояха за нищо повече от животните, които пасяха наоколо, ме осени идея. О, щях да им покажа кой съм аз и кого за какво го бива.
И как досега не бях се сетил.
Кобилата си пасеше кротко, слънцето се беше вече спуснало към креватчето си, ала денят бе още жегав. В такива дни животните са нервни, не обичат някой да ги безпокои, те също усещат края на деня и бързат да се напасат. Без повече да му мисля, отидох до кобилата и се метнах отгоре й. Познавах я добре и усетих как гърбът й се изви под мене, знак, че ездаческите ми намерения не са й най-приятни. То се знае, нямах юзда, аз така си я яздех - по селски, на гол гръб, с една пръчка или просто с ръка, наведен над гривата й, я направлявах накъде да върви. От мерак да се покажа, сега даже я шлипнах с пръчица.
Животното вдигна глава, като че се замисли какво да предприеме. Какво има да мисли - ще препуска. И то галоп. Да видят тия гражданчета какво можем и ние - дето не сме на лагер. Шлипнах я втори път. Сега кобилата трепна, отлепи крака и, винаги търпелива и кротка, рязко скочи и се затича право към игрището на децата. Те спряха да играят, разпищяха се и се пръснаха, като ми отвориха място да мина. Наведох се над гривата и я ударих, за да се върне обратно. Кобилата неохотно се покори. И ясно усетих раздразнението й, че баш сега, когато си пасеше най-сладко, развалих рахатлъка й. Заинатих се. Сега ли, пред такава публика ще ми върти номера. И я шлипнах трети път с пръчката. За секунда зърнах синята рокличка на Теменужка, която също тъй беше избягала встрани и гледаше номерата на храбрия ездач в мое лице. Няма какво. Моментът беше дошъл, звездата ми беше изгряла. Не ме признавате, нали? - идваше ми да извикам, но тънкото шлипкане на пръчката бе видимо ядосало кобилата, защото тя с пълна сила се впусна да бяга. И взех, че я шлипнах пак, не на себе си от радост, че най-сетне бях показал кой съм и какво мога. Децата стояха застинали на местата си и учудено гледаха мъжественото ми изпълнение. Нека гледат, нека най-после и те да усетят какво е завист.
Кобилата летеше право към голямата локва. Нямах юздечка да я спра, а и съвсем не ми минаваше през ума какво беше намислила. Да прескочи голямата, пет-шест метра широка локва не можеше. Никой кон, дори от тия, на които специални хора лъскат косъма им и ги показват по телевизията, не може да направи такъв скок. Да скочи в локвата, да се цопне в калта, беше изключено. Конят никога, освен при крайна нужда, няма да нагази в кал. Той е чисто животно и винаги се пази от такива места. Ала и да спре пред локвата вече не можеше. Бягаше толкова бързо, че за никакво спиране не можеше да става дума. Тогава какво мислеше да прави. Удрях с ръка по главата й, но никаква промяна в намеренията на кобилата не настъпи. Бягаше право към локвата. Изпаднах в ужас, когато разбрах какво неизбежно предстои да се случи... Кобилата стигна до водата и рязко свърна встрани. Само че вече без мене. Аз полетях направо като копие, тялото ми направи дъга над водата, после се забодох надолу с главата...
И досега, толкова години оттогава, не зная кой е скочил след мене, кой ме е извадил, кой ме е проснал на тревата. Когато отворих очи, целите в кал, както и главата, и раменете, и ръцете, около себе си видях натрупани и изплашени десетки очи. Наблизо също тъй изплашена стоеше и Теменужка.
Най-после бях успял. Най-после бях станал център на внимание. Само дето никой на този свят не можеше да бъде по-мокър, по-кален и, разбира се, по-жалък от мене.
Скочих, разбутах децата и засрамен до смърт, хукнах към реката.
На двадесетина метра встрани от пътя ми, все тъй кротко, като че нищо не беше се случило, пасеше кобилата.
След месец получих писмо. Непознат почерк, тънък, почти прозрачен плик, вътре няколко реда. И един от тях гласеше: "И досега се питам, без да искаш или нарочно направи онзи скок в локвата. Да знаеш колко красиво изглеждаше отстрани. Теменужка".
След няколко години Теменужка се ожени...

19.01.2007

 

Мнения по темата: