- Новата ти книга "Белези от българин" излезе "на зелено". Не беше в плана на ИК "Хермес". Книгата се роди на страниците на в. "Марица", на когото си главен редактор. Как есетата, излизали месец и половина всеки ден, напълниха пъзела и се превърнаха в роман?
- Може би у нас това е позабравена или пък не толкова често срещана практика: вестникарските истории да раждат разкази, новели, романи. Всъщност българската класика в една значителна част (бих казал най-добрата)се е родила така: Бай Ганьо на Алеко е вестникарски герой, преди да стане литературен, а пък след това - след отпечатването на книгата, отново се подвизава из вестниците като продължение на романовия персонаж. Там вече той (с пораснало самочувствие от романовото си битие) пише писмо до "бай ти Величков" - самия Константин Величков, един от най-високите наши поети, но писмото до него от Бай Ганьо е в качеството му на министър на просвещението, а не като поет: бай ти Ганьо не бръсне поетите. Разказите на Йовков са взаимствани в голямата си част от вестникарски сюжети. Дори при поетите са ставали такива "заемки" особено по линия на езика: така нареченото оварваряване, епатажа, прозаизацията на стиха. Изобщо вестниците, както и литературата, се занимават с живота (в това число и смъртта), а никой не може да разкаже повече за живота на езика на живота от пресата. Продължавам да мисля, че и днес най-добрите български писатели тръгват от вестниците, малцина от списанията и ни един от телевизиите и радиостанциите. А "Белези от българин" не беше в плана на ИК "Хермес", защото се роди пределно бързо: буквално за четирийсетина дни бяха написани есетата, които се публикуваха още в деня на написването, и след това, за да станат роман, ми трябваше около месец и половина. Тъй да се каже самото време нямаше време да чака дългото оплождане в разни интелектуални лаборатории на Спас Господов - моя си герой. Има герои, които са родени инвитро. Спас Господов не е от тях. Той в общи линии е плод на изнасилване по взаимно съгласие. Благодаря на "Хермес", на Стойо Вартоломеев и Вальо Георгиев, за мигновения рефлекс. Хубава или лоша, тази книга няма време да чака, да износва героя: тя трябваше да излезе преди влака за Европа, за да не каже някой, че - видиш ли - тоя се прави на Алеко след като се качи в купето за първа класа.
- Мислил ли си тогава, че пишеш роман, а не само вестникарски есета?
- Не. Но аз се отнасям скептично към механичното комплектуване на един тип текстове, предназначени за един тип четене (защото четенето на преса и на книги е от различен порядък; то е не само различно четене, но и насочено към различен читател) във формата на книгата. Подобен колаж може да изглежда постмодернистичен, но той си е шизоидно-комплексарски. Изобщо събирачеството на "документалистика" за времето прилича на боклукчийството: не че толкова мирише, колкото, че иска да почисти боклука, тъй че да не се вижда по-късно кой и как е правил мръсното. Чисто вестникарските текстове могат да влизат в сборници едва след смъртта на времето, в което са написани, иначе става травестия между жанровете, между езиците и, ако щете, травестия на самото авторство. Инвентаристиката е опасна и манипулативна работа.
- "Белези от българин" е есеистичен, философски роман, но главното в него е, че правиш народопсихологически разрез на българина и то не толкова на нашенеца, дошъл от вековете, а на днешния българин, човек на модерното време. Съгласен ли си?
- Ха, няма да ти вляза в капана! Искаш сам да обяснявам книгата, но аз не съм Елиът, още по-малко негов епигон, та да пиша критика върху себе си! Ще спомена заглавието на една непубликувана рецензия на Светлозар Игов за романа. То е кратко и, мисля, казва много: "Разпад на народопсихологията". След такова заглавие (благодаря на Светлозар, той е първият читател на ръкописа на "Белези от българин"!) няма никакво значение дали литературните издания ще му обнародват рецензията: някои текстове попадат направо в коша на историята.
- Дай да се спрем на някои от твоите тези. Например: Колкото и да казва "бързо", българинът все закъснява; обича чакането, закъснението е нашата отлика от Европа. Но ние вече слязохме от Ориент експерс и се качихме на европейския влак?
- А-а-а! Без мен. Аз нито съм слизал, нито съм се качвал. Качват се еврочиновниците, евродепутатите и дори евробизнесмените. Писател тръгне ли да се качва и да слиза от влак на влак, пиши го издухал. Същото е и с управленците. Значи депутати, чиновници и бизнес могат и дори трябва да се качват, но да се качват хората, които претендират, че имат визия за държавата - накъде да върви, колко бързо, с кои да върви - е разпад на народопсихологията. Ясно е, че никой влак не е толкова дълъг, че да побере целия народ. Водачът трябва да се качва последен: след като е натоварил всички други. Ето такъв водач нямаме напоследък! Препоръчвам на кандидатите за народни любимци да се заровят в историята на Второто Българско царство, историята на Асеневци. Тогава се е правила голямата политика на България във времена и сред врагове, сходни на днешните. При Стамболов е друго, има го в "Белези от българин". Изобщо Третото българско царство е като третия брат от народната приказка: хем е най-малък, хем трябва да играе най-умен. Величието е при Второто и Първото, разбира се. Третото царство живее по-малко и от Народната република - от 1908 до 1944, заедно с тоталитарната държава едва докарват един човешки живот от осемдесетина години. Но и Съединението да им притурим, макар още да не сме царство, пак нямат възрастта на столетника. Много ясно, че такива  кратки държави бързо ще вършат глупости.
- Сравняваш "Биг Брадър" с играта на стъклени перли. Спас Господов живее с "Биг Брадър" и с "Бъди Бамбуча". Докъде ще ни докара този живот?
- Животът няма свойството да върви напред. Иначе Херман Хесе отдавна щеше да бъде забравен, архивен писател. Спас Господов не живее с Биг Брадър, а във времето на Биг Брадър, както и аз не живея във времето на Херман Хесе, та да бягам от България, както той е избягал от Германия. Що се отнася до сравненията, за мен тяхната стойност е в иронията, в ироничния обрат. Ние не можем да преобръщаме времето по друг начин освен чрез ироничния обрат. Направим ли го по хамлетовски трагично, ако не земята, то психиката ни ще се взриви. Впрочем тя и сега е достатъчно поразена от усета за разпад на категорията време. За мен това е драмата на съвремието: разпадът на идентификацията, невъзможността перлите да се сглобят.
- Щом твоята литература се ражда във вестник, излиза, че журналистиката не ти пречи? Напротив.
- Колкото повече пречки, толкова по-истинска е литературата. (Сега не говоря за себе си.) Така е и в живота; трябва да минеш през болката на оскърблението, за да разбереш, че си я надмогнал; през физическото страдание, за да се увериш, че си жив. Защо Елин Пелин и Йовков още се четат? Защото техните разкази могат да бъдат преразказани. Това е смисълът на разказаната история; той се заражда още в приказния фолклор. Разказвачът на приказки е първият разказвач. Колко от днешните ни разкази могат да се преразкажат? Ами защо тогава да ги четат хората! В едно от интервютата си Емилиян Станев казваше нещо такова, че не си никакъв писател, ако не можеш да опишеш една любовна история. Колко любовни истории, ама наистина любовни (не шизоидно сексистки, и параноидно-лесбийски) се пишат днес? Кой ги пише? Ето ти го и литературният разпад. Понеже "сериозните" писатели бягат от любовта, тя отива в чик-литите. Това е литературният Биг Брадър, братко! Обаче хората си искат любовта. А ние, пишещите, не можем да им я дадем.
- Преди да станеш журналист си бил библиотекар и секретар на читалище. Загубено ли бе това време?
- След романа на Пруст никое време не е изгубено. Впрочем точно това бе времето, в което четох Пруст (Марсел): 88-89-а. После се оказа, че докато чета французина и французите въобще, а Митеран закусваше с няколко наши интелектуалци, Хисарския поп взел под наем съседната къща до къщата на дядо ми, лека му пръст, в Храбрино. Та така започнаха 90-те: с "Дай си сърцето на който искаш ти!" Дълго време се мислеше, че Хисарския поп е псевдоним, появиха се различни попове, а той си беше един 40-годишен красавец, изпя си песента, пропи се и - "Чашата с отрова на мене остави!"
- Но да се върнем малко по-назад - към времето на "Гаудеамус игитур". Би ли описал твоята  студентска литературна компания?
- Бих, защото малкото литературни издания вече 17 години правят всичко възможно да изличат цяло едно поколение от литературата. Като казвам литературни издания, разбира се, имам предвид тези, които ги правят. Говорил съм си с учени хора, някои дават паралели с това, което "априлци" сториха на поколението на 40-те. (Не сравнявам литературни стойности, а само исторически типологии.) Та това - нашето - поколение, аз в една рецензия за Мая Дългъчева определих като субективните бунтари. Ако съм прав, ясно е, че това са хора, за които не принадлежността към социума (литературен, възрастов, битиен), а личният бунт, хайде по-мекото - личното несъгласие, е, как да кажа, ценност. Малко имена за историята, архива: Любомир Русанов, Цанко Лалев, Балчо Балчев, Румен Денев, Мая Дългъчева, Анита Тарасевич, Николай Дойнов, Анри Киселенко, Валентин Георгиев, Деян Енев, Георги Веснаков, Александър Секулов, Красимир Димовски, Мирела Иванова, Аксиния Михайлова, Ангел Малинов, Иглика Горанова, без време отишлите си Орлин Дянков, Димитрина Баева, Стоян Славов... Нашата иконка е Петя Дубарова - този светъл водораздел на апотеоза и крушението. Мисля, че всеки от нас по някакъв начин живя и се изгражда в сянката на нейното светло отиване отвъд. Знаеш ли, всяко поколение като че ли изживява травматичната си жертва. Ето, генерацията на 40-те - разстрела и възкресението на Вапцаров; ние от 80-те бяхме попарени от жертвата на Петя, а ето че и за нея не се пише, не се говори... Не пишат и не говорят ония, които нямат своя жертва. Само Петя да бяхме излъчили, този последен светъл ангел в нашата литература, свършили сме си работата като поетическа генерация. Обичахме Георги Рупчев, Добромир Тонев, все светли хора и трагични поети, но да не обобщавам кой кого и защо е обичал. Ние сме временно победените. В "Белезите" определям поколението ми като "избягалото поколение". Но неговата съдба е тема за трилогия, друг път ще ти кажа повече и по това.
- Разкажи ни за Хюсеин Мевсим от Анкарския университет. Научих името му от участието ти в поетичния фестивал "Шииристанбул" в Бейоглу (Пера), където твоите стихове са имали голям успех.
- Това е най-прекрасният литератор, когото познавам: в смисъл на перфекционист и като изследовател на българската литература, и като преводач на наши автори в Турция. Бяхме състуденти в едно време на атентати, заради сменените имена на българските турци. Който казва, че в България е нямало тероризъм, лъже. Който вдига паметници и чешми, е опериран от човешко чувство. Няма да разказвам за драмата на Хюсеин, защото то е драма на всички наши турци. Аз така ги наричам - нашите турци. Обаче още по-голямата - истинската драма - са обезлюдените райони, където те живяха, разрушените им къщи, буренясалите ниви. Това е раната България, която не е описана в роман. Имам няколко неща в "Белезите", но то е фрагментарно. Впрочем Хюсеин ми даде идеята за романа, след като прочел няколко от "вестникарските" есета в "Марица". Разбира се, останал изумен от ръкописа, в който видял герой, сюжет и разните му там обрати. Понеже много се пъчим, че сме къде-къде пред Турция, ето ви един скромен литературцентристски пример. Един от техните водещи поети (не бях му чувал името, а и досега не го познавам) - Атаол Бехрамоглу, прочел цикъл мои стихове в тяхна литературна притурка. И - я познай! - седнал и написал ей такава рецензия (похвална), която - пак познай! - отпечатват цялата в "Джумхуриет". Как ти се струва това да стане тук! А пък Дойче веле още в деня на излизане на стиховете пуска обширна информация. Аз научих от Дойче веле. Нашето културно аташе нито го познавам, нито ме познава, и сигурно не чете кои българи къде ги печатат в Турция. На фестивала в Истанбул дойде венецуелският посланик да поздрави поета от неговата си страна. Нашите не пратиха дори шофьора на легацията. А нивото беше високо, Турция вече чакаше първия си нобелист, та организаторите бяха поканили самият Адонис да участва. Той със сигурност е в тройката поети на Изтока, живее в Париж. Има една прекрасна жена и преводачка на българска литература в Истанбул - Кадрие Джесур. Двамата с Хюсеин вършат повече работа от всичките ни платени културни пратеници. Макар Хюсеин да казва, че "Белези от българин" е книга за балканеца изобщо, тя си е за Спас Господов, баш за нас си е, макар да съм сигурен, че тук няма кой да те похвали за такова четиво. Но и лобут не можеш да отнесеш. Ето това е литературна България.
- В ДУМА поместихме две твои стихотверения "Ракия за сватба" и "Ракия за помен". Да те сваля на земята от поетичните селения - работата със селската ракия, откакто сме в Европейския съюз не отива на добро. Как мислиш?
- От това по-лошо няма. Но бъди спокоен, Спас Господов ще се оправи! Първо обаче ще оправи ония, дето го оправиха!
- Страшно ли е да бъдеш оглушен от собственото си мълчание?
- Не е толкова страшно. Във всеки случай по-страшно е да останеш без глас от много напъване. Обичам мълчаливите писатели; впрочем други няма. Другите са литераторстващи.
- Обичаш литературното общуване, правиш посвещения, вариации, иронични продължения, парафрази. Петър Анастасов, четейки твоите стихове, се убеждава, че живите и мъртвите поети живеят заедно в един паралелен свят - пият заедно и си четат ръкописите. Изглежда, че доста четеш поезия. Кои са любимите ти поети?
- Видя ли, и друг вярва в паралелните светове! Избягвам разговори с писатели, защото са губене на време, а и таят опасност поради разочароване от човека повече да не посегнеш към книгите му. Отгоре на всичко то и няма много писатели у нас, пълно е с литераторстващи. Изобщо всяко нещо с времето си. През 80-те умирахме за живото общуване; сега не ми е първа болка. Как да общувам наживо с Хуан-Рамон Хименес? Или Александър Блок? С Бодлер и Манделщам? Как да отида в замъка Дуино при Райнер Мария Рилке и графиня фон Турн и Таксис? Старая се да не оставам длъжен на никой от онези, чиито текстове са скъпи на сърцето ми.
- Докосна ли се до бохемското отношение на пловдивските поети към околния свят? То няма аналог у нас?
- Пловдивската бохема умря с Добри Тонев. Всъщност той е "последният бохема", макар като писах студията си за Иван Пейчев, да отбелязах, че бохемът обича да бъде наричан "последен". Изобщо няма пръв бохема, всички бохеми са последни. Само че аз нямам връзка с най-последните.
- Петър Анастасов е забелязал още нещо - в поезията ти се възкресява връзката между разпадащи се светове и времена. Древността и съвременността живеят заедно. Как забъркваш тази тайнствена смесица?
- Още едно съвпадение: този път на тема разпад. Май нещата започват да си идват на мястото. Петър Анастасов създава снегът като фигура в така наречената тиха лирика през 70-те. Никой не може да му отнеме този Петър-Анастасовски сняг. Ами Иван Цанев? Ами Борис Христов? Кой съм, че да говоря за себе си? Благодаря на тези, които говорят за другите! Като го питат дали е цар на юдеите, Исус отвръща: "Ти го каза". Повечко скромност е за предпочитане, защото, скъпи приятелю, Биг брадър ни следи!
- Попадна ми едно твое есе, наречено "Храмовете на святото". Искам да те поздравя, че търсиш храмовете на святостта не в самите тях, не в музеите, археологическите разкопки и черквите, а в нашите души.
- Интервюто също е храм, може да не е точно на святото, но самото търсене, самият път е по-важен от намирането и стигането до храма. Аз, за разлика от Киркегор, обичам журналистите дори да са извън храмовете и кулите от слонова кост.Знаеш ли защо доброто е дефицитно? Според мен, защото доброто е нищо, ако забравиш кой кога и защо ти го е сторил. Няма по-голям храм от паметта.