О писменехь
Гърбосложен на кревата, аз бленувам твоя стан
Дори най-сполучливите пародии на Балановия език и
стил не могат да омаловажат изключителния принос на този титан на
науката за родната ни реч
През 1954 г. в големия салон на Българската академия на науките се
състоя особено тържество. Стотици научни работници дойдоха да почетат
95-ата годишнина на един голям български езиковед, известен освен с
огромното си творчество и с хумора и оригиналността на изказа си:
академик Александър Теодоров-Балан.
Александър Теодоров-Балан
Около дълга маса с покривка от зелено сукно на сцената
седнаха тогавашният министър-председател Вълко Червенков - едър и
страховит на вид, бил студент по история на Балан, когато ученият четял
лекции по история на българската литература. До него дребничкият
академик с остра бяла брадичка и златно пенсне, по-нататък академик
Тодор Павлов - председател на БАН - също едър и страховит на вид.
От залата до сцената потече река от букети и поздравителни адреси до
почти столетника. След тържествените речи стана да отговори
развълнуваният виновник за тържеството. И произнесе една реч, колкото
оригинална, толкова и вълнуваща.
Речта на юбиляря
След благодарностите за почитта към неговото дело ученият започна така:
"Обсаден съм днес от бляскави знаци на справедлива преценка и на
заслужено признание. Озарен съм от лъчите на един красен залез, какъвто
художници дирят за свои отборни творения. Душата ми тържествува и
дълбоко, и трайно благодари!"
Сладкодумен, надарен с неугасващ хумор, дори на строго тържество
юбилярят намира сгода да изтъкне и да внесе ведрост чрез своя принос
към езиковата ни съкровищница. И продължава така:
"Добивът от моята лична досегашна борба за наш национален език са вече
няколко десетици думи и изрази, от моя ръка съживени или изваяни и общо
възприети. Нека спомена тук на сгода само две: усет и творба. Първата е
народна, из летаргия на български речник разбудена и применена
умствено; втората е в мисълни мъки от мене родена - речете "скована".
Думата "усет" победно замести у нас руската дума "чутье"; а думата
"творба"...
Когато излязох с нея на стъгда, почтен в години и известност
български публицист и политически деец я осмя в случайна среща с мене:
приличала му на "торба"! Само с това съждение той издаде ниско равнище
на домашната ни езикова критика. Съобразно с това и аз отбраних своето
изделие: "И думата "сръдня" - рекох - може да прилича на друга някоя
наша, и все пак си е добра българска..."
През следващата 1955 година
ми се удаде случай да се срещна отблизо с академика у дома му.
Като студенти в последния пети курс бяхме избрани осем души с изявени
вече интереси към българското езикознание. Тази група бе създадена от
акад. Владимир Георгиев, член-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин,
член-кор. проф. Кирил Мирчев и най-активно обучавана от проф. д-р
Стойко Стойков - фонетик и диалектолог, най-млад от професорите тогава.
Тя бе образувана, след като общият курс на студентите завърши за 4 г.,
а нас ни оставиха пета година - заниманията бяха изключително активни
само с проблеми на българския език. Заради това може би от осемте
избраници четирима се посветиха на научна работа и по-късно защитиха
успешно звания и научни степени: доц. д-р Розалина Новачкова
(ексзаместник-министър на образованието), член-кор. проф. д-р Тодор
Бояджиев (и досега университетски преподавател), проф. д-р Йордан
Пенчев - ст.н.с. в БАН, както и моя милост.
Та един следобед - може би е било около 15,30 ч. - проф. Стойков ни
заведе в къщата на акад. Балан - срещу двора на Университета. Изкачихме
се на 4-ия етаж, където беше кабинетът на учения. Влязохме плахи,
гледаме на един шезлонг седи Балан, загънати му коленете с одеяло,
затворил очи, леко се поклаща и не реагира на нашата инвазия.
В обширния кабинет правеше впечатление старинно резбовано бюро с
мастилница, перодръжки, попивателна преса и множество листчета с
текстове - знаехме, че това са фишове с примери, с които явно и
академикът като нас, подхвъркачетата, работеше своите статии. А целите
стени бяха отдолу-догоре "облицовани" с книги - видяха ни се хиляди...
Проф. Стойков бе малко бързорек: "Гледайте книгите, гледайте
книгите..." - насочи ни той. Заразглеждахме тихо - какви ли не чудни
заглавия имаха тези подвързани съкровища!...
По някое време шезлонгът се размърда, академикът отметна одеялото,
сложи си апаратчето за слушане и надяна златното пенсне на носа си.
Рече бавно:
- Стойкооо, кои са тези, бе?
Проф. Стойков е бил негов студент - отговори тутакси:
- Мои студенти, мои студенти...
- Ааа - почти учуден се отзова Балан, - значи мои внуци!...
И започна да разказва как в 1935 г., когато трябвало да го пенсионират,
той написал едно писмо на министъра. Само че по-късно някой го променил
и го направил почти ругателно - без знанието на Балан. Ала ние го
знаехме в този му ругателен вид. (Тогава лично министърът е пенсионирал
професорите.)
Писмо до министъра
Г-н Министре, с душесмут окосъзрях известилище във вестодавците
всекидневни, че е сторена изпъдица на себеличността ми от Висшенаучното
просветилище. Това вля злочинно горчило в душепокоя ми и ме подтикна
към устопсувни матерни мръснословия, защото ако ме окосъзрете, ще
умозаключите, че съм душесвеж и сърцемлад. Храноглътните ми желания са
като на млад юнец, коремието и продължающите телесни добавки са в пълна
изправност. Ето защо с това си буквописно заявилище Ви моля да не ме
изпъждате в пенсионно кракоклатие, а да ме оставите на бъднодневна
трудотворна занимавка във Висшенаучното просветилище.
С главосклонни почитания
Изглежда, че Балан е бил прав да не признава за свое творение това
писмо. Защото по онова време мнозина наши автори са се изкушавали да
правят пародии на Балановия език и стил - сиреч допускали са доста
свободни хиперболи. Дори и Христо Смирненски създава цяло стихотворение
в такъв дух, което обаче говори, че подобни писания са служели само за
приятна занимавка. Ето началото и последния куплет от творбата на
Смирненски:
Във Борисов дървосад
устнодопирници жежки,
ръкостисници горещи...
И завършека:
Гърбосложен на кревата,
аз бленувам твоя стан
и в унесица благата
стих въртя ала Балан.
Академик Балан не обича сложните, дълги думи, които му са се
приписвали. Мнозина още приживе на Балан, а и до днес, свързват името
му само с някои негови пуристки крайности (чистатничество), а се
пропуска оня положителен влог, който той е направил
за обогатяване на нашия книжовен език
и на неговия речник. И днес си служим с множество думи, въведени в
употреба или пък "изковани" от него, например: заплаха, усет, възглед,
предимство, проява, творба, гледище, становище, излет, летовище,
кланица (турската дума била "салхана"), влияние и пр. Вярно е, че Балан
през своята осемдесетилетна работа е предложил и някои думи, които или
не са били възприети навремето, или пък нямат перспектива да се
използват в езика ни, например здравница (вместо "санаториум"), птичак
(вместо "аероплан"), зеленар (вместо "зарзаватчия"), тръжница (вместо
"хали") и много други. Но както личи по цитираните, почти няма Баланови
думи от сложния тип, за които е бил подиграван (сравнение "гърбосложен"
- не е Баланова).
Повече от 900 заглавия са творбите на академик Балан. За неговия
стогодишен живот това е огромно дело (Александър Теодоров-Балан е роден
през октомври 1859 г., почина през февруари 1959 г., като не му
достигнаха няколко месеца да закръгли 100 години!).
От този цял век живот 80 години са посветени непрекъснато и ревностно
на българския език. Още в 1880 г. той издава в Прага "Българска
граматика", следват поредица от граматики - през 1898 г., през 1930 г.,
през 1940 г. "Нова българска граматика" (повече от 500 страници!), а от
1954 г. излиза на свезки "Нова българска граматика за всякого".
Наред с подобни съчинения Балан публикува стотици бележки, студии,
рецензии все върху въпроси на българския език: за правописа ни, за
езиковата култура, за народните говори, за българския език в училището
и т.н.
И днес още изглежда са валидни разсъжденията на академика за българския
език, например за неговата хубост, за езика на обществото, "защото -
според Балан - с тоя език се представя българският народ... Щастие ще е
за живота ни да подкитяме по малко и с езикова хубост дневната си
нерадостна скудност... Хубав сам по себе си език се понизява в хубост
от нехубаво говорене или изговор. Ние можем да извлечем из строя на
българския език много средства за разхубавяване на личната си реч и на
оная, която искаме писмено да предадем на потомци. Нека подслушаме
нейната хубост у народа там, дето тя е дадена."
Какво можем да добавим към тези думи и към огромния принос на
Александър Теодоров-Балан за нашия роден език? Освен да окажем почит
коленопреклонно пред този титан на науката за родната ни реч.
10.02.2007
Мнения по темата: