Дебют

Странно творческо присъствие

Ганчо Керечев най-сетне издаде първата си стихосбирка. Преди да се появи  книгата "Тревожна тишина" Съюзът на българските писатели го прие в редиците си...

Атанас Лазовски
          
Какво е странното в случая?
Ганчо Керечев е едно изключение, особен случай. В земния ни свят някои от  изключенията са необходими в ролята им на "контрастно вещество". С малко публикации и все пак с признато творческо присъствие този автор десетки години упорства на мястото си и сякаш не желае вниманието да се  насочва към него. Самоопазва се в своята ТРЕВОЖНА ТИШИНА. Мястото му е в тъй наречената модерна култура. И все пак той е  отдалечен,  различен в атмосферата й. 
Така наречената модерна култура си отива, залязва. Е, може да остане още някой век, но не самата тя, а сянката й. Поотделно само елементи от нея ще имат ще се вграждат в целостта на новата култура. Необходимо е вече да се напише некролога й. Длъжни сме да направим точна ликвидационна равносметка. Рекапитулацията е осъщетвена от Все-разума, но нашите опити да разграничим временно от вечно, суетно от естествено, лъжовно от истинно и т.н. си е работа наша -  неизбежен изпит за зрелост, преди да ни се даде право за по-нататъшно придвижване по Големия безкраен друм.
За около век и половина в сферите на българската модерна култура беше извършена огромна работа. Трескава, безразборна. Това беше строителство. Строителите в словесността имаха неограничени възможности състезателно да се учат едни от други. И да се възхваляват взаимно. И  отвреме-навреме вкупом се юрваха, за да обградят, да затулят от различни страни новопоявил се СЪЗИДАТЕЛ - продължител на хилядолетни традиции, чужд на суетна слава, на самоцелни занаятчийски игри с външните форми на нещата, чужд и на партизанщини, и на пазарни страсти... 
Чух един автор  наскоро да заявява, че писателите занапред пак щели да бъдат учители на народа! Пак ли? Кои и колко бяха през ХХ век духовните ни водачи? Кои ги търсеха, кои вървяха подир тях и какви сили "горе" и "долу" ги ненавиждаха? Не вярвах, че е възможно след 1989 г. членове на СБП да вдигнат ръка срещу Ботев,  Вапцаров, Вазов. Още по-невероятно, абсурдно ми се видя решението на властващи и на част от обществеността в града на Чудомир да издигнат паметник за възслава на оня генерал - злодея на българския ХХ век, който нареди да бъде удушен и Гео Милев.
В райските днешни условия за свободни изяви и за платени самореклами на всякакъв тип автори словото загуби въздействената си съзидателна сила до последни степени с кухостта си, с  отдалечеността от Истината и Мярата. Поругано, омърсено, обезценено е сега нашето  българско слово.
 А автори, автори! Колко много автори! Особено поети. Няколко години след Подмяната - 1989 г. чух, че за дванадесет месеца били публикувани няколко хиляди стихосбирки!
Няма литературна критика. Литературната история е обект за "пресътворяване", което  деформира националното съзнание...
 В случая именно Ганчо Керечев ми дава повод отново и отново да мисля за тези най-важни неща. Да видим какви факти и особености предлага неговата творческа биография досега.
Той не се е самопредлагал да бъде приет като писател между писателите. Поканили са го от ръководството на СБП. След поканата  се  бавел с подаването на необходимите документи. Вестта, че е приет, пристигнала преди да ги събере и изпрати. А защо се е бавел, защо цял живот сякаш са му липсвали амбиции и борбеност за изява, за утвърждаване?
 Първата му книга е могла да се появи точно преди 50 години. След успешно представяне на рецитали в различни селища из Южна България му предложили да подреди стихотворенията си и да ги отнесе в столично издателство. Не се разбързал. Придирчиво ще да е оглеждал нещата си. И  пропуснал шанса. Защото като другар на Пеньо Пенев, като съучастник в Дпрегрешенията" при издаването на  в."Добружанско дело" в Тутракан през 50-те години на миналия век и след като по западни станции са били четени техни стихове,  последвали логични за онова време много сериозни политически и идеологически разправии. 
Уравновесили се все пак нещата. Два пъти в  следващите десетилетия отново издатели го канели да се представи с книга и  отново Ганчо Керечев не бързал...
Чета  сега подбраното в ДТревожна тишина" и мисля , че с такива стихове той можеше още през 60-те години да влезе в списъка на добрите , популярните поети от втората половина на отминалото столетие. Спирала го е неговата  безпощадна самовзискателност.
 Мъчителна е съдба като тази на Ганчо Керечев. Той е максималист. По рождение  носи и силно изявява една от отличителните черти на истинските българи: правиш ли нещо много важно за много хора, то трябва да стане безукорно, да отговаря на най-високите мерки. И логично следва суровото отнасяне към самия себе си:  знаеш как трябва да бъде и затова, щом  не си доволен от резултата, остани в сянката с мълчанието си.  И не съжалявай за упорството, за вложените усилия. Те не са без смисъл и значение - натрупал си опитности, пряко си доближил големите, призваните да са глас и съвест на епохата, можеш да ги оценяш дълбоко, изтънко да ги разбираш като характери, склонен си да се радваш на постигнатото от тях за обща полза, чувстваш се призван  да опазваш общата най-висока позиция, докато имаш живот и сили. "Не желая безсмъртие и пътища леки", заявяваше Пеньо Пенев и трезво, прозорливо съзнаваше,  че "живата лава на тези години ще изстине под могъщия  дъх на времето, построеното може да се разруши", но завинаги живи ще  останат у вдъхновените строители на новия свят "тая жажда и воля да бъдат щастливи и умението да се борят, да побеждават..." За такава най-висока позиция става дума. Днешният ден е преизпълнен с предателства, с подмяна на традиционно опазвани национални ценности, с ментета във всички сфери на трудовата дейност. Верността спрямо чистото, голямото, истинското, святото е нещо немодно. 
 
Ганчо Керечев беше сродната вярна душа , най-достойният съработник и приятел на Пеньо Пенев. В ДТревожна тишина" е включено стихотворението ДНарочен монолог", посветено на Г. Джагаров. Писано е през 1972 г. Авторът не се отказва след 35 години  от такава декларация: ДАз изстрадвам всяка нощ, голяма Революцийо, / твоя път и твойта сила, твоето величие". Много, много Дкомунисти" имаше в България до 1989 г. Един милион партийци! Сред тях бяха и най-Днаши" писатели, които властваха, определяха чужди творчески съдби, разполагаха с привилегии. Днес повечето от тях просто заобикалят думата революция, като нещо, което е останало извън живота, някаква надживяна заблуда или просто нещо неизгодно . Ганчо Керечев беше обвиняван преди половин век за Двражески" прояви. Странно ли е, че именно за него и днес онази ГОЛЯМА революция , за чиито висши критерии  воюваше заедно с Пеньо Пенев, остава нещо неприкосновено? Голямата, истинската революция означава според мярката му неизменно  противоположна същина на политическите кървави погроми, на пригодените за еснафско удобство принизени понятия  за свобода, равенство и справедливост, на коварните вътрешнопартийни боричкания на кръвните групи. Същинската революция, извършена у нас през 40-те и 50-те години, беше  велик духовен подем на най-добрите, кадърните, природно напредничавите хора, алтруистите сред народа ни. Ако и да я нямаше комунистическата партия и  да не съществуваха никакви други политически организации, пак щеше да го има поредното Дпиянство" на най-будните, най-чистите  хора у нас -  сърцевината на българския народ. Те пожелаха и рискуваха да направят опит за коренно преобразяване на националния ни живот.
 Макар да е атеист, доколкото съм разбрал от разговорите ни, Ганчо Керечев носи твърдо своята Вяра и вярно се ориентира относно божественото предназначение и самотата на атакуваното хиляди години и все пак недосегаемо ядро на българщината. Ето стихотворението "България".  Отвсякъде българина, истинния, белия българин, го атакуват вражи сили. "Отвън и отвътре - в мен стрелят." И отвътре се прецелват - "наши":                                 Утро ли виждат във мен! Птица ли! Песен ли...   
И в стихотворението "Градът" тревогата му е за нещо най-важно. Със своите неестествености, модерности, суети градът се разраства, руши заварения от хората божи свят. Сред райските хармонии и  излъчвания на свещената българска планина неестественото е още  по-нетърпимо , грозно, отчайващо контрастно.
"Има нещо в същността ми/ нещо просто като хляба и като водата."              
Тази простота авторът упорства  да я постига и  в поезията си,  но се чувства твърде рядко удовлетворен от степените на успеха. Той е от  творците, които се стремят непосредно да въведат  в стиховете си естествената жива същина на нещата с  неповторимата реална форма на чувството, на мисълта, на голямата идея  - така както е в неподражаемия наш фолклор. Обратни са нагласите на модерния автор. Той цял живот се усъвършенствува в игри със словесните форми, с образи, които са повече съчинени, натъкмени и понякога съвсем кухи. "Думи, Радо, думи..." - има такава реплика из фолклорните ни наследства. Тя свидетелствува за санитарни постоянни усилия  от памти века в  безписмената ни словесна култура. Пълното е прогонвало кухото и полупразното, естественото  е изчиствало нагласеното и претенциозното. 
В момента хората в България, които пишат стихове, са десетки хиляди. Това е хубаво. Но едно са стиховете, друго е истинската поезия. Едно е Словото, друго е бъбренето, па било то и в най-майсторси подредени стихове. Има Слово без думи. Има хора, които никога не са писали стихове, но реално са повече поети от мнозинството   Дпрочули се" стихотворци. Душа, която е озарявана от невидимата Светлина, която е отворена за Целостта, която  не губи връзка с Все-началото, с Все-центъра на битието, познава радости и видения, коитоне могат да се поберат в думи, а и не е необходимо. И щом твоят вътрешен свят е изкатерил върхове като Еверест, стъпките ти, макар и насаме, остават незаличими. Те са нещо в реалността. Във вечността...                                                                          
 Ганчо Керечев оставя добър пример в нашата литература. Наскоро един популярен поет се хвалеше от телевизионния екран, че имал издадени тридесетина стихосбирки... А Ботев - само половин стихосбирка. Димчо Дебелянов пък напусна тукашния свят, без да издаде своя книга...
Целият досегашен живот на Ганчо Керечев е свързан и отдаван на художествената ни култура. Своите професионални възможности, енергиите и качествата си на съзидател той изяви  най-нагледно  като главен редактор на "Проглед" - списание за литература, театър, изкуство. То навършва петнадесет години. В един малък родопски град излиза списание с национална значимост. В момента според мене нямаме по-добре оформяно, по-съдържателно литературно издание. Главният редактор отстоява и в тази своя ангажираност високите критерии, за които говорих. Той умее да се радва на чужди успехи. Упорит е,  намира средства за изящното оформление на "Проглед" в такива трудни за културното ни развитие години.                        
Във всечовешкото развитие винаги е съществувала една малобройна, но непобедима армия, която в себе си носи устоите на съществуването и ги защитава при всякакви условия. Не е най-важно генерал ли си, редник ли си в тази армия. И редникът с по-скромни  възможности е така необходим и важен с непреодолимата устойчивост, с верността си на отреденото му място, както са необходими и важни всички други по стълбата, стигаща Небето.    

17.02.2007