Четиво не само за кандидат студенти 

Цикличността в българската литература

От 20-те години насам почти ритмично нашата словесност бележи едни от най-високите си върхове, като се изключи десетилетието след 1990 г.

Здравко Чолаков

Тази своеобразна закономерност във върхови изяви на художествената ни словесност, е съвсем пряко осезаема и може да се долови и от не дотам профилиран литератор-специалист. Тя твърде отчетливо присъства в литературния ни живот до края на 80-те години на миналото столетие.
За да бъдат ясни още от самото начало измеренията на идеята за цикличност, ще споделя веднага резултата от моите наблюдения:
Тъкмо от 20-те години на ХХ-ия век насам, почти ритмично, през две десетилетия, българската литература бележи най-високите си постижения. Разбира се, тъй установеното "редуване" не може да бъде доказано с математическа точност: плюс-минус три-четири години, не са от решаващо значение (все пак, става дума за творчески величини, за най-значимото, което ни е дал талантът на българския писател).
И така, предлагам следната поредица от циклично откроени кулминации в литературното развитие от 20-те години насам:
20-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ век
Време на невероятно "струпване" на големи писатели в полето на българската литература. Иначе казано това е времето на българската "могучая кучка" в литературата.
Да си спомним, без друго, широкопопулярните художествени факти. В поезията: Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Атанас Далчев, Елисавета Багряна. В прозата: Йордан Йовков (той сам е художествена Вселена!), Георги Райчев, Чавдар Мутафов (благодарение на последните двама, в българската белетристика бе осъществен, за първи път, макар и нерядко като експеримент със самоцелни естетически ефекти, опит за нов психологически модел в звученето на изказа).
Литературната критика от 20-те години се оказа също така в "такт" с новаторския патос на търсенията в двата основни жанра - поезията и прозата. Критиката се оказа на равнището на едни перспективни дебати на идеи, които придаваха концептуално-теоретична извисеност на едни от най-интересните литературни трибуни, изобщо в развоя на българската литературна периодика: Статиите на Гео Милев от страниците на списанията "Везни" (1919-1922) и "Пламък" (1924-1925) проправиха пътя на една модерна чувствителност в изявите на българския писател. От страниците на сп. "Златорог" (1920-1943) - изданието с най-дълъг, пълноценен естетически живот след Първата световна война- почти четвърт век Владимир Василев защитаваше националните ценности в литературата от позицията на един също тъй перспективен синтез между традиционно и ново. (Статии като "Маршът на победата и смъртта", посветена на актуалната тема "Йовков и войната", "Между сектантството и демагогията", "Звездата на Багряна", са антологични образци на критическо майсторство.)
20-те години дадоха най-големия литератор-критик и историк на литературата - Боян Пенев. Неговата четиритомна "История на българската литература" е най-значимото сред опитите за индивидуална литературна история. А статията му, с иначе "обикновено" заглавие "Основни черти на днешната ни литература" ("Златорог", кн. 3 от 1921 г.), е уникална с наблюденията върху спецификата на българския писател като естетическо явление...
Безспорно, най-мощно през 20-те години, звучи поезията. В това "мощно", държа да подчертая, има великолепни с изяществото си нюанси, което ни дава основание да обобщим, че случилото се в поезията от онова време, е най-голямото събитие изобщо в българската поезия. Това явление беше подготвено от ключовото естетическо събитие от края на ХIХ-ия век: кръгът "Мисъл". Благодарение на писатели като Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов, Петко Тодоров, наред с традиционния реализъм в изображението (дал също непреходни образци), "тръгнаха" и съвсем нови насоки в литературните търсения - отвъд чертите на емпиричното, на пряко видимото...

40-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

Времето отново "работи" за поезията: През 1940 г. излиза първата (и единствена!) стихосбирка на Никола Вапцаров "Моторни песни". Само тази книга да беше отпечатана, щеше да е предостатъчно да обобщим, че е налице едно от най-големите естетически събития изобщо в българската литература!
Върхова изява на поезията през тия години е и появата на първите, категорично - приносни, стихове на тъй нареченото поколение на 40-те години: Александър Геров, Александър Вутимски, Валери Петров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев... През 1942 г. излиза дебютната стихосбирка на Ал. Геров "Ние, хората!" Това е типично "геровска" книга - с оная любопитна неравност в съдържанието, която лесно е подвеждала непознаващи натюрела на поета критици да го упрекват, прибързано, в слабости. Поетът е "неравен", защото още когато е на 23  непълни години, се откроява с онова, което ще дава сила на поезията му занапред: Геров си остана поетът-дете в българската поезия, с онова спонтанно реагиране на света, на което е способно само детето и затова са тъй оригинални творческите му попадения. А що се отнася именно до първата Герова сбирка, достатъчно е да си спомним само стихотворението "Самота", което е антологично за българската поезия, с характерно Геровия екзистенциален патос в звученето на мотива... Все през 40-те, Валери Петров ще напише най-силните си поеми: "Край синьото море", "Yuvenes Dum Sumus" и особено "Палечко", която е шедьовър! Ал. Вутимски, подобно на Смирненски, си отиде ненавършил и 25, но това, което остави, го представя като завършен поет-трагик. Богомил Райнов (тъй си остана недооценен като поет) нашумя с цикъла "Любовен календар", с артистичната пародия на класически теми за поезията. А Веселин Ханчев, всъщност, най-рано от съпоколенците си, издаде книга - "Испания на кръст" (1937) - беше на 18!...
В полето на прозата през 40-те години правят силно впечатление двата първи сборника с разкази на Павел Вежинов - "Улица без паваж" и "Дни и вечери". През 1940-а излиза сборникът с анималистични разкази на Емилиян Станев - "Сами", който го налага като оригинален, перспективен писател. През 1945-а излиза интересният роман на Богомил Райнов "Пътуване в делника", който е ключов, за да се разберат естетическите височини на последвалите романни изяви на автора, и особено романа "Черните лебеди" (1977). Все в посока на големия български роман, е излизането на "Осъдени души" на Димитър Димов (чийто дебют в романа, вече се е състоял през 1938 г. - "Поручик Бенц").

60-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

Това е най-значимото за българската литература десетилетие след Втората световна война, а за конкретнобългарските условия - времето след Девети септември 1944 г.
През 60-те преживяха автентичен естетически подем всички литературни жанрове. В поезията с много шум се втурнаха младите тогава Любомир Левчев, Стефан Цанев, Владимир Башев, Константин Павлов... Наред с честото театралничене, позьорство в стиховете (което се изразяваше най-вече с увлечението по шокираща образност), имаше в първите им книги истинска поезия, която безспорно се усети като добре дошла амбиция за нов поетически изказ. През това десетилетие издадоха силни поетични книги автори, които вече се бяха утвърдили като ярки поети през изминалите години: Блага Димитрова написа, всъщност, най-хубавите си стихосбирки именно през 60-те: "Обратно време", "Осъдена любов". През 1967-а Александър Геров издаде сбирката "Свободен стих", в която е най-силното стихотворение, с типично Геровия мотив за смъртта - "Еделвайс". Елисавета Багряна, след дълго мълчание, отпечата сборник-стихотворения "От бряг до бряг" (1963). Все през 60-те, другата голяма дама на българската поезия - Дора Габе, се яви пред читателя с много силна книга - "Покачай, слънце!"
Когато става реч за белетристиката през 60-те, с основание може да се обобщи, че тия години отгледаха, в точния смисъл, едно от най-оригиналните явления - изобщо в българската литература - Йордан Радичков. Сборникът с разкази "Свирепо настроение" (1965) е една от големите български книги. Тук е характерният Радичков - с опияняващо въображение, с очарователната находчивост на инвенциите. През това време авторът на "Барутен буквар" създаде и един от най-интересните български пътеписи - "Неосветените дворове". Все през 60-те, се явиха двата много силни сборника с разкази на Павел Вежинов: "Момчето с цигулката" и "Дъх на бадеми". Това е времето и на оригинални разказвачи като Георги Мишев, Васил Попов, на младите (тогава!) Станислав Стратиев, Георги Величков, Любен Петков. Най-значимите български исторически романи бяха създадени също през 60-те: "Време разделно" на Антон Дончев, "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева, "Цената на златото" на Генчо Стоев и върхът в тая поредица - "Антихрист" на Емилиян Станев.
Драматургията през 60-те преживя интересно обновление. Сякаш че бяха се "наговорили", почти едновременно опитаха в драмата поетите Валери Петров ("Когато розите танцуват"), Иван Радоев ("Светът е малък"), Георги Джагаров ("Прокурорът"). Това бяха, без преувеличение, празнични спектакли на родната сцена...
Литературната критика от 60-те се оказа адекватна на настъпилите интензивни промени - изобщо в българския литературен климат. Беше налице перспективна амбиция за преодоляване сковаващата нормативност и примитивно идеологизиране в оценките на художествения процес. Появи се перспективна тенденция към своеобразна есеизация на критическия изказ. Литературното есе стана доминиращ жанр в практиката на редица критици - Ефрем Каранфилов (трилогията "Герои и характери"); първите книги на младите (тогава!) Тончо Жечев ("Съвременни образи и идеи"), Здравко Петров ("Срещи с големи и малки"), Кръстьо Куюмджиев ("Профили в черно и бяло"), с най-доброто от съдържанието си, придаваха нов смисъл на критико-есеистичната интерпретация на литературните факти.
През 1967-а се яви най-оригиналната книга с есеистична критика - "Фрагменти" на Атанас Далчев...

80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

Това време не е така бляскаво за литературата ни, както 60-те. Но в никой случай не означава, че няма сериозни естетически висоти.
Към края на 70-те години излезе една първа стихосбирка, която се преживя и от професионални литератори, и от широки читателски кръгове, като събитие - "Вечерен тромпет" на Борис Христов (1977). Направиха силно впечатление, също дебюти, сбирките на Миряна Башева ("Тежък характер"), Иван Методиев ("Прости сетива"), Георги Рупчев ("Уморени от чудото").
През 80-те се появиха ярки романи. Това беше романното време на Богомил Райнов. Почти успоредно със сбирката на Борис Христов, излезе най-добрият, според мен, негов роман и едно от най-значимите постижения на жанра в литературата ни - "Черните лебеди" (1977). Последваха интересните, съкровено-изповедни за Райнов книги: "Този странен занаят" (за психологията на колекционерската страст), "Магичен фенер" (за умението да "разчиташ" картината), романно-есеистичният двутомник "Тайната". Всъщност 80-те, се оказаха средоточие на романа, ориентиран към проблема за съдбата на творческата личност. И в тая насока именно са приносите на споменатите текстове на Богомил Райнов. В това тематично русло бяха значими и романите на Дико Фучеджиев ("Зелената трева на пустинята", "Жаждата, която ни изгаря"), Георги Марковски ("Разказвачът и смъртта"). Младият (тогава) Виктор Пасков направи силен дебют в романа с "Балада за Георг Хених"...
С 80-те години "привършва" това, което, според мен, представя оригиналното в цикличността на българските литературни явления през ХХ век.

А КАКВО ДОЙДЕ СЛЕД 90-ТЕ?

У читателя навярно, след прочита на тия мои бележки, основателно възникват въпроси:
Защо авторът "спира" до 80-те години? Какво е "положението" през почти навършилите се вече две десетилетия след 1990 година?
И друг въпрос, може би, възниква: Какви са причините за тъй видяната периодичност на големите литературни изяви?
Ще се постарая отговорите ми да бъдат пределно кратки.
1. През последните две (почти - календарно) откровени десетилетия, не намирам основания за адмирация на литературни явления. Литературата ни след 1990 г. (време, който продължава и досега) тя все още търси себе си - като сериозно осмисляне на случилото се през този период. Тъй наречените демократични промени, доведоха до преобръщане на скалата от художествени ценности. Книгоиздаването брутално се комерсиализира, което на практика затлачи литературния процес със сурогати, за които, по силата на обстоятелствата, оказва се, се намират - пари! Сериозните книги се размиват в пълноводието от средни и псевдолитературни издания. Традицията (вече) да се правят премиери на новоизлезли книги, по същество, доведе до уравниловка в присъствието изобщо на художествения текст. Който е бил на тия "премиери", знае, че за всеки от авторите (и съответно за книгата му) се говори като за поредния... гений на българското литературно поле. Не става и дума за автентичната стойност на текста...
Накъсо: няма я книгата-събитие през последните почти двайсет години...
2. Както споменах още в началото на моите наблюдения, невъзможно е да се изведе строго реалистично заключение за причините за тъй откроената цикличност в големите изяви на литературата ни. В смисъл, че (и слава богу!) големият талант си остава метафизична категория, и той не може да бъде осмислян от позицията на познатата причинно-следствена логика. Съдбата се е оказвала благосклонна сякаш към определени етапи от литературното ни развитие...
Има обаче и нещо друго, което, разбира се, не е мое откритие в случая, а е добре известен факт.
Става дума за своеобразното (но действително, в редица насоки) отражение на обществено-политическата атмосфера, през съответни периоди, върху литературата.
Това отражение, в най-пряко истинска степен, може да се усети в поезията на 20-те години на ХХ век. Досещате се, че става дума за Септемврийското въстание от 1923 г., за неговия жесток погром. Известни са категориите "септемврийска поезия", съответно - "септемврийски поети", които отдавна имат и своето оригинално, бих казал - уникално-естетическо битие. Трагичното събитие от 1923-а, метафорично казано (но и съвсем точно при това) - отгледа - едни от най-големите български поети: Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников. Да, те бяха родени, за да бъдат поети! Но мотивът за възхода и разгрома на въстанието, безспорно, стана катализатор за изява на големите им поетически възможности!
И все за обществено-политическият фактор, мисля, когато е реч за литературни върхове от 60-те години. Промени се, макар и за кратко, атмосферата на културния (и в частност - литературния) живот през това време. Не става дума, в никакъв случай, с късна дата, да се прави апология на прословутия Априлски пленум на ЦК на БКП от 1956-а. Но така или иначе, смяната на един управленски курс, макар и в много отношения, гарнирана с демагогия, стана причина именно през 60-те (най-вече докъм средата на десетилетието), наистина да се диша по-свободно в творческите среди, и особено в писателската гилдия. В предишни години не можеха да "минат" фриволните провокации на поетическия изказ в изявите на Любомир Левчев, Стефан Цанев, Константин Павлов. Не беше възможно да ги има Радичковите текстове от "Свирепо настроение" в атмосферата на 40-те и 50-те години. Не можеше критиката да говори тъй ефектно-находчиво за литература в друго време...
Така че, без да се надценяват обществено-политическите събития, те несъмнено са оставили своя отпечатък върху творчеството на големите ни писатели и поети. Това особено ярко се забелязва през още незавършилите последни две десетилетия.

Бележка на редакцията

Проф. Здравко Чолаков е достатъчно известен както в академическите среди, така и на литературната колегия. Предлаганата от него периодизация на българската литература ще бъде интересна не само за професионалните литератори- писатели, критици, учени и учители, но също така  за студенти и познавачи на българската литература. Някои от тях сигурно не споделят мнението на именития професор. Във всеки случай ПЕГАС ще публикува и други мнения и реплики по така предложената литературна периодизация.

10.03.2007



Мнения по темата: