Книги

Историзмът - памет и прозрение

От миналото се прокарва път към настоящето и към бъдещето

Иван Попиванов

Една от интересните изяви в нашата литература безспорно е свързана с историческите произведения, които пресъздават вълнуващи моменти от миналото ни, въз основа на факти и документи, както и на творческо въображение, плод на писателските дарби за прозрение и проникновение. Тези изяви заслужават анализиране и изследване. Затова ме зарадва новата книга на изтъкнатия литературовед Георги Пенчев "Българският исторически роман" (изд. "Български писател"), в която той си е поставил голямата и хубава задача за детайлно, правдиво и системно проучване на всички ценни успехи в тази област на художественото ни творчество.

Прави впечатление подходът на Георги Пенчев - многозначен и сложен. Той би могъл да се означи с формулата "историзъм плюс историзъм..." От една страна, науката история изследва събитията, конфликтите, възходите и пораженията. От друга страна, писателите художествено ги пресъздават чрез способи на съображения и тълкувания, в съчетаването на факт и фикция. А авторът на книгата е литературен историк и теоретик, той отново осмисля и характеризира сътвореното от писателите. Натрупват се няколко пласта - и научни, и творчески. Тази задача безспорно е трудна, но трябва веднага да кажем, че Георги Пенчев убедително се е справил с нея, а тя е плод на продължителни негови интереси и наблюдения.
Историята е учителка на народите, са казали някога римляните. Това се отнася и за романите, които са й посветени. Те ни дават поуки, учат ни на родолюбие, на свещена обич към родината, към героичните й дела. Това е подчертано във всяка част на книгата "Българският исторически роман". От миналото се прокарва път и към настоящето, и към бъдещето на нашия народ.
Несъмнено творчеството на Иван Вазов е олицетворение на родолюбие във висша степен, намиращо израз не само в цялото му литературно наследство, но и в творбите му "Светослав Тертер" и "Иван Александър", анализирани пълноценно от литературоведа с умение и задълбоченост, с показване на художествената им стойност, жизнеността на характерите, правдивостта на ситуациите. Основателно Георги Пенчев нарича Вазов "родоначалник на българския исторически роман", след наченките на тази жанрова форма преди него, за които също е дадена вярна информация.
След народния поет интересът към този тип романи е много голям. Книгата обхваща само част от писателите и авторите, а ще следва и втора част. Този интерес особено много се засилва в тревожни и критични години на изпитания за народа ни. В годините след Втората световна война вниманието е насочено към героичното минало, към неосъществените идеали, към великите родолюбци и борци за народностна самобитност. Забележителни са образите, изградени в тетралогията на Димитър Талев, показваща вълнуващи моменти от историческото ни минало в Македония. Авторът на книгата представя убедително и вярно също постиженията на Стоян Загорчинов, Фани Попова Мутафова, Константин Петканов, Стефан Дичев и др. С голяма оригиналност и творческа мощ са и творбите на Емилиян Станев, които ще бъдат анализирани във втората книга. Същото се отнася и за Антон Дончев, Вера Мутафчиева и др. Ще очакваме с интерес тази втора част, оформяща истинска панорама на българския исторически роман.
Много обич, красота и сила има в историческата белетристика, показваща положителните народностни качества на българите във вековното им развитие. Това е представено аргументирано и вдъхновено в книгата на Георги Пенчев, когото сърдечно поздравявам за успеха му.

Дневникът на Исабел Алиенде

"Чуй ме, Паула. Ще ти разкажа една история, та като се събудиш, да не се чувстваш изгубена."

Така голямата чилийка Исабел Алиенде започва своя блестящ, сърцераздителен дневник, който пише, докато 28-годишната й дъщеря Паула лежи в болницата в кома. Като лек срещу болката Алиенде възкресява съдбата на своите предци - многобройна група оригинални, скандални и незабравими роднини - на фона на военния преврат в Чили през 1973 г. и последвалата диктатура. Тук са нейният втори баща, чаровен лъжец, винаги готов да спори, баба й Меме, благословена с различен поглед върху нещата, безобразните вуйчовци, тормозещи Исабел и братята й... Ирония и несравними полети на фантазията се смесват с вледеняващата действителност на смъртоносната болест на Паула, докато авторката рисува пейзажите от детството си в Чили, Ливан, борбата си да намери любовта и после да се отърси от нея, метаморфозата си като писател под влиянието на великия Пабло Неруда. "Паула" е въздействаща творба, която се чете със затаен дъх. В нея Алиенде търси измеренията на духовното, като създава свой неповторим свят - добре познатата на читателите от "Къщата на духовете" и "Ева Луна" "магическа реалност".
Книгата е на ИК "Колибри".

Обичам и това е всичко

Стиховете на Генадий Велчев приличат на внезапни въздишки, на тежки сълзи, на сподавен плач, отекнал в необятната Вселена

Матей Шопкин

В предговора към новата си поетическа книга "Сестра ми иска да живее" Генадий Велчев пише: "Аз се боря за живота, а не със смъртта, нямам такива претенции, въпреки че съм поет и мога да пея, и значи - да обичам." А ето едно от кратките стихотворения, в което звучи и страх от смъртта, и обич към живота:

Аз също
се страхувам
от смъртта,
обичам
и това
е всичко.

А в друго стихотворение поетът изповядва: "Аз говоря на живота,/ аз говоря само с него/ по рождение."
Според мен ключовите думи в книгата на Генадий Велчев са живот и обичам. С дълбока, чиста и силна обич той пише за баща си, изградил в Разград завода за антибиотици, в Девня - завода за цимент, в София - днешната "Софарма", последния завод, на който е бил директор...

С още по-дълбока, нежна и трогателна обич Генадий пише за майка си, за нейните безсънни нощи и безкрайни грижи и тревоги, за нейните ангелски очи, с които посреща "Автобуса за Разград". Поетът изпитва съкровена признателност към майчините думи, които са го загърнали и с които е оживял след поредната загуба на сили и воля за борба. И вижда как самата тиха утрин "като майка е дошла".
В книгата си Генадий Велчев пише и за тия, които сега твърдят, че са направили революция в България - "най-посредствените хора, които просто смазаха народа ми". И по-нататък: "Ще кажа само, че тази революция без герои и антигерои - герой има все пак и той е моят народ. Тази думичка народ ще има дълго да ги плаши".
Генадий Велчев пише и за Апостола на свободата Васил Левски, и за "православния поп Андрей/ и атеиста Гео Милев", и за великия поет-работник и революционер Никола Вапцаров, с когото иска да тръгне, да разговаря "под мура бяла/ и ела". И да бъде "в нашата/ България/ като в/ забравена/ сълза"... И споделил тежката съдба на своя народ, Генадий с болка и покруса заявява: "Никой не иска да бъде беден,/ а ние вече сме и то за дълго." И с обичта на достоен син поетът казва: "Аз вървя с моя народ". И с думите, които поставя в стиховете си, благоговее и пред своите далечни деди и прадеди, и пред своите съвременници...
Но най-силните, най-трагичните, най-болезнените струни, които озвучават тази оригинална книга на Генадий Велчев, са стиховете, посветени на сестра му, на нейната ранна смърт. Не случайно е нарекъл книгата си "Сестра ми иска да живее". Както покойната съпруга на поета, така и сестра му иска да живее, да посреща слънцето, да тича с ветровете из полето, да върви през тревите - "тези зелени/ във пръстта светици".
Тези кратки стихотворения приличат на внезапни въздишки, на тежки сълзи, на сподавен плач, отекнал в необятната Вселена. Те, стиховете, не могат и не бива да бъдат преразказани. Тъй както не може и не бива да се преразказва божествената магия на съкровената, на честната, на истинската поезия. Затова ще цитирам само стихотворението "Светлина": "Сестричето ми/ вече не заспива,/ не го галят,/ не гълчат./ От мен то/ пръстенчето взема/ последната/ в земята/ светлина."
В едно от стихотворенията си Генадий Велчев заявява, че неговата книга "прохожда/ облечена/ във рокличката/ на сестра ми..." И в това тъжно и мъчително "прохождане" поетът е осъзнал, че има идея за себе си. И е написал: "Аз съм човек". И още:

В жестоки дни
човека млъква.
А аз, приятелю, запях.
И нека въздуха ми
да не свършва.

Нека и през бъдните години да не свършва въздуха на този самобитен български поет, наречен Генадий Велчев, чийто родословен корен е положен в недрата на древния Лудогорски край. И нека и в новите си книги да остава верен на своя поетичен девиз: "Обичам и това е всичко."

11.04.2007