Валентин Караманчев:
Не понасям да ме съдят самозвани праведници
Казват, че днешният свят е едно голямо село. Аз пиша за времето, когато селото беше големия свят, казва писателят
 |
Валентин Караманчев е роден в гр. Гоце Делчев на 6 февруари 1932 г. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил като журналист в "Народна младеж" и "Работническо дело", а така също в издателство "Народна младеж", Партиздат и ДО "Българска книга". Автор на книгите "Мървашки песнивец", "Черешова задушница", "Въздаяние", "Елен от великата гора" и др. |
- Мислиш ли, че живееш в съгласие с твоя ангел небесен? Ясно ти е,
че напомням за "Страшния съд" - стенописите от Роженския манастир,
които са на корицата на книгата ти "Въздаяние".
- Не вярвам на ангели, но ще разбера дали ангелът ме е разбирал, чак когато
поведе за ръка душата ми нагоре към забравата. И още нещо - знам от заупокойната
молитва, че няма човек живял на земята и да не е съгрешил волно или неволно
"с мисъл, слово или дело". Но не понасям да ме съдят самозвани праведници.
Човеците са подсъдни в крайна сметка единствено на Безгрешния, чието правосъдие
е вечно и истината му свята.
- А защо "се скри" в Хърсово? Може би да продължаваш да събираш
своя "Хербарий от съдби и страсти"?
- Не съм имал причина "да се скрия". След пенсионирането, поосвободен
от грижи за насъщния и към най-близките, използвах правото си на избор. Спомних
си съвета на Тончо Жечев, който ме цитира в една своя статия: "И вълкът,
звяр безпаметен, все се навърта към мястото, където за първи път е ял магаре."
Четиридесет години се връщах на прибежки в родния край. Преместих леговището
си под Пирин и Али Ботуш, за да не гладува душата ми.
- Ти откри за литературата Мървашко. Има ли според тебе още неоткрити
"културни" и "литературни" зони като примерно Земята Чеч
или Ахрида в Източните Родопи или пък някои други?
- Ласкаеш ме за Мървашко, но наистина досега друг не е посветил творчеството
си на този полуотрязан краищник от българската земя. Разбира се, емлячни тапии
за литературните владения нямат Йовков за Добруджа, Елин Пелин за Шоплука, Хайтов
за Родопа, Радичков за Берковско. Ще придойдат в бъдеще нови автори, талантливи
и прозорливи, и ще преоткриват отново и отново тези земи. Неоткрити литературни
зони все още има къде ли не. Дошло е време за една духовна "Натура 2000"
за опазване на бранища и обиталища на национална памет, език, фолклор, нравственост,
традиции, човешки ендемити, застрашени от изчезване. От районите, които споменаваш,
след Мървашко на сърцето ми е "Земята Чеч", другата половина на моята
Неврокопска околия. Не ще си простя, че не намерих воля да оползотворя онова,
което знам и чувствам за Чеча, пренаселен с прекрасни люде. Мърваците са на
изчезване, разпиляха се по градовете да опресняват кръвта на нацията. А в Чеча
на пук на безводната и безплодна земя хората й се плодят като след бедствие.
И не са устремени към Анадола, а към Америка и Европа, където ги мамят със зелени
карти заради трудолюбието и честността им. Нашата днешна литература се бои да
навлезе в някогашната територия на Мехмед Синап. Тя е спряла в захлас върху
магическите страници на "Време разделно", но не си дава сметка, че
в Чеча походът на везира Кюпрюлю към Виена не е завършил, а призракът на Мехмед
IV Авджи продължава да ловува из Доспатските лесове и Дъбраша.
- Навремето Ефрем Каранфилов наред с многото ласкави думи за теб те
обяви за най-непродуктивния писател от Пиринския край. Това не те ли смути?
- Ни най-малко, защото наистина е така. Не съм се пришпорвал. Трудно се накатосвам
да седна зад машинката. Пиша бавно, бих признал, мъчително. Във време оно хонорарът
се изчисляваше на кола, на дума или стих. Читателят плаща с друго, което не
го лови инфлация.
- При теб словото е като гроздето. Издаваш, когато то е узряло. Румен
Леонидов писа, че предпочиташ да мислиш, докато пишеш, и да пишеш, докато мислиш.
Как става тая магия?
- С Румен Леонидов за съжаление се срещнахме късно. Ценя го за неговата литературна
култура и заради мъжеството му да бъде какъвто е. От него бих изтърпял и укор,
и похвала. Някои подхвърлят, че сме от двата крайни цвята на дъгата. На мен
пък точно заради това ми допада и търся общуване с него. А по отношение на писателските
магии съм агностик - смятам ги за непознаваеми.
- Как се докопа до документите на "Черешова задушница", т.е.
за Дъбнишкото клане, наричано от някои ефимистично "Дъбнишки събития"?
- Преди да попадна на документи още от дете заживях с мълвата за тази най-голяма
трагедия в Неврокопско през целия двайсети век. Баща ми ме водеше по Места да
ловим мрени и змиорки. Веднъж цигарите му свършиха и се отбихме в Дъбница, за
да си купи. Тогава ми рече, че тука преди петнайсетина години са избити стотина
невинни хора. Над това клане до 1944 г. бе наложено табу, но мълвата беше неудържима.
От една страна ни беше комшия кроткия интелигентен кооперативен деец Никола
Менов, преминал през Дъбнишкия ад. От другата страна комшия ни беше от тези,
които бяха клали и бесили. След Девети септември жаждата за мъст и възмездие
извади на светло престъплението. Масовите гробове бяха открити по високата два
боя царевица, наторена от човешка кръв и плът. Много по-късно започнах да търся
документи и свидетелства, преди още да бях решил да ги използвам. Когато най-сетне
се заех да пиша, не приложих автентични документи, освен цитирания доклад на
Иван Михайлов. По тяхно подобие измислих свои, за да проникна по-дълбоко в претворяването
на онова кървящо минало. И читателите, и критиците ми повярваха. Повярва ми
даже и "Свободна Европа", която посвети на "Черешова задушница"
половинчасово предаване.
- Когато пишеше новелата, мислеше ли, че като сложиш точката, ще влезеш
през парадния вход на литературата?
- Не се надявах дори, че ще надзърна в задния й двор. Но приятели като Костадин
Кюлюмов, Банчо Банов, Атанас Наковски и други ме насърчиха да не отлагам нейното
издаване.
- Според Тончо Жечев Стоица Светецова се родее с Талевите героини, а
Иван Гранитски я нарича българската Пиета. Какво мислиш за тези паралели? Готов
ли си да се претеглиш на личния си кантар?
- Смущавам се от тези паралели. Освен това те опростяват нещата. Любен Бумбалов
публикува студия, посветена на тази съпоставка. Не събрах любопитство да я прочета.
Нямам желание да се самопретеглям. На своя кантар комарът тежи сто оки. Вярвам
на кантарите със сертификат и най-вече на читателския, който има пломба и на
блюдото, и на топуза.
- Откъде идва у теб това преклонение пред жената?
- Идва от жената във всичките нейни ипостаси. Тя има много повече лица от Светата
Троица.
- Сигурно дълго си се вслушвал в ехото на комитлъка, преди да напишеш
книгите си. Какво отекваше у теб?
- И още се вслушвам. И сега у мене отекват смесени и даже противоречиви чувства:
преклонение пред саможертвата на светли личности измежду тях, погнуса от жестокостта
на мнозина, потрес от братоубийствата, жал по погубените от "братска ръка",
както се е казвало тогава. Лява или дясна, но все "братска". Недоумявам,
че и в наше време продължават безкръвните братоубийства на отдавна отмъстените.
Но най-вече се гневя от новоизлюпените в чужди гнезда кукувици от ОМО "Илинден",
които "као комити са девет, као лайна - десет".
- Записвал ли си спомени, ровил ли си в дневници, правил ли си записки?
Питам, защото знам, паметта като мастилото бледнее.
- Правил съм по нещо от всичко това, защото са похвати от "занаята".
- Не те ли е страх, че си стиснал като "пияница барплота"
родната черга?
- Не само че не ме е страх, но когато ми укъсее, търся по-големи и нови черги,
тъкани или тепани, багрени халища, черги за постелка или завивка, за чеиз или
покров. Казват, че днешният свят е едно голямо село. Аз пиша за времето, когато
селото беше големия свят.
- Знам, че не си от тия - продавачите и дилърите на книги, които знаят
как да пробутат стоката си. Не си от тия, които пишат книга, за да си осигурят
място в телевизията, в киното, във вестниците, да станат "притча во язицех".
Тогава какъв си?
- За зла участ не съм и съжалявам за това. Късно ми е да се преустройвам на
пазарна вълна, а и неспособен да прося медийно признание и влияние. Съзнавам,
че за една книга не се ли пише в пресата и не е ли говорено по електронните
медии, все едно не се е появила на бял свят. Не само че не връзвам кусур на
по-младите и предприемчивите автори, че се грижат за популяризирането и разпространението
на творбите им, а ги съветвам да вършат това по-енергично и настойчиво. Това
е част от писателското поприще.
- В Англия, а и другаде на Запад, има факултети по творческо писане.
Казват, че и в НБУ има такава специалност. Ако те поканят, би ли учил младите
как се пише творчески?
- Не вярвам до мен да опрат. Но ако ме поканят, не бих се отзовал. Неколцина
от нашумелите автори четат такива лекции и ги издават. Не допускам те самите
да са ползвали някога подобни помагала и рецептурници. Всеки, който не преболедува
навреме като дребна шарка естественото увлечение по литературата и "стихобесието"
или страстта да се печати и е решил да се отдаде на литературно творчество,
трябва да открие сам "своите университети" било Горкиевски, Джек Лондонски,
Йовковски, Гео Милевски, Вапцаровски, Пеньо Пеневски... Да намери своята Алма
Матер, ще рече кърмяща майка, която и в творчеството е единствена, неповторима
и незаменима от дойки.
- Кои от журналистите, с които си работил, ти липсват днес?
- От онези, които са вече там, "където няма болести, скръб и въздишки"
- мнозина. От нине здравстващите - малцина. Липсва ми Георги Тодорчев, журналист
от висша класа - по талант, култура, професионализъм, владеене на езици, по
всеотдайност към попрището, по самовзискателност и скромност - гигант. Гигант
спрямо многото напористи и кадърни гущерчета, които щъкат из бели страници и
сини екрани със самочувствието, че от тях произлизат динозаврите. Сега, когато
е модно да се изтъква, че няма бивш журналист, Георги Тодорчев е оставен в самота
от колеги и "фенове", с които е работил и им е дал не малко. Прелистете
вестниците от 26 януари, която и да е година. Липсва името му даже в рубриката
"Днес да почерпят".
Оприличават вестникарските редакции със симфонични оркестри. Липсват ми диригенти
на такива оркестри като Лалю Димитров, Дамян Обрешков, Филип Панайотов, Георги
Найденов. Такива хора пренебрегнаха публицистичните си пера и талант в името
на вестникарлъка, който е колективно дело. В онези нелеки за журналистиката
години те се съхраниха като личности с морал, колегиалност и доброта. Те даваха
гръб на поверения им оркестър, само когато се налагаше да посрещнат не овации,
а височайше "освиркване". Такива колеги са ендемити. Те могат да имат
признателни или неблагодарни ученици и следовници, но не и епигони.
Четете утре истината за забраняваните книги при социализма в продължение на
разговора с Валентин Караманчев
19.04.2007
Мнения по темата: