Имена

Императорът на четката

Дареният с изумителен талант художник, на когото "изкуството му течеше от ръкавите", създаде с шедьоврите си своя неповторим живописен свят - самобитен и оригинален

Петър Николов

16 януари 1992 година. Потъналото в преспи през други зими Софийско поле, е почти безснежно. Но западният вятър е остър, огъва клоните на дърветата, мете без умора улиците на Божурище. Нисичък мъж отваря входната врата на двустаен апартамент на втория етаж в центъра на селото, наситен с мириз на бои, и стъписан спира на прага. Димитър Казаков, на когото съседът пазарува храна почти всеки ден, е захлупил глава върху масата, на която рисува. Ръката му още държи четката, но тя, уви, никога вече няма да докосне платното. Императора е мъртъв. Покосен е от инфаркт.

"Поне трима художници от това поколение заслужават определението "гениални". И това са Атанас Яранов, Димитър Казаков и Вълчан Петров - пише Владимир Свинтила. - И при тримата една мощна идея минава през цялото им творчество и през целия им живот. И при тримата художественото своеобразие на формата ги поставя извън всички художествени движения и школи на времето. Има художници, чиято стилистика е извън стилистиката. Това са светове за себе си."

Но Нерон и сам се е наричал гений и с това е предизвиквал злоба, ненавист и отмъстителност - черната вселена на агресивната посредственост. "Аз съм великият Казаков, аз съм гений!" - често казвал целунатият от Бога. Това е бронята, която го спасява.
Постигналият световна слава художник е роден във великотърновското с. Царски извор на 22 юни 1933 година. Детството му е както на всяко бедно селско момче. Рано пролети тича по росната трева на ливадите, прави букетчета от кокичета и минзухари, заглежда се в бездънната синева на небето, слуша песента на птиците. През лятото пасе двата яки бащини коня.
Георги Казаков ги продава, за да се лекува в София, но рано оставя сираци трите си деца - Димитър, Никола и Йорданка. Митко учи в техническо училище в Горна Оряховица, а през 1953 година заради особено дарование е приет в първия випуск на новооткритата художествена гимназия в София. Студент в Художествената академия - специалност графика, е до Христова възраст. "Нерон тогава ни проповядваше "Рисувайте едно за Академията, друго за себе си!" - спомня си художникът Иван Димов. - Академията беше много скована, много консервативна, антимодерна. Димитър Казаков завършваше тогава, събираше ни в двора - около него винаги имаше много слушатели. Много духовит и речовит човек беше. Той кривна от правия път т.е. послуша сърцето си и спечели."
Тогава Казаков живее в стаичка на 4-ти километър с друг свой състудент - 6 години по-младия от него Тома Трифоновски. "Доведе една хубавелка от Пазарджик - разказва ми прехвърлилият 70-те известен художник. - А ние сме в една стая. Разделихме я с чаршафи на две - в едната половина той с невестата, в другата - аз. И Митко ни правеше чорба - топеше корав хляб във вода. А момичето ни гледа - що за идиоти сме."
Нерон (тогава в кината дават кинокомедията "О,кей Нерон" и приятелите му започват да го наричат така, заради голямата му прилика с римския император) учи в Академията до 1965 година, но диплома от нея няма. Тя не му и трябва. После 7 години рисува плакати в Пазарджик. Гладното детство е оставило дълбока следа в паметта му и той цял живот ще се плаши за хляба си. "Бедността така жестоко ме наказа в с. Царски Извор - пише той години по-късно в писмото си до Дора Валие в Париж (сестра на Петър Увалиев - б.а.), с което я кани на откриването в началото на февруари 1980 г. на своя изложба в галерията на ул. "Раковски" 125 в столицата. - Подигравките и униженията, които изживях там и другаде, и днес ме хвърлят в ужас." Страхът да не остане гладен, да не остане без работа е неизменен негов спътник и дори когато вече е много известен, когато доста от картините му се купуват, той работи в божуришки завод за мизерната, но сигурна заплата от 95 лв.
От това време го помня и аз. Идваше в софийската редакция, в която работех - с тъмно палто върху ръчноплетена вълнена фанела в хладните дни, в дънки и риза с разкопчани ръкави през лятото. И с куп рисунки в ръцете.
Димитър Казаков е изцяло отдаден на творчеството си, за него не съществува нищо друго. Рисува непрестанно, почти с настървение. "Аз съм като хамалин на пристанище" - казва за себе си Нерон. И създава своите шедьоври - "Икар", "Сияния от траките", "Семейството на свирача", "Докосване", 'Разчитане на знаците". Колекционерите вече са наясно със художествената стойност на неговите картини. Пред дома му в Божурище, където се установява през 1972 година, все по-често започват да спират и лъскави лимузини на партийни големци. "Защо идвате при мене - гневи се световноизвестният вече, но все още непризнат в България Казаков. - Отидете при Дечко Узунов, при Тома Върбанов!" Но дава две от най-хубавите си картини, искани за подарък на австрийския президент д-р Рудолф Кирхшлегер, който после го кани да му гостува във Виена.
Нерон е човек, на когото "изкуството му тече от ръкавите". Неговият стил е неподражаем. "Картините му носят особената тишина на вековете и безвъздушния летеж на фигурите към възвишеното отвъдно - пише за него Аксиния Джурова през 1993 г. - В мистичните му структури има по малко от знаковата символика и изконното третиране на цвета, по малко от килимната композиция на фолклорното изкуство, по малко от абстрактното движение на линията на Матис, Пикасо, Хуан Миро."
Пророчеството на близкия му приятел Георги Шапкаров - един от малцината, се сбъдва - Димитър Казаков става голям художник. Защото в своето изкуство съчетава националното с модерното - нещо, което трудно се постига."Той тръгва от изчистения образ на иконата и има особен пиетет към правата линия. В характерната Нероновска колористика преобладават цветовете от топлата гама, но в много от тях има и обработен зелен цвят, напомнящ търновска керамика от Средновековието", твърди Шапкаров.
Нерон живее като самотник. Когато през 1978 година дават на семейството апартамент в жк "Люлин", жена му Милка и дъщеря му Бисерка отиват там, а той остава в Божурище. Петимен е за човешка близост, за топлота, а го смятат за особняк, за чудак, дори за луд. Не го обичат, защото е различен от другите, защото е предизвикателен. Със словоохотливостта си изморява събеседниците. Тези, които го разбират, му прощават, другите го намразват завинаги. "Разточителен съм на думи, за да съм пестелив в живопистта", признава Казаков.
Никога не рисува от натура, никога на статив, а на дълга маса, по 3-4 картини едновременно, големи композиции с много фигури - кладенци, рала, овни, бикове, крини за жито. "Народностният мотив ме приобщава към европейското изкуство. Без националното аз не мога да обобщя европейското" - твърди Нерон.
Първата му изложба е през 1965 година в залата на Академията. Той излага графика, а Михалис Гарудис - живописни платна. Следващата е през 1972 г. в Пазарджик. До смъртта си реди още десетки самостоятелни изложби и то в най-прстижни галерии - "Одермат" и "Клозри де Лила" в Париж, "Хирасава" в Токио, "Портфолио" в Ню Йорк, "Амероп-Хемус" във Вашингтон, "Диогенис" в Атина (на откриването на тази изложба отива облечен в национална риза с шевици), "Кайон" в Мадрид, "Баваг" във Виена.
Много български художници са създали шедьоври, единствен Димитър Казаков има живописна картина, купена от националния фонд на френското изкуство, който подбира творби за Лувъра.
"Гениалното у Нерон е в това, че той е усетил пластовете - културата на Крит, Микена, Тракия - казва Тома Трифоновски. Ако беше живял в САЩ или Франция, той щеше да е чудото на света. Но у нас нямаше как да вирее. Не можа да се адаптира към времeто. То трябваше да се адаптира към него, а не стана."

16.05.2007

 

Мнения по темата: