Личности

Като на стреме

Черти от портрета на писателя акад. Ефрем Каранфилов

Георги Пенчев

Общуването ми с Ефрем Каранфилов продължи дълго, но не мога да кажа, че сме били близки приятели. Разделяха ни твърде много години, но поддържахме хубаво човешко и професионално приятелство. Имам много причини да съм признателен на този рядко благороден човек. Като препрочитам написаното от акад. Ефрем Каранфилов отново се убеждавам, че големият писател и учен е преди всичко нравствена личност, че професионалната оценка съдържа неотменим морален елемент и без него тя губи значение.

Акад. Ефрем Каранфилов, руският критик Виталий Озеров и Георги Пенчев

Минаха години откакто Ефрем Каранфилов си отиде, а все тъй болезнено усещаме каква голяма празнина зейна в нашата духовност. Хора като него определяха не само лицето, колкото нравствената и народностната сила на нашето българско начало. Често си мисля за това начало, когато слушам и гледам днешни сбъркани патриоти и националисти как се бият в гърдите, за да ги забележат. Жалки и смешни напъни. Истинският, пронизан до мозъка на костите си българин беше той, академикът Ефрем Каранфилов. И когато някой иска да застане в тази редица, най-напред трябва да провери ръста си до неговия.
Беше човек достоен и забележим от всеки поглед. Отдал години на армията и тази служба беше втъкала в него видими отлики. Стегнат и изправен, с буйна бяла коса, той от пръв поглед предизвикваше респект. И говорът му беше ясен, без недомлъвки. Беше истински български офицер.
Книгите на Ефрем Каранфилов могат да запълнят една богата библиотека, защото беше работлив и плодовит писател. Неговото перо беше еднакво интересно и при критическия анализ и оценка, и в публицистиката, и в документалния разказ. Дори само изреждането на книгите му ще заеме страници. Той трудно може да бъде поставен в някаква схема като писател. Като силен и мъдър критик не е отминал ни един по-значителен писател или книга. Написаното от него за Ст. Загорчинов, Ан. Каралийчев, Г. Караславов, Ем. Станев, П. Вежинов, К. Калчев, Ан. Гуляшки, Г. Джагаров, П. Матев, Л. Левчев... е рядко интересно. Най-важната му критико-изследователска книга е трилогията "Герои и характери". Важен дял в неговото творчество заемат книгите му за душевността на нашия народ. Освен "Най-българското време" тук е и изследването "Антон Страшимиров и душевността на българина". Той е автор и на поредица от социологически есета, където по впечатляващ есеистичен начин оценява нравствени и литературни явления. Както жанровете, тъй и тематичните територии на писателя се смесват, за да покажат, че щедрият талант не може да бъде поставен дори в най-широки рамки. В творческия път на писателя има една книга, за която дълго се подготвя и тя има възлово място - "Заради живота" (1987). Тя има подзаглавие "Как умират героите на българските писатели". Тази книга сякаш най-вярно показва човешкия и творческия облик на писателя и водещата посока на неговите търсения. Възхвала на живота и устойчивостта на български характер при всякакви изпитания е началото.
Сред венценосните дела на акад. Ефрем Каранфилов е поредицата "Българи". Тези книги имат свое място в изграждането на нашето българско съзнание. Само тях да беше оставил писателят, пак щеше да има достойно място в нашата духовност.
"Най-българското време" е между най-интересните книги на автора. Тя е проникновено творческо осмисляне на едно бележито време в нашата история и на неповторим писател и родолюбец като Захарий Стоянов. Тази книга ме връща години назад и ми припомня тъжна история, много показателна за времето. Точно заради нея ми изглеждат смешни разни "мъченици" на тоталитаризма, които не са и сънували онова, което се плетеше около Ефрем Каранфилов. Беше минало време от появата на книгата, когато започна гнусна сплетня на дребнави люде. Те решиха, че е дошъл техен час да ударят безпартийния Ефрем Каранфилов заради народната обич и уважение, с които се ползваше. Поводът беше дребен, но се свързваше направо с името на Тодор Живков. Как е посмял писателят да нарече "най-българско друго време, а не времето на априлския пленум? Значи той не признава партията и Т.Ж. Ударът беше коварен, но имаше поддръжници. Бях прочел книгата, говорех с писатели и до един мислеха, че Ефрем е написал силна книга, а "Записките" и Захарий Стоянов са получили вярна оценка. Една вечер отидох при Богомил Райнов. Исках да чуя той какво мисли и да се посъветвам. Както винаги Богомил беше осведомен и със свойствената му категоричност и яснота отсече, че не бива да се позволи на дребни кариеристи да очернят Ефрем. Наскоро след това във вестника излезе статия, която високо оцени книгата и шумотевицата бързо затихна.
След промяната рядко сме се виждали. Той остана сам и живееше твърде самотно. В първите години се срещнахме случайно на пазара в кв. "Младост", където той живееше наблизо. Дълго се разхождахме по алеите и съм запомнил с колко болка говореше, че умът му не побира онова, което се върши в държавата. Той, хуманистът, не можеше да разбере как българи разрушават правени с народни пари заводи, унищожават селското стопанство, колят бременни крави от породи, които учените са създавали...
Запазил съм записки за много любопитен разговор, който сме имали с него, когато е идвал у нас на 8 февруари 1992 г. Тогава видях Ефрем от една друга страна, която не познавах. Заговорихме за празнуването на писатели и той си спомни честването на Петър Славински. Трябвало да прочете приветствие на писателския съюз. Дали му думата, но като отворил папката с изненада открил, че няма текста. В писателската група бил и Божидар Божилов и веднага се сетил, че той го е взел. Нямало какво да прави, застанал на трибуната и почнал да говори. "Петър Славински беше писател, когото малко познавахме - разказва Ефрем. - Спомних си романа му "Последният щурм", който е за войната, и продължих. Когато всичко мина, Славински ми призна, че много задълбочено съм анализирал творчеството му. А Божидар - все едно ни лук ял, ни лук мирисал."
Това спомняне сякаш "отвори" Ефрем и той се върна към весели истории от времето, когато работил във Военното издателство.
- Работех в една стая с партийния секретар. Един ден позвъни телефонът и началникът на издателството търси партийния секретар. Казах му, че го няма и той ми продиктува телефон, на който да позвъни. Щом се върна, аз му казах номера. След малко син-зелен той ми вика: "Полковник Каранфилов, току-що сте дошли в издателството и си позволявате такива шеги - да карате партийния секретар да звъни в Института за изкуствено осеменяване на животни..." Потънах в земята, извиних му се. След няколко дни пак бях сам в стаята и на телефона се обади глас, който се представи за началника на издателството. Помислих, че е пак същият човек и реших да си отмъстя. Наругах го и затворих телефона. Само след минута на вратата застана началникът на издателството, почервенял от яд: "Полковник Каранфилов, изненадан съм, че така гаменски се държите, а Караславов говори толкова ласкаво за вас." Този случай никога няма да забравя и все ме е срам като го срещна. Разбрах, че в издателството има човек, който измисля разни номера и може всекиго да прати за зелен хайвер. Между писателите такъв зевзек беше Божидар Божилов.
Разказва, че преди години били писателска делегация в Москва. Случило се на 3 март по време на възродителния процес. Приел ги Георгий Марков като шеф на писателския съюз. Произнасят се речи за празника, вдигат тостове. В групата били още Симеон Султанов и Божидар Божилов. По едно време Божидар става и се обажда: "Ние и сега си страдаме от турците. Погледнете нашата делегация - един потомък на султани, друг - родственик на Еврен." Тогава турски президент беше Кенан Еврен. Руснаците се спогледали и не знаели какво да кажат, а Божидар тържествувал. Припомня си и за друг случай. На гости у нас била делегация на съветски писатели, водена от Георгий Марков. Разговаряли в тихия кът на писателското кафене. Говори Георгий Марков, а до него Джагаров сериозен слуша. На първия ред срещу тях е Камен Калчев, седнал на нисък въртящ се стол. Зад него е Божидар. По едно време столът на Камен започва да се върти наляво-надясно. Марков забелязал и се вгледал. След малко въртенето продължило и той попитал Джагаров защо са поканили на срещата пияни хора. Потънали от срам, но Божидар гледал невинно.
Ефрем Каранфилов беше от хората, които не хвърлят думи на вятъра. Военният живот го беше приучил на яснота и точност. Такъв беше и в работата си. Заедно с неговата принципност и честност и оная удивителна мекота на характера му - те го наложиха като уважаван ръководител в литературния живот. Дори мисля, че когато някъде започваше да скърца - изпращаха него. Работил е като секретар на Съюза на писателите, като заместник-председател, като главен редактор на сп. "Пламък" и в. "Литературен фронт", като директор на писателското издателство, като директор на Литературния институт... Той беше по душа дружелюбен човек, невероятно толерантен. С него беше интересно не само да се разговаря, а тези, които са работили заедно, искрено го уважават. Който го познаваше, лесно можеше да долови, че той постоянно живее в невероятно напрежение. Заради безчетните си задължения и заради навика си да прави всичко точно. Той беше като воин на стреме, устремено нацелен винаги напред с мисъл за България и за доброто на хората. Тъй си и отиде в полет, оставяйки след себе си бляскава диря, която да ни бъде като знак към бъдещето.

21.05.2007