Поредица

За истината няма давност   

В края на декември 1980 година, след поредната политическа   провокация, когато Окръжния съд на Западен Берлин произнесе оправдателна присъда над екзекутирания на 10 януари 1934 година Маринус Ван  дер Любе, писателят Никола Радев, тогава специален кореспондент  на вестник „Работническо дело", написа серия репортажи от мястото на събитието, които предлагаме на днешния читател и сега след двадесет и седем години. Защо?
    Защото и днес, къде тихомълком, къде показно, но винаги преднамерено, провокациите продължават, а с тях и стремежът да се омаловажи историческия подвиг на самия Георги Димитров и значението на Лайпцигския процес.
    Излиза, че уроците на историята не само не се помнят, но и нарочно се изопачават, забравят се поуките им. Разбира се, светът върви напред  и в  сложното време, което преминахме, се случиха много и различни неща,  които промениха света. Преди близо 20 години рухна социалистическата система, но преходът, който избра и тръгна да осъществява България, се оказа не съвсем  удачен, огромна част от народа обедня и започна да си спомня и споменава с носталгия  годините , когато в държавата имаше ред и сигурност. През това  време бяха сторени и много глупости - събаряне на исторически паметници, варварски бе разрушен и мавзолеят на Георги Димитров.
    Нищо ново под звездите - реставрациите отмъщават и на живи и на мъртви. Всекидневно се поругават исторически събития и личности, независимо, че мястото им в историята на международното работническо движение, както това на Георги Димитров, е запазено.
    Днес в българските училища неговото име не се споменава и завършващите гимназия не са чували нищо за Героя от Лайпциг, който преди 85 години даде първият мощен отпор на фашизма в Европа и името му за милиони хора по света стана символ на мъжество и доблест, още повече, че сме в навечерието 125 годишнината от рождението на този велик българин.
    Репортажът на Никола Радев се  отпечатва без каквито и да е поправки и съкращения . Хубавото на този писател е това, че той  няма текстове, от които да се притеснява или  срамува, независимо дали са писани през 70-те  години на миналия век  или днес. Дай Бог всекиму подобно достойнство.

                        Николай Петев



    Дело, което „възкръсва" след половин век

Никола Радев

    „Турмщрасе" е широка, с двупосочно движение улица. По средата й като бордюр се опъва тясна алея. Навярно напролет по нея засаждат червени и жълти лалета. Сега е февруари - мрачно време, стоманено небе, от което попръсква дъжд. От двете страни на улицата  - магазини, павилиони, частни кантори и държавни учреждения.
    Около входовете със стегнати от метален обков врати - забързани хора. Делови. Немецът е делови  човек и всяка минута му е програмирана и запълнена. Наближаваме края на улицата. Ето го № 91 - внушителна сграда, чиста късна готика. В нея се помещава Окръжният съд на Западен Берлин. Пред стълбището са спрели черни камионетки - отзад и встрани на каросерията е написано: „Полиция". Три млади момчето в полицейска униформа, с портативни радиостанции, си говорят. Те са млади, русоляви, пушат неумело и безгрижно.  На десетина метра от тях, пред съседния вход - опашка от мълчаливи хора. И те са  млади. Чакат да им разрешат свиждане - съседната сграда на ъгъла е Моабит.
    Зад ъгъла улицата „Алт Моабит" също е широка. В един от входовете е спрял камион. От фургона му разтоварват продукти за затворническата болница. От високия зид не се виждат първите етажи на затвора. Пред зида - желязна ограда, боядисана със сребрин.  Върховете й са  остри като копия. От другата страна на улицата - аптека. Влизаме  в нея, трябва да укротим по някакъв начин вълнението си...
     За този затвор  сме чели и слушали. С мрачните си корпуси, със зловещите си коридори и килии в петте крила той е влязъл в нашата история.  Със светлото име на  Георги Димитров.
    Тук през 1933 г.  се разиграва не само една човешка драма, но и една драма на човешката история. Към това място са били обърнати  очите на прогресивните хора. Ехото на гневни и справедливи гласове от всички континенти е стигнало дотук, до килията на затворника с № 8085.
     Излизаме на улицата. Тръгваме обратно. Завиваме на ъгъла. Влизаме в сградата на съда. Вътре е строго като в катедрала. Двустранно стълбище с мраморен  парапет и високи колони отвежда  към горните етажи.
    Отвъд площадките, пред тесните цветни стъкла се процежда жълта и синя светлина.  И тук забързани хора, хора на реда и правото. И във вълнението, което не стихва, ме плаши мисълта, че никой  от тях не знае, че в тази сграда се е водило предварителното следствие на Георги Димитров и другарите му, че тук се е подготвяла най-голямата провокация на века. Че тук, в огромните зали, фашисткото правосъдие е потрошило съдбите на хиляди комунисти.
    В средата на декември 1980 година Окръжният съд на Западен Берлин произнесе присъда: екзекутираният на 10 януари 1934 г. Маринус Ван дер Любе - лумпенът, който стана маша на нацистите, посмъртно е оправдан... Какво значи това? Кое накара този съд да се върне към едно дело, което не само е безспорно, но и от което ни дели половин век!
    Тази история не е съвсем нова, някъде от преди петнадесет години. От времето, когато се зароди неофашизмът. Доведеният брат  на Маринус - Ян Ван дер Любе, предявяваше молби да бъде преразгледана присъдата на Имперския съд от 23 декември 1933 г., да се снеме „петното на позора" от фамилията, а снеме ли се, ще последва и иска за парично обезщетение...
    Окръжният съд на Западен Берлин, който с гордост се смята за наследник на някогашния Имперски съд, се съгласи на ново дело. Защо? Той съзира възможност  за нова борба срещу комунизма. Случаят не е за изпускане. И класическият фашизъм, и неофашизмът са показали, че умеят да ценят възможностите, които могат да ги ползуват в борбата срещу хуманизма и прогреса.
    На пръв поглед една констатация, че има процесуални грешки при воденето на делото и оправдаването на един и физически, и политически мъртвец като Ван дер Любе, е такава малка възможност. Малка ли е наистина тя? Като хвърлят сянка и  започват ново оплюване на комунистите, те мълчаливо роптаят срещу легендарния комунистически водач, какъвто несъмнено е Георги Димитров.  В крайна сметка тази закъсняла, но „потребна" възможност да посегнат макар и с „аргументи" от преди половин век има целта да посегне върху притегателната сила на комунизма, върху правдата.
    И така, колкото и странно да ни се струва, през май 1967 година съдът за първи път преразгледа делото. И се произнесе: заменя смъртната присъда на Ван дер Любе с 8 години затвор и възстановява гражданските права на екзекутирания. Ян Ван дер Любе продължи да води дела и съдът многократно се връща към трагичната 1933 година. Тези връщания имат за цел да се привикне с фалшификацията, да се повлияе на общественото мнение. И ето накрая съдът набра смелост и произнесе оправдателната присъда... Ван дер Любе е обявен за  невинен, а някогашният съд - за виновен, ме е водил делото с процесуални грешки! ...

Пожарът

От силния вятър и снежния прах огромният „Площад на републиката" сякаш дими. Докато прекосим до стълбището на страничния вход, ледената вихрушка като с едър брус престърга лицата ни. Това е Райхстагът, краят на Западен Берлин.
    Първото, което ни се мярна, беше  надписът на фасадата, на лицевата страна: „На немския народ". Силни думи! А всъщност всичко онова, което е ставало в тази „клюкарница", е било против народа. Построена за 10 години в края на миналия век. Надписът на челото й е издълбан в годините на Първата световна война. И тази война е срещу германския народ. Императорът Вилхелм ІІ искал надписът да бъде „На германския      кайзер", но се възпротивили. Всъщност такъв надпис по би отивал, поне ще е лишен от демагогия.
    Сега върху купола се вее знамето на ФР Германия. Но ние го помним друго знаме от филмите, помним сержантите Егоров и Кантария, когато го побиха на изтърбушения купол. Помним и разрушения Райхстаг като символ на възмездието. Сега тази  неприветлива сграда е реставрирана - за повече от 100 милиона марки.
     Вътрешното оформление е съвременно, без дъбова ламперия и махагон. Още с влизането можеш да си вземеш диплянки. Те са няколко вида, безплатни са. Пропаганда. Още първата страница - Бисмарк. Същият, който е изрекъл: „Постави Германия на седло и тя сама ще заподскача!" Смели думи, категорични. И той, и много негови наследници и потомци се мятаха на това седло и подскачаха по цяла Европа. Но после се попиляваше седлото и тогава едва се довлачваха до бърлогата...
    Сега вътре бърлогата е модернизирана, в една от залите се прожектират документални филмчета: Хитлер след изборите, Хитлар в профил, в анфас, с дете на  ръце, приемащ парад, пред микрофона, усмихнати войници сред запалените жита на Украйна, замрежено от самолети небе, горящи села... Няма кадри от Курската  дъга, от Сталинград, от края на Хитлер.
    В късната вече на 27 февруари 1933 г., понеделник, избухва пожарът в тази сграда. Часът е 9,16. Пламъците лумват и скоро оголват      ребрата на централния купол. Към небето се проточва черен дим, в края на площада се струпват хора, велосипедисти правят кръгчета и не смеят да доближат. Щурмовите отряди са блокирали Райхстага, а самият им началник Рьом е тук. С изцапано потно лице, полугол е заловен Ван дер Любе. Пристигат журналисти. Спира автомобил, от който изскачат райхспрезидентът Гьоринг и шефът на пропагандата Гьобелс. Спира втори автомобил - от него се подава мрачното лице на Хитлер.
    На следващия ден пруската служба на печата ще излъчи следното съобщение: „Налице е без съмнение най-тежкият досега в Германия случай на подпалване. Полицейското разследване  установи, че в цялата сграда на Райхстага - от партера до купола, са били разположени запалителни огнища. Те са се състояли от смолисти вещества и факли, които са били поставени на кожени кресла, под печатни материали, до врати, пердета, дървени облицовки и други леснозапалими места. Един полицай е забелязал в тъмната сграда лица с горящи факли. Той веднага е стрелял. Удало се е да бъде заловен един от извършителите. Касае се за  24-годишният зидар Ван дер Любе от Лайден - Холандия, който е имал у себе си редовен холандски паспорт и признал, че е член на Холандската комунистическа партия. Централната част на Райхстага е напълно  изгоряла, унищожена е заседателната зала с всички балкони и галерии. Щетите възлизат на милиони."
    Хитлер е дошъл скоро на власт. Този пожар му е необходим. Той трябва да ликвидира своя главен враг - комунистите. Като се обяви, че е тяхно дело, пожарът ще свърши добра работа.
     И я свършиха. Още на другия ден излиза Указ на райхспрезидента за защита на народа и държавата, с който се отменят гарантираните  от конституцията  демократични права и се въвежда смъртно наказание за антифашистка дейност. На 23 март се приема Закон за предоставяне извънредни пълномощия на райхсканцлера Адолф     Хитлер. Но това му е малко. След шест ни се приема Закон за прилагане на смъртното наказание с обратна сила за времето от 31 януари до 28 февруари 1933 г. Но и това не му стига - на 4 април е приет Закон за защита от политически насилия с разширяване прилагането на смъртното наказание и доживотен затвор. Така зари този пожар за 35 дни Хитлер става пълен господар на Германия. С бесен ход заработва предварително подготвената машина на фашисткия терор. Издадено е нареждане за задържане членовете на ЦК на ГКП. Само на 27 и 28 февруари в Германия са арестувани 11 500 души. Забранен е прогресивният печат. По площадите горят книги, от държавата са изгонени именити учени и писатели. На театралните сцени в цяла Германия се играе пиесата „Шлагетер"от Ханс Йост. Главният й герой заявява в изстъпление: „Винаги, когато чуя думата „култура", аз зареждам пистолета си!"
    Със  зареден пистолет нацистите ще плъзнат по Европа и за пет години ще я  посеят с гробове. Началото е горящият Райхстаг - 27 февруари 1933 г.

07.06.2007