Памет

"Животът е великолепно чудо"

100 години от рождението на Младен Исаев

Преклонение

Животът е великолепно чудо.
Прекланям се пред светлия му лик.
Аз цвят съм от дървото изумрудено
и капчица от земния топлик.

Опива ме летежа на сокола,
на вятъра и белите води,
на облаците в синя пролет,
сиянието на далечните звезди...

Примамват ме загадки още тъмни,
до днес неразгадани от ума,
в студената космическа бездънност
и в пазвите на топлата земя.

Обзема ме и радост, и тревога
за твоята съдба, мой земен свят.
При всяка буря бих желал да мога
от гибел да те пазя - жив и млад.

Като плода на южните дървета
земята от любов да натежи
и птицата на радостта в небето
единствена свободна да кръжи...

Животът е великолепно чудо.
Прекланям се пред светлия му лик.
И нека грей земята изумрудена,
и нека диша земния топлик!

1970

Пролетно

Събуди вятърът глухото усое,
гората проехтя, настана чудо:
дърветата след зимния покой
се люшнаха и заиграха лудо.
В това веселие на всеки бук
аз чувам - сок бушува под кората,
опива ме дълбоко този звук
и слънчевия празник на гората.
Кънти копитен тропот на сърни,
ликуващ плясък от криле на птици,
а бялата вода лети, звъни
и с пръски ръси крехката тревица.
И аз се сливам с този порив млад.
Като сестра гората ми е близка.
И бих желал дори на оня свят
над мене бялата вода да плиска.

1977

Свиждане

Щракна ключ - и влязоха при тебе трима:
слънцето
стражарят
и детето.
- Татко! - хлипа дъщерята ти любима.
- Татко! - И сълза в очичките й свети.

Две ръчички те прегръщат и те галят,
две малини те целуват по челото.
Има кой за тебе на света да жали,
щом преминеш ти междата на живота.

Пак изщрака ключ - излязоха си тримата:
слънцето
стражарят
и детето.
Само върху челото ти още има
мъничка сълза - като звездичка светла.

1942

Живот

Изумява ме твоята сложност, Живот!
Как да вникна в бездънните, тъмните тайни?
Колко малко живеем под синия свод,
колко много загадки сред тази безкрайност!
Ала ти не угасваш на тази земя.
И остава след нас твойто живо дихание.
И когато над нас падне вечна тъма,
ти оставаш с огромното твое сияние...

1985

Духът остава неизменно млад

Проф. Иван Попиванов

По-специално във философските си търсения Младен Исаев има и по-сложен замисъл - той интерпретира образи, свързани с "първоизворите": слънцето, огъня, водата, въздуха, хляба - на тях са посветени отделни стихотворения. Тук няма и сянка от абстрактно словотворчество - поетът подхожда конкретно, свързва тези основни и общи категории, с обикновеното и жизнено-необходимото, превръща ги в символи на човешките търсения, борби, победи, в символи на труда и съзиждането, обяснява ги във връзка с космичния устрем на нашето време, с творческата мощ на днешните хора. Ето финала на стихотворението "Слънцето":

Ще вземе
синът на века
от слънцето
сила невиждана -
една многоцветна дъга -
за нашето земно съзиждане.

Символното в тези стихове, както и в цялата творба, е целенасочено и богато. В него виждаме предметност и конкретност, съчетани с извисяваща и обобщаваща роля, насочена към жизнено важното в живота на хората, към техния труд, към радостите им, породени от удовлетвореността за пълноценно живения живот, за плода, даден на хората.
В творчеството на Исаев сравнително малко са стихотворенията, които са в предимно интимен план. Когато говори за себе си, поетът в повечето случаи има предвид и други хора, свързва себе си с колектива, с народа, търси мястото си сред тях. В сбирката "Апология на слънцето" има един цикъл "Вселена" - той по-пряко е насочен към личността на автора. В него се изразяват размисли за творчеството, за дарбите на хората. Но и тук изпъква не само личното - всичко това е неотделимо от света на събитията и борбите, от труда и търсенията на изследователите, на мечтателите, на учените. В отделната личност има цяла вселена, преплитат се различни гласове, парят спомени, дочува се отзвук от човешките сблъсъци. В стихотворението "Дълг" особено категорично се говори за необходимостта от творчески съзидателни дела, които да променят несъвършения свят, да откриват съкровища от слънцето. Призванието на човека е "нещо да остави - бразда, фиданка, диря в неизвестността". Споменът за делата е силен и несъкрушим. Творческа е "дръзката мисъл" с новаторството на непрекъснатото откриване.
"Духът все търси, гасне, възмъжава, духът остава неизменно млад" - пише поетът и тези синтезирани изразни съчетания с богат подтекст се отнасят колкото за самия него, толкова и за пътя на хората изобщо, с вечната жажда за познание, с несломимата бодрост и активизация на поривите. И поетът не мисли да отстъпва, да се смирява. В стиховете му има много намеци и загатвания, които говорят за лични проблеми, засягащи лирическия герой - за проблема "отвъд чертата", за "есен" в градината; анализира се и философският размисъл за човека и смъртта. Тези въпроси не може и не бива да се отбягват - важно е да ги обсъдим и почувстваме от съвременна гледна точка, с диалектическото разбиране за човешкия развой и за пътя на отделната личност, за призванието на хората и техните дела. Остават като вечни творческите прояви, трудовите устреми, осмислеността на пълноценното човешко съществувание.
(От студията "Новаторство и образност в лириката")

Зловещият час

- Аз попаднах с Никола Вапцаров, Антон Попов и още петима души в обща килия. Килията ни се намираше на най-горния етаж на затвора - една продълговата стая, сумрачна, със застоял, спарен въздух. От етаж до етаж извеждаха железни стълби. Когато по тях вървяха хора, стълбите зловещо кънтяха. На всеки етаж имаше колело с железни парапети, от което на изток и на запад водеха коридори с килии отдясно и отляво. Вратите на килиите бяха железни и при отваряне остро скърцаха. Ключарите бяха облечени в черно и винаги носеха връзки с големи ключове. Като ни натикаха вътре, заключваха и спускаха тежко желязно резе.
Нашата килия очевидно беше предназначена за един или двама човека, а ние бяхме осем души. Таванът на килията беше висок и най-горе имаше решетка. Но тя бе толкова висока, че не можеше да се погледне навън. Виждаше се само квадратче карирано небе...
- Кои от подсъдимите бяха заедно с вас, другарю Исаев? Бихте ли посочили имената им?
- Да. Бяхме следните другари: Никола Вапцаров, Антон Попов, Стоян Захариев, Христо Петров, Борислав Николчев, Никола Русев, Иван Мурунов и аз.
- А колко време преживяхте така заедно?
- В тази килия престояхме 28 дена. В моите мемоари "Незабравимото" аз съм разказал подробно за преживяното тогава в килията.
- Как стана обявяването на присъдите? Опишете какво се случи на 23 юли 1942 година. Днес този ден го свързваме с разстрела на шестимата герои, а за самия вас това е един необикновено тежък и драматичен ден.
- Сутринта към десет часа ни предупредиха да се готвим за отиване в съда. Тогава Вапцаров ми предаде тефтерчето си с поръка да го предам на брат му Борис и тетрадката "Сампа", която каза да запазя при себе си. Аз ги мушнах между дрехите си и тръгнахме.
В съдебната зала приключваха последните приготовления. Освен официалните представители на властта - съдиите, прокурора, полицаите, вътре бяха допуснати неколцина близки на подсъдимите. И ето дойде зловещият час. Председателят на съда започна да чете присъдите:
"В името на Негово величество цар Борис III съдът, след като е установил, че подсъдимите са извършили противодържавни деяния, наказуеми по чл.1 и 16 от Закона за защита на държавата, осъжда на смърт чрез разстрел... (изреждат се имената на дванадесет души - шестима избягали и шестима присъствуващи). Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и следва да се изпълни в срок от 24 часа..."
Чухме имената на осъдените на разстрел присъствуващи другари: Антон Иванов Козинаров, Петър Иванов Богданов, Георги Иванов Минчев, Никола Йонков Вапцаров, Антон Николов Попов, Атанас Димитров Романов... В тоя момент залата се изпълни с писъци на жени и деца. Това беше най-трагичният момент в живота ми.
Председателят на съда продължаваше да чете: "Осъждат се на доживотен затвор... на двадесет години... оправдават се..." Една група от петнадесетина души бяхме оправдани: Иванка Димитрова, Стоян Сотиров, Никола Русев, Даньо Вълчанов, Младен Исаев...
Стражарите започнаха да издърпват осъдените на смърт и ние се прегърнахме с Вапцаров на прощаване. Той извика: "Сбогом, другари! Нас ще ни разстрелят, но живота - никога!"
Когато камионетката ни откара отново в затвора, там, до входа, вдясно, вратата беше отворена и се виждаше решетката, където ставаха свиждания. Когато минахме, Вапцаров стоеше там и ние си махнахме прощално с ръка. Това беше последният миг, в който се виждахме с него. И между нас застана завинаги смъртта...
Беше жарък юлски ден, а аз изведнъж почувствувах необясним студ, разтърсиха ме тръпки и през цялото време криех от другарите овлажнените си очи... В килията бяхме вече не осем, а шест души - Вапцаров и неговият най-близък приятел Антон Попов ги нямаше.
- А какво направихте с тетрадката, подарена ви от поета?
- Тогава в полумрака аз извадих тетрадката, която бях получил от моя другар сутринта, и я разгърнах. В нея прочетох негови стихотворения и между тях известното стихотворение "Предсмъртно", но само първата строфа, която вместо заглавие имаше поставени звездички:

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност.
Април 1942 г.

Значи тази строфа е била съчинена, когато Вапцаров след арестуването си през март 1942 година, след жестоките изтезания в Дирекция на полицията е направил опит да се самоубие. А някои твърдят, струва ми се Живко Живков, че тази строфа е била написана с остър предмет върху една от стените на килията там.
В същия този трагичен ден - 23 юли 1942 г., само часове пред своята героична смърт, както свидетелствува Бойка Вапцарова, той написва и втората строфа от предсмъртното си стихотворение:

Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме.
14 ч. 23.VII.1942 г.

и й го предава на едно листче.
(Откъс от книгата с интервюта "Изстраданото слово" на Стефан коларов)

28.06.2007