Личности

Когато плачеше Иван Шишман...

Докосване до артиста и човека Стефан Гецов

Георги Пенчев

Неговото име дълги години беше като точен знак за голямото изкуство на нашия национален театър. Заради него хилядите пълнеха театралната зала. Да бъдат само няколко часа с него и да отнесат в паметта си неговото неотразимо внушение. Откъде идеше това невероятно облъчване на театралната зала. Не се наемам да отсъдя.
Артистът Стефан Гецов имаше внушителна мъжка фигура, без да беше канара човек. Налагаше усещането за силен, респектиращ мъж. Може би това усещане идеше от неговия невероятен глас. Той сякаш извираше от бездънна пещера и екотът му проникваше навред, покоряваше властно и безотказно. Неговото присъствие в най-голямата степен превръщаше театралния спектакъл в душевно покорение, в неповторим празник за душата. Нямаше време да мислиш какво казва актьорът от сцената. Влечеше те невероятна сприя, в която думите, погледът, дори дъхът на героя ставаха неусетно тъй единни с теб, че без да се усетиш вече живееше с мъките и болките, с тревогите и трепетите на мъжа от светлата сцена.
Беше време, когато в Народния театър дълги години се играеше пиесата на Камен Зидаров "Иван Шишман". Тя живя много сезони, носена от бляскавите дарования на лични български артисти. Най-яркият между тях беше той, Стефан Гецов.
Много години са минали от тогава, много вода изтече и какви ли не главоломи се случиха, а в съзнанието ми продължава да отеква оня негов болезнено трагичен глас, откъртил сякаш вулкан от горчива болка: "...че е залязло българското царство, по времето на цар Иван Шишмана". Той беше последният цар, след него идеше голямата нощ на робството. Той се гърчеше в огнения ад на безжалостната съдба, към която вървеше България. Той беше. Плачеше с горчиви сълзи за държавата и за нас, които сетне ще дойдем...
Запомнил съм тази пиеса и изключителното изпълнение на Стефан Гецов. За този спектакъл и за изпълнението на артиста говореше страната. Отвред се стичаха хора, за да видят пиесата за цар Иван Шишман и да се докоснат до този наш последен и трагичен цар, който пресъздаваше на сцената големият актьор. Пристигаха с рейсове от села и градове, пътуваха по цяла нощ, но отнасяха от това представление необикновена светлина в душите. Защото бяха приели от народната сцена покъртителната изповед за България. Жрецът на това чудно внушение беше преди всичко той - артистът Стефан Гецов.
Спомням си за това време и за оня ненаситен духовен ламтеж. Спомням си го, защото с приятели от Стара Загора пътувахме часове и после се връщахме през цялата нощ. Но бяхме щастливи, бяхме необичайно окрилени от изживяното само през някакви два часа. Радостни бяхме, защото невероятният Стефан Гецов ни предаде огъня на своето родолюбие.
Върнах се към тази запомняща се среща с големия актьор не случайно. Като разлиствах стари записки, попаднах на текста от нашия разговор с артиста. Било е на 8 август 1978 г. Спомням си този ден. Чухме се по телефона и той ме покани да отида при него в дома му. Часове престояхме в тихия и прохладен хол и приказвахме. Поводът беше негово артистично проявление, но не на сцената. Той, големият и обичан артист, се беше заловиш и заедно с фирмата за грамофонни плочи "Балкантон" правеше записи на големите български поети. Бяха се появили няколко такива плочи, посрещаха се с интерес и това беше поводът. Приказката тръгна от подтикът за тази проява на артиста. Записал съм неговите признания: "Много пъти съм си мислил, че ако искаме младите хора от рано да се кръщават с красотата на изкуството, трябва да им помогнем най-напред да усетят поезията на класиците и на съвременните поети. Така ще могат да усетят красотата и по-вярно да проумяват истините в живота.
Когато бях ученик в Казанлъшката гимназия, имахме прекрасен учител по литература. Желаеше да ни открие силата на поетичното слово. Често се увличаше да рецитира. Но щом започнеше и всичко хубаво отлиташе. Защото той заекваше и от рецитацията се получаваше пародия.
Когато след години стъпих на сцената, често съм си мислил, че трябва да рецитирам. Помня една случка, която може би даде тласък на идеята да се издадат на грамофонни плочи българските поети. С приятели бяхме в ресторант. Ядохме, пихме и всичко беше сито и доволно. Вече бяхме приключили, когато един от компанията ме помоли много настоятелно: "Кажи нещо за душата." Замислих се. Странно е устроен човекът. Може да е сит, може да е с пълен стомах, но да усеща, че нещо важно не му достига. Нещо за душата, което не се заменя ни с ядене, ни с пиене."
Мина време от тази наша среща със Стефан Гецов. Много важни неща в живота се промениха, големият артист си отиде от този свят и рядко някой ще спомене името му. Намаляват българите, които са гледали спектакли на Народния театър с блестящото участие на Стефан Гецов. Не помнят неговият фантастичен Егор Буличов и колко други. Затова отварям приказка за една друга изява на артиста. В продължение на няколко години той записа на грамофонни плочи най-значителното от българската класическа поезия и от поети, наши съвременници. Започна с "Епопея на забравените" на Иван Вазов, последваха плочи със стихове от Христо Ботев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров... Тогава Стефан си спомни и поводът да се обърне към поети-съвременници.
"Беше излязла плочата с "Епопея на забравените" и се срещаме с Любо Левчев. Каза ми, че е слушал този запис и много го е харесал. Погледна ме някак загадъчно и ми вика: "Мисля си как биха прозвучали моите стихове, ако ти ги изпълняваш." Казах му, че с удоволствие бих се заел, но неговата поезия е мъчна за изпълнение. Скоро след този наш разговор се появи плоча с негови стихове. Излязоха и плочи със стихове на Веселин Ханчев, Георги Джагаров, Павел Матев, Димитър Методиев, Веселин Андреев, Венко Марковски, Николай Лилиев, Николай Фурнаджиев, Младен Исаев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Петър Караангов, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов... Може би най-трудното и рисковано изпълнение беше на монолозите от "Фауст" на Гьоте. Те са много интересни и силни, но трудни за изпълнение. Синът ми Стефчо е причина да се заловя за този запис. От години съм се вглеждал в това велико произведение и исках да докажа и на себе си, че имам сили за Гьоте. Поезията винаги ме е вълнувала. Макар да не съм излизал да рецитирам. Имаше време, когато ме упрекваха, че бягам от обществена работа. Но винаги с интерес следях колегите, които рецитират. Колкото повече се вглеждах и по-ясно разбирах, че при рецитацията не бива да се робува на текста, а да се улови мисълта на поета, смисълът на творбата. Тогава лесно налучкваш и ритъма на поезията."
Думата дума отваря и Стефан Гецов ядосано признава, че не харесва дето в София няма места, където да се срещат артисти, писатели, художници... Те има какво да си кажат за изкуството и за живота.
Такава беше неговата тревога преди десетилетия. Какво да кажем за днес, когато дори отделни творчески гилдии не се срещат.
Откривам още интересни неща от страниците на нашия разговор. Те допълват образа на артиста и човека Стефан Гецов. Станало е дума за Сергей Есенин и за любовната поезия. "Тази поезия не е родена от женски устни и кръчмарски прищевки. Тя е голяма човешка поезия. Нима и при Ботев не е същото." Питал съм го за неговия обичан поет. Без да мисли, той отсече: "Пушкин. Ако трябва да призная на какво той ме е научил,     ще кажа: на всичко, на което е научил и нашите поети, но с тази разлика, че не пиша стихове, а само ги изпълнявам."
Разговорът е завършил твърде тъжно. Попитал съм го с какво са заети дните му, а той отвърна рязко и някак ядосано: "С нищо. Вегетирам. - Като преглътна, Стефан завърши. - Подготвям се за Големанов във Великотърновския театър. После може би "Лес" в Софийския. Ще правя и записи на стихове от Владо Башев. Все пак не съм безработен."
Дори от тези късове от тогавашния разговор може да се долови нестандартната, ярка личност на Стефан Гецов. Защото беше истински, голям българин.

06.07.2007