Имена

Ученик на Майстора

Срещи с Никола Мирчев и с неговите спомени

Георги Струмски

Никола Мирчев, Автопортрет, 1971 г.

Мнозина са се представяли за ученици на Майстора. Тук ще стане дума за един от тях, когото обичах и чувствах особено и съкровено близък.
Беше през декември 1971 г. През съботна привечер в кюстендилския киносалон "Владимир Заимов" се честваше 50-годишнината на Никола Мирчев, тогава председател на Съюза на българските художници и най-младият народен художник в България. Зачетоха го видни общественици, писатели и съграждани, предимно от родния му квартал "Аджундар". Салонът беше препълнен. Аз стоях прав някъде към последния ред.
Развълнуван от срещата, Никола Мирчев застана на трибуната. Няколко минути смутено мълча. Залата притихна, съчувстваща на вълнението му. Все пак художникът съумя да събере сила и смъмри сам себе си: "Какъв ремсист и политзатворник съм бил, щом не мога да намеря думи за моите родственици, приятели и земляци? Язък ми за големите постове и за хубавите неща, които се изговориха за мене."
И Мирчев произнесе с тих глас проникновено слово, което изправи на крака слушателите в залата. Художникът стоеше - тънък, висок и строен, с бледо лице и високо чело, с русоляви мустаци, обрамчили като подкова устните му. Беше същински светец от стародавна икона. В словото си той не забрави да спомене по-възрастните си учители от Кюстендилската художествена школа начело с Майстора.
Рано на другата сутрин аз се приготвих да взема бързия влак за столицата. Из площад "Велбъжд" имаше малцина минувачи. В мразовитото утро един от тях беше Никола Мирчев. Поздравихме се, а той с болка ми съобщи, че през отминалата нощ край витошката хижа "Алеко" намерили загинал в студа уважавания общественик и министър Иван Башев.
Като разбра, че отивам към железопътната гара, Кольо Мирчев предложи да пътуваме с неговия "Москвич".
- Не съм лош шофьор - рече той. - А пътьом ще се срещнем с един наш общ учител.
Приех поканата му. Но не осмислих думите му за срещата с един наш общ учител. Предположих, че това е неясна за мене шега.
Колата прекоси квартал "Аджундар" и пое по древния римски път, станал вече главно шосе от Кюстендил за София. Само след километър Мирчев ме погледна за миг изпитателно и вместо да продължи към отсрещната Конявска планина, зави наляво. Не казах нищо, изчаках сам той да обясни какво е намислил.
Отминахме село Копиловци. Не спряхме и в село Шишковци. Продължихме край историческия хълм Шишманица и покрай помръзналите в безснежния зимен ден овощни градини. Москвичът отмина железопътната спирка на село Раждавица и профуча по моста на река Струма. Къде ме водеше Никола Мирчев?
Спряхме на площадчето в самия център на Раждавица. Кольо Мирчев изключи мотора и въздъхна радостно:
- Приятелю, пристигнахме!
- Бях тука преди три или четири години - търсех да се запозная с модели на Рисувача - обадих се аз.
- Ти преди четири-пет години, а аз преди четирийсет дойдох за първи път в Раждавица. - Засмя се художникът. - Десетгодишен малчуган бях, ученик в прогимназията. През такъв неделен ден големият ми брат Борис ме събуди рано сутринта и ме поведе насам - на събор, на празник!
Мирчев заразказва за онази есен през 1931 г. Над хилядното гъмжило от хора и неописуемата пъстрота на народното веселие ехтели стрелбища и въртележки. Заглушавали се един друг виковете на продавачи от сергиите. Гърмяла музика.
Над всичко се откроявала двуметровата суха фигура на Рисувача от Шишковци. Широкополата му шапка се носела като лодка над множеството. Към него Борис повел невръстното си братче.
Сега в мразовития неделен ден площадчето сред Раждавица беше пусто. Но Никола Мирчев виждаше онзи далечен събор с продавачите, балоните, лакомствата и въртележките. Виждаше буйното хоро, завъртяло се в лудешки ритми. Виждаше как сред тълпата се носи широкополата шапка на добрия великан.
- И дядо Боже е дошъл на събора!
- Същински Йован Рилски е дошъл на събора!
Никола Мирчев продължи разказа си:
- Бях премръзнал и почервенял от притеснение. А брат ми ме подбутваше по рамото и си проправяше път, за да ме представи на художника.
- Майсторе, това е момчето, за което си говорехме. Вълнува се и сърцето му трепка като на врабче.
Рисувача стисна с яките си пръсти овлажнялата ми ръка.
- Ние с тебе сме съкварталци, нали Кольо? Нали и ти си от "Аджундар"?
- От "Аджундар" съм - смутолевих тихо.
- Я ми покажи какво си нарисувал. Остави го брат ти. Къде си видял такава цветна поляна?
- На Хисарлъка, до Жековата вила.
- Ами тука поляната е май покрай някаква река?
- Не е някаква река, това е Струма! А поляната е до село Ябълково.
- Този чичко кой е? Много сърдит ми се вижда.
- Моят учител по български език, господин Сотиров. Но той не е никак страшен.

...Така Майстора разгледал внимателно една по една рисунките на малчугана от квартал "Аджундар". Сгънал и грижливо подредил рисунките в ученическата папка. Килнал към тила си широкополата шапка и се взрял с кафявите си очи в очите на братята. Момчето, също отметнало глава, го гледало със страх и почитание.
- Браво, моето момче. Душата ми напълни. Златни ръце имаш. А очите ти не само гледат, а и виждат.
Кимнал към Борис:
- Добре, че доведе братчето си да се запознаем. Нали ще станем колеги? Има божия дарба Кольо. Трябва много да му помагате. Всеки ден да рисува!
Вгледали се Кольо и Борис към чудотворния скицник, който Майстора носел под мишница и на Раждавишкия събор. Майстора им позволил да го разгърнат. По белите листа на скицника били уловени и набързо щрихирани двайсетина човешки образа. Под всяка скица се четял и надпис - Яна от село Ямборано, гръцко-римски тип, Стойне от Слокощица, татарски тип, Райна от Шипочано, славянско лице, Владе - съименик от Коняво, същински римски центурион...
Момчето гледало добрия великан до себе си - черната му брада, орловия нос, топлите кафяви очи. И едва не потънало в земята от срам, когато Майстора бръкнал надълбоко в джоба си и извадил в шепата си книжни банкноти и монети, всичко, което имал, и почти насила ги натикал в ръцете на Борис - цели тринайсет лева.
- Някога кюстендилци ми помогнаха да се уча - рекъл Рисувача. - Сега аз искам да помогна. Купете на Кольо от всички краски. И да рисува всеки ден. Особено, когато има слънце.

...Никола Мирчев се откъсна от далечния спомен. На малкия площад бяха наизлезли момчета с футболна топка. Не трябваше да пречим на игрите им.
- Милият Майстор! Никога и с нищо не мога да му върна големия подарък, първия ми хонорар. Вдъхна ми кураж да рисувам всеки ден. А неговите тринадесет левчета как ще мога да изплатя?
Поехме с москвича обратно по същия път. Отново преминахме през шпалира на помръзналите овощни дървета, покрай хълма, където цар Михаил Шишман е водил люто сражение.
По тези места беше вървял и подбирал моделите си Майстора. Рисувал бе момите, невестите, мадоните, жетварите, сватбарите. Съхранил бе на платната си младостта, силата и хубостта им. А зад гърбовете бе изписал вместо небе плодовете и цветята на щедрата им земя.
Спряхме синята си кола край железопътната гара на Шишковци. Излязохме на перона. Току-що отминаваше бързият влак за Кюстендил. Но влакът на Никола-Мирчевите спомени пътуваше назад през годините.
- Тука се срещнахме с Майстора в празничните дни след Девети септември. Едва бях излязъл от затвора. При побоищата в полицейските мазета горещо се молех да ме бият и пребиват, но само ръцете и пръстите ми да не пречупват - в тях се таят бъдещите ми картини, образите на другарите ми.
Никола Мирчев направи няколко крачки по перона - мисълта му се рееше при оня земетръсен за България месец септември. Двамата с Майстора опиянено и страстно обкичвали с лозунги, портрети и плакати гарата на Шишковци, гарата на Кюстендил и сградата на читалище "Братство".
Той бе преминал през своята война и носеше нейните белези по тялото и в душата си. Дали вече идваше победилият мир и слънчевото време на България?
- Имаше тогава няколко партии - на земеделци, на звенари, на широки социалисти, на радикали. Майстора без колебание си избра да членува в Българската работническа партия, нашата партия. Той остана неин член до края на дните си... Е, какво! Моето и твоето поколение, Георги, преживя своята война.
- На мене тя ми е достатъчна - обадих се аз.
- И на мене. Майстора е преживял цели четири - и Балканската, и Междусъюзническата, и Първата и Втората световни войни. Преминал е през кървави фронтове. Рисувал е колони от инвалиди. Бойци, приседнали за отдих преди последното си сражение. Изстрадал е от край до край ужаса на военната касапница, заклеймил я е с картините си. Но винаги е мечтал за "царството на Бела Кун", за победата на доброто срещу грозното в света. Воюваше чрез красота и побеждаваше. Ала него не го отминаха горчилките.
Никола Мирчев явно се готвеше да каже още нещо, но замълча. Изчаках го да продължи. Той тръгна към колата. Имахме още път.
Едва когато превалихме склона на Конявската планина и започнахме да се спускаме по завоите към радомирското поле, художникът отново ми хвърли изпитателен поглед. Бе намерил думите, с които искаше да продължи прекъснатия разговор:
- Животът е шарен! Той не ни засипва само с добрини. Така стана и с нашия Рисувач. Намериха се много учени глави, които се осмелиха да напишат, че творчеството на Майстора било откъснато от живота, а художникът идеализирал действителността. Пък Майстора нали го знаеш как възприемаше критиката. С високите си критерии за изкуство той считаше, че е стигнал само до подножието на голямата планина. "Прави са хората - казваше Майстора. - Че какво съм направил аз? Къде-къде нагоре са високите върхове! Създал ли съм нещо равностойно на този свят, в който живея? Прави са хората..." И пое Майстора с четката, палитрата и платната си към Перник, работническата класа да рисува, да не е откъснат от новия живот. И рисуваше, и гледаше печално, и късаше нарисуваното. И пак рисуваше, и пак късаше.
Аз също бях чел и слушал за Майсторовите горчилки, за натрапвания повик да бъде "съзвучен с времето".
- Добре, че тези неплодотворни за Майстора и за цялото ни изкуство години изтекоха като мътна вода - въздъхна Никола Мирчев. - Суховеите на догматизма не попариха вдъхновението на твореца. Хубаво е, че бяха навреме пречупени нечистите ръце, протегнали се към онова, което може да се нарече народен епос в българската живопис. Не Майстора, а злополучните му критикари се оказаха откъснати от живота и от народа си.
...Колата вече беше излязла по равното. През онзи декемврийски ден пътувахме не само от Кюстендил към София. Като перифразирам думите на Апостола Левски - пътувахме във времето и времето пътуваше в нас. Майсторовото драматично и прекрасно време! Времето на Никола Мирчев! През моето човешко време за живот - кратко цъфтене и дълго повяхване.
Гледах ръцете на Никола Мирчев, спокойно отпуснати на волана. Гледах ги, непрекършени от полицейските побоища, ръце, в които се притаяваха безбройни краски и живи образи на бойни другари. Можех ли да предполагам тогава, че съвсем скоро, след малко повече от година, щях да гледам същите ръце безсилно отпуснати в погребалния ковчег? Че щеше да си отиде този ученик на Майстора, без да е довършил творческия си полет. "За да полетиш високо - казваше той, - не са нужни само криле. За да полетиш високо е нужно да имаш и високо небе!" Никола Мирчев имаше и крилете, и високото небе. Имаше още от детските си години безценните тринадесет левчета, с които Майстора го беше окуражил за творчество.
Така пътувахме с Никола Мирчев в декемврийския предобед и през безмерното време на българския Майстор.

26.07.2007