Имена

Владимир Гиновски:
Никога не съм се щадил...

Седем пъти се явявах на конкурса за паметника на Светите братя Кирил И Методий пред Народната библиотека, напомня известният скулптор, който навърши 80 години

Станислав Велчев

- Г-н Гиновски, вие сте автор на паметника  на Христо Ботев във Враца. Това е едно от най-популярните негови изображения, изваяно от ръцете ви. Имате и други скулптури, като бюста му пред училището, носещо неговото име в Ивайловград, както и някои други портрети в ателието ви. Всъщност какво е Ботев за вас?
- Всеки народ има своите достойни синове, с които утвърждава своето национално самосъзнание, върхове в своята културно-историческа панорама.  Един 28-годишен младеж срива догматиката на имагинерния бог: "...Не ти що си в небесата, а ти що си в мен боже, - мен в сърцето и душата..." Това е израз на такова дълбоко проникновено съзнание, което ще бъде вечно. Той не пожали и живота си за свободата на родината. Прекрасен е и външният му облик. Много е чаровен и благодарен като образ за възпроизвеждане в скулптура.
Затова може би се оказах един от най-щастливите скулптори, на когото е поверено изграждането на Ботевия комплекс. Спечелването на конкурса и оказаното ми доверие от общинското ръководство на Враца се оказаха решаващ момент в по-нататъшната ми работа. Във високата 9 метра скулптура на Ботев вложих много воля и енергия. Правил съм много варианти, за да намеря онова решение, което би ме удовлетворило. Защото на този обширен площад и този фон - Балкана, на неговите неизмерими мащаби, не ми беше толкова лесно да разположа образа на своя Ботев, изваян от собствените ми ръце.
Не беше лесно да се организира мъртвата материя от глината, от восъка, от бронза. Това не е шега работа. Изискват се огромни усилия. А аз си обичам занаята и съм всеотдаен на него. Никога не съм се щадил, за да получа нещо добро.
Най-същественото при търсенето на достоверния образ на Ботев, не беше външна прилика, защото като модел е много благодарен за възпроизвеждане. Но тук задачата ми беше по-дълбока: да изразя онзи порив, оня бунт за свобода, който е носил в себе си. И затова целият силует е развихрен чрез косата, чрез челото, чрез устните, чрез брадата, за да се внуши на минаващите край него, че той е необикновен, с необикновени идеали. Така че въздействието на крайния образ, който съм интерпретирал при създаването, е да внуши тази сила, която е носил  в себе си - безгранична, до самата си смърт, донесла му и безсмъртието.
- Така че е имало много трудности при създаването на този паметник?
- Първата трудност беше, че бях твърде млад, а темата за Христо Ботев безкрайно голяма и съдържателна. Но въпреки това съм се борил с материала да го доведа до степен каквато моите възможности позволиха. И смятам, че отговарят на нуждите на нашия народ да вижда в неговия образ един от най-достойните си синове. Да се прекланя пред неговия подвиг.
 - Колко годишен бяхте, когато се захванахте с Ботев?
- Много назад ме връщате. Сега съм на осемдесет години. Не са малко, нали? Просто не знам кога се изтърколиха.
- Ако сега се захванете с Ботев, същия ли ще го изваете?
- Сигурно, не. Не може да се повтори. Общо темата за Ботев години ме е вълнувала. Ако сега се заема с интерпретация на Ботевия образ в скулптура, вероятно няма да се повтори със създаденото в ранните години. Но във всички случаи възторгът ми от него няма да се охлади най-вече поради неговата гениална мисъл, от неговия прекрасен образ и от неговия още по-героичен подвиг и саможертва.
- С кой архитект работихте?
- Проф. Иван Иванчев. Той има голяма заслуга при решаването на дистанцията и пространството. С него съм работил и при създаването на монументалната скулптура на светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека.
- Няма да бъде безинтересно да се върнете назад, в годините на вашето детство, а и по-късно, за да се получи по-пълна картина на творческия и жизнения ви път?
- Да съм бил на не повече от седем-осем години, когато детското ми любопитство ме отведе на едно странно за мен място - съседския двор, с който ни делеше ограда. Но тарабите не се оказаха кой знае какво препятствие за мен. Прескочих ги и се озовах не в двор с дървета, а населен с каменни фигури. Видя ми се много интересно. И докато ги разглеждах една по една, някой ми подвикна: "Какво правиш тука?". "Нищо-о", отговорих му аз. "Разглеждам". Тогава човекът се приближи до мен и вече с не толкова строг тон, ме покани да го последвам. Влязохме в голямо помещение, което също беше изпълнено с подобни фигури. Каза ми да седна на нещо като стол и не след много пристигна, приближи се, като покри раменете ми с някакъв кафяв вълнен плат. Тикна в ръката ми някаква летва и започна да работи с глината. Всичко това ми се видя много забавно и съм забравил за тенджерата със сарми на печката. А майка ми, преди да излязат с татко, ми поръча да я наглеждам. За това време всичко станало на въглен. Като разбра баща ми къде съм бил, много се ядоса. Крещеше, трошеше всичко, което му попадне в ръцете. - "Няма да ставаш художник, ще станеш търговец - викаше той". Но не стана  неговото. След време разделих кокошарника на две: петелът в неговото обкръжение на една страна, а на другата си направих ателие. Изградих си пиедестал като на Иван Лазаров, моят комшия, на когото бях позирал, и започнах да моделирам различни фигури. Направих си свое овчарче, но със свое отношение към формите и композицията.
- Кой ви е учител?
- Седем години на учение прекарах и при Андрей Николов. И това стана случайно. Наш роднина, бояджия, ремонтирал ателието му. Но, кой знае защо, след свършване на работата, бай Андрей "забравил" да му плати. След като научи този мой роднина, че искам да бъда частен ученик на Андрей Николов, отиде при него и го помоли да ме вземе. Не му отказал. Вероятно се е почувствал задължен, че не се е издължил за работата му.
Още щом се появих, ми каза: "Виж какво, моето момче, най-напред аз ще те напия както си знам, след това ще напиша една права черта от гипс и ще те пусна да вървиш по нея. А мръднеш наляво или надясно, не си за мене ученик. Това му беше приемният изпит. Разбира се, Андрей Николов е много голям наш пластик - един от първите основатели на скулптурата в България. Бил е дълги години в Италия. Овладял е карарския мрамор. Изваял е чудесни шедьоври като "Дух и материя", "Копнеж", много женски и детски портрети. Оставил е голяма диря в нашата скулптура.
А да бъдеш толкова години в това обширно ателие заедно с такъв майстор, не се отдава на всекиго. В това ателие съм правил не един и два опита за моделиране на портрети. В него получих увереност за бъдещата си работа. Създадох и най-значителните скулптурни портрети на видни наши художници и писатели: Борис Ангелушев, проф. Веселин Стайков, Илия Бешков, проф. Марко Марков, от когото съм научил повече за строежа на обема, Христо Смирненски, проф. Асен Златаров...
В тези години, може би най-творческите ми, седем пъти съм се явявал на конкурс за паметника на светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека. Докато най-сетне журито  вдигна ръце и каза: "Да му го дадем на този амбициозен млад автор." Направих го и не се срамувам от това си произведение. Стои добре и като силует, и като композиция.
- В рода ви, който произхожда от Македония, има ли друг някой, свързан с това изкуство?
- В пазарджишката църква "Св. Богородица", половината от която е под земята, отзад на олтара има плоча с надпис: "Тук е погребан Магрия Връчковски от Галешник, Македония". Той е мой прадядо. Негово дело са резбите - една корона от орехово дърво над Владишкия трон, както и "Христос говори на апостол Петър". Изумителното в тях е, че са съвършени като ажури, като пластика. Апостолът не го гледа в лицето, а го слуша. Връзката е вътрешна, духовна.
Моят дядо не е завършил академия, нито е бил професор, но това не му попречило да постигне такава симетрия, каквато рядко се постига.
- Странно ми се вижда, че ателието ви, вместо да бъде на приземен етаж, както е възприето, поради характера на работата, е на седмия етаж. Не представлява ли за вас допълнителна трудност?
- Представлява и още как. Много години работих в ателието на Андрей Николов - просторно, удобно. Успях да го закупя, след като той почина. Но се намериха колеги от завист, от що ли, го взеха за други цели, а за компенсация ми дадоха това, което виждате. И той е широко и удобно, но повече подхожда на живописец, отколкото на скулптор.
- Не оспорихте ли това решение?
- Не даде никакъв резултат.
- Най-силното ви преживяване през годините?
- Трите месеца, прекарани в Париж. Макар и малко късно, бях изминал по-голямата част от творческия си живот, тази командировка от СБХ, се оказа много плодотворна за мен. Видях Леонардо да Винчи. Колко е голям!!! Срещнах се с един от тримата ученици на Роден - Шарл Деспю, чиято глава успях да направя и може да я видите. Допадна ми този скулптор като тънък познавач на моделировката. Той не копае в дълбочина, за да прави черни сенки. Напротив, обобщава, изхождайки от египетската скулптура, от ранното Възраждане. Може би за това възторгът ми беше толкова голям от творчеството му. Но не виждам, че мога аз да се променя, нито пък да изменям на стиловото си поведение.
- С какво се занимавате напоследък?
- Участвах в тематичната изложба за Левски с негова фигура, както и с фигура на майка му, седнала. Участвах и в изложбата на българската скулптура на "Шипка" 6. Представен бях с две работи. Едната е глава на Николай Гяуров. Ценя много тази работа, не бе показвана досега.  Другата представлява майка. Показвам я като космично лице, силно обобщено.
- През юни тази година навършихте 80 г. Сети ли се някой да отбележи тази годишнина?
- Имах среща с министъра на културата проф. Стефан Данаилов, на която ми бе връчена грамота и парична награда, с която успях да си направя операция и на двете очи. Освен това СБХ включи две мои скулптури в изложбата на "Шипка" 6. Нищо друго. Мисля, че заслужавам една юбилейна изложба, каквато е практиката при подобни случаи.   

05.10.2007