Колоси

Глътка бърбън за превъзходния Уилям Фокнър

Великият американец приживе не спечелва от своите романи и разкази, но след смъртта му техните огромните тиражи и печалби са внушителни

Йордан Костурков

Роден е на 25 септември 1897 година в Ню Олбани, щата Мисисипи. Когато е тригодишен семейството му се премества  Оксфорд, който по-късно става литературната столица на американския Юг. След много години, друг прочут писател от Оксфорд, Джон Гришъм ще сподели, че за него е ужасно да живее там, където навсякъде има близки на Фокнър.
В същия анекдотичен тон, се разказва, че в Холивуд, където престоява цели 20 години, за да печели пари за семейството си, след смъртта в кабинета му намират освен любимия бърбън, томче на Шекспир, Библията и цял куп бели листове. Върху всеки от тях били изписани трите думи "Момчето среща момичето". Това са проекти за холивудски сценарии, синтезиращи замисъла на всяко литературно произведение. Сигурно става дума само за някакъв анекдот. Макар повечето му сценарии да не са филмирани, той е авторът на "Големият сън" (по Р. Чандлър), "Да имаш и да нямаш" (по Хемингуей), "Земята на фараоните" (по Мика Валтари).
Въпреки участието на големи филмови звезди като Юл Бринер, Джоан Удуърт, Пол Нюман, Орсън Уелс, Стив Макуин, никоя от екранизациите на неговите творби не може да се счита за успешна. Лесното обяснение за това е особената трудност на неговите романи и на самия му метод, за което, естествено, е ценен. Символизмът, алегориите, смяната на многобройните разказвачи и гледни точки, нелинейното повествование, потокът на съзнанието в романите и разказите му - всичко това се смята за перфектен модернизъм. Независимо от липсата на урбанистичност и космополитизъм в творбите му.
В своята "Йокнапатофа" (на индиански "водата преминава бавно през равнината"), в "Джеферсън", в петнадесетте романа на своята сага, която  предстои да насели с едни от най-оригиналните герои на световната литература, Фокнър едва ли се е замислял върху подобни теоретични проблеми.                             Детството му е безметежно. На тринадесетгодишна възраст най-големият от четирите сина на Мъри Чарлс Фокнър и Мод Бътлър Фокнър прописва поезия и това може да изглежда необичайно в провинциалния Оксфорд (който дори днес не наброява и десет хиляди жители). Момчето не е особено ученолюбиво. Предпочита да играе американски футбол, откъдето е счупеният му нос. След като отпада, малко преди да се дипломира, от училище, започва работа в банката на дядо си. Днес разбираме, че са го вълнували други, по-големи истории. Например като тази на прадядо му Уилям Кларк Фокнър, полковник от армията на Конфедерацията (прототип на полковник Сарторис, собственик на железница, на чието име има кръстен град - "Фокнър", и който е автор на няколко романа). Вълнуват го историите на американския Юг, чийто голям творец му предстои да стане.
Преди това копнее да стане войник в Първата световна война, като Фитцджералд и Хемингуей, които още не познава. Не е приет на служба в американската армия (САЩ влизат във войната доста късно). Заради ръста си и се записва най-напред в Канадските, а след това в Кралските военновъздушни сили и преминава обучение в Торонто. Така и не успява да извърши първия си самостоятелен полет, защото войната свършва (макар по-късно да разказва, че е свалян със самолет над Франция). Ръстът му е 166 см, което за мъж се смята, че е  нисък.
Фокнър се връща в Мисисипи и за кратко следва в университета, където продължава да пише поезия. Пристига в Ню Йорк (накъдето води пътят на всички големи писатели). Но освен че работи като продавач в книжарница, не се знае нищо по-конкретно за този кратък период. Връща се пак в Оксфорд, става пощальон, но е уволнен, защото е заловен да чете книги на работното си място.
Следващият пункт от пътуванията на Фокнър из Америка, в търсене на самия себе си е към Ню Орлийнс. Там се запознава с Шъруд Андерсън, чийто метод за писане на разкази вдъхновява и младия Хемингуей. През 1925 година, по същото време, когато излизат първите романи на редица други автори от неговото поколение, Фокнър издава "Отплатата на войника" на същата тема - войната, вдъхновила съвременниците му.
Четири години по-късно среща любовта от детските си години Естел Олдъм Франклин (19 февруари 1896 - 11 май 1972), която се е развела с първия си мъж адвокат. Двамата с Уилям се женят през юни 1929 година и тя ражда на Фокнър три деца. Семейството заживява в Оксфорд, а през 1930 г. Фокнър купува имението "Роуън Оук", което дъщеря му Джил продава на университета в Мисисипи след смъртта на майка си и десет години след смъртта на баща си. ("Нищо в техния брак не беше наред", коментира Джил живота на семейството, в което Естел е пристрастена към наркотиците върху  фона на изневерите на мъжа си.) Обстановката в "Роуън Оук"е напълно запазена, включително изписваната ден подир ден стена с бележки, които Фокнър си води в малкия кабинет, докато работи върху заплетения текст на "Притча". Там е и пишещата му машина "Ъндъруд".
Като друг велик американски писател, Хенри Джеймс, или преди тях Херман Мелвил, Уилям Фокнър приживе не спечелва почти нищо от романите си, което е валидно за над осемдесет процента от всички писатели. Но парадоксът е, че много хора след това сериозно забогатяват от таланта на бедните гении. Мелвил умира така и не разбрал, че е голям творец, Хенри Джеймс е отхвърлен от Нобеловия комитет подобно на Лев Толстой и се опитва да спечели пари с драматични произведения, знаейки, че за съвременниците си е най-големият творец на епохата.
Фокнър през 1949 година, на петдесет и двегодишна възраст, не само познава славата на Нобелов лауреат, но и за пръв път печели от литература (трудно е да се прецени, но премията е в размер на половин до един милион днешни долари).
До 1949 година обаче има доста време, а двете му награди "Пулицър", както и двете Национални награди за книга не са значителни във финансово отношение (500-1000 долара). Не са впечатляващи и шестте му награди за разказ "О. Хенри". За да издържа семейството си и семейството на съпругата си (колко много това напомня за проблемите на друг велик епик като Дикенс), Фокнър приема предложението на своя приятел Хауърд Хокс и над двадесет години работи в Холивуд (1933-1955). Тогава си купува самолет и се научава да го управлява. Там се сприятелява с редица филмови дейци и актьори, сред които Хъмфри Богарт и Лорен Бакол.
Той и преди това, като толкова много други американски писатели, злоупотребява с алкохола, но в Холивуд се прочува с пиенето си в голяма степен като връстника си Скот Фитцджералд, който завършва живота си като холивудски сценарист. По време на престоя и кариерата си в Холивуд Фокнър има редица любовни истории. Най-известната от тях - със секретарката на Хокс - Мета Карпентър Уайлд (тя оставя мемоара "Любящият джентълмен"). А от 1949 до 1953 г. има друга любовна история с тридесет и една години по-младата писателка Джоан Уилямс (1928-2004), която го възприема като свой учител. Тя описва историята в третия си роман "Презимуване" (1971), а през 2005 година нейният син Мат Бауън пише драматическа адаптация върху романа на майка си.
Като изключим холивудските му приятели, Фокнър не само няма литературни приятелства, но и е доста критичен към съвременниците си. "Не е известно някога Хемингуей да е използвал дума, която би накарала читателя да потърси речник".
Към 1945-1946 г. писателят е почти забравен и излиза от тази забрава благодарение на преиздадените си романи "Шум и ярост", "Светлина през август", "Селцето" и др., като след това издава новите си книги "Градчето", "Дворецът" и др. Записва на плоча речта си при получаването на Нобеловата награда, откъси от "Шум и ярост"и "Светлина през август".
Фокнър е модернист, който трудно отговаря на европейските изисквания за модернизъм. Но за него се забравя, че в ранното му литературно образование имат влияние Кийтс, Тенисън, Суинбърн, Библията, Шекспир, не толкова Джойс, Нитче или Елиът.
Уилям Фокнър умира на 6 юли 1962 година, на шестдесет и четиригодишна възраст, след като на 17 юни 1962 година е хвърлен от коня си. Почива в санаториума на Райт в Майхалия от запушване на коронарната артерия. Погребват го гробището "Сейнт Питърс" В Оксфорд. "Когато изпия едно мартини се чувствам по-едър, по-мъдър, по-висок. Когато изпия второто, чувствам се превъзходно. След това нищо не може да ме спре." Това не са предсмъртните му думи, но за човек като него, биха могли да се изпишат на гроба му. Така както най-великият английски комик Спайк Мълиган си изписва приживе върху паметника: "Нали ви казах, че съм болен!"  

27.10.2007