Тема

Годината на вълка

Един литературен бисер на Емилиян Станев като повод да припомним някои азбучни истини за българина, човешката алчност и "утехата" от... чуждото нещастие

Здравко Недков

"Когато му казах, че го намирам много автобиографичен, че вътре е целият Емилиян Станев и като характер, и като търсения, защото цял живот се мъчи да убие вълка в себе си и се лута между бога и дявола - засмя се, позамисли се и каза: "Вероятно си права."

Надежда Станева, "За разказа "Вълкът"

Емилиян Станев в началото на 50-те години, когато пише разказа си "Вълкът"

Изтичащата 2007 година беше обявена от ЮНЕСКО за година на българския писател Емилиян Станев във връзка със стогодишнината от рождението му. Или казано малко метафорично, тя е "годината на вълка" - не по китайския календар, за който телевизията не пропуска да ни уведоми, а по българския културен календар. Превърна ли се това в най-радостната новина за едно общество, където цивилизационния стандарт бележат имена като Златко Баретата, Бай Миле, Маргините, Митьо Крика и други подобни?
Тези от телевизията, които знаят и коментират всички теми, се задоволиха с излъчването на един стар филм по произведение на писателя. Постоянното им оправдание е, че търсели и показвали само най-интересното за зрителите. Но зрителите са по-интелигентни и разбират, че интересно е онова, което е в противоречие или се отличава от всичко, към което се стреми пропагандата, а тя набляга на сензацията, клюките, престъпленията... Дори литературните издания препечатваха предимно откъси от стари статии за писателя от 60-те, 70-те и 80-те години, лишавайки читателите от съвременна оценка.
Няма я вече и съпругата му Надежда Станева, която още през 1981 г. беше заявила в една своя бележка: "Моята истина е Емилиян Станев и вярна на животрептящия си дълг към неговата памет, аз го търся напред, чрез спомена за неговия достойно изживян живот." И след книгите си "Дневник с продължение" и "Ден след ден" тя не се уморяваше да пише "още за Емилиян Станев", за да обхване явлението от всички страни. С нейната кончина през юли 2000 г. осиротя някак си и той, а ние като че ли го загубихме повторно. В други години поне Съюзът на българските писатели би предприел редица инициативи и акции, но днес посредствеността мери всичко със свои мащаби и новината едва беше забелязана от обществото.
Едно от най-важните свидетелства за насоката на духовните усилия на писателя е късният му разказ "Вълкът". Според Надежда Станева той е замислен като роман през март 1959 г. След продължително обмисляне и бавно писане с големи прекъсвания авторът е извлякъл от възнамерявания роман един неособено голям по обем разказ, завършен на 2 септември 1970 г. Но какъв разказ! Това е най-загадъчната, най-хубавата, най-съкровената творба на писателя. Действието се разгръща в запустяла балканска махала, единствените жители на която са старец и неговата жена. Всички са се преселили в близкото градче в търсене на работа и препитание по време на миграцията през втората половина на 50-те години. Но героят е прикован тук от дълбока, крепостна привързаност към земята, родното място, балканската природа.
Сюжетът на разказа е прост: старецът изпраща до автобусната спирка бабичката си, която отива в града при двамата им сина, за да се порадва на внучетата. На връщане за махалата решава да се отбие в сипеите край гората, за да убие и за себе си заек (един тя е отнесла в града). Но попада на вълча следа и разбира, че е от единствения останал по тези места вълк, по който е стрелял преди години и си е мислил, че го е убил, но сега разбира по следата, че само го е ранил. Връща се вкъщи весел и се приготвя за утрешния лов. На сутринта заедно с кучето вълкодав Пехливан открива бързо вълка. Кучето се сдавя със звяра и се чува чаткането на зъбите им. Търсейки удобно място, за да премине и се притече на помощ, старецът се подхлъзва и пада в ледената вода на замръзналия вир. След отчаяни усилия се измъква и тича към къщи, гонен от мисълта, че ще се простуди. Треската започва преди полунощ и трае четири дни, които авторът е обрисувал най-обстойно.
И е направил своето художническо откритие! Докато борбата на кучето с вълка е дадена в сурови реалистични краски, присъщи изобщо на неговото перо, умъртвяването на кравата става на колебливата граница между реалността и трескавото бълнуване. А в края на разказа застаналият на прага вълк, дошъл да изяде и стареца, е показан вече като болезнена фантасмагория, но по един художествено прекрасен начин. Пред Надежда Станева писателят е споделял: "Дали ще успее старецът да убие вълчето у себе си? В последния миг той стреля срещу застаналия на прага вълк, но убива ли го?" Очевидно тази неопределеност, това преливане между реалност и магичност, това заличаване на границата между двата свята, в които пребивава вълкът - света на природата и душата на героя са неща, които са вълнували автора като новост в писателския му опит. Дали героят убива вълка или убива себе си? По-дълбокият неочакван смисъл на финалното изречение е точно в неговата неяснота, която, недоизказвайки нещата, разкрива най-добре гротесково-трагичната съдба на стареца. Показано е безсилието на човека, отчужден и самотен, в загадъчния и страшен лабиринт на природата и живота.
Емилиян Станев е актуализирал мита като "видение на страха", карайки ни да изпитваме ужас от въздействащата вълча стихия. Постепенно "вълчото" се превръща в претекст, ние разбираме, че става въпрос за мястото на човека в действителността, за известно състояние на духа, за основите на човешкото битие - разбирани като философска постановка.
Такава сложна конструкция има изобразеният свят в рамките на един прост сюжет.
Балканската махала е територия, която Емилиян Станев познава най-добре - по рождение и от професионален опит. Това му е позволило да съчетае живописното богатство, характерно за ранната му анималистична проза, с философските търсения на ума от късните му творби. След дългогодишно потапяне все по-назад в историята с романите "Иван Кондарев", "Легенда за Сибин, преславския княз", "Антихрист" той отново е демонстрирал конкретно чувство за красотата и богатството на природата и за усилията на живота. И то след като многократно беше заявявал, че тази тема вече не го занимава. ("Анималистичната тема вече не ме интересува. За животните писах, защото живял сред природата, и каквото можах да кажа, казах го.") "Вълкът" прави най-силно впечатление като търсене на нова форма на художествен изказ тъкмо защото в нея е намерил място и авторовият си свят - светът на природните инстинкти и на живописната достоверност, чийто всепризнат майстор е той.
Емилиян Станев е рожба на своето време, когато социалистическият човек беше длъжен да следва определени идеали, а най-изтъкнатите творци имаха амбицията да творят собствени хуманистични идеали. Или както възкликва един тогавашен автор: "Към какво се стремим? Към разцвет на човешката личност." Без да е лековерен относно възможността за вътрешно преображение, в поведението и творчеството на Емилиян Станев забелязваме една линия на постоянно себеизясняване, един непрекъснат процес на търсене и установяване на собствената идентичност.
Писателят се хвърля без остатък в този процес, по-скоро лутайки се, отколкото напредвайки, но винаги зареден с готовност да продължи разработваната тема като индивидуален начин на съществуване. И героя на "Вълкът" може да определим като скрит автопортрет на писателя. Ето защо от разказа лъха някаква интимност, неприсъща на другите му творби, това е най-емоционалният му разказ, написан с вътрешна топлота и полет на чувството.
Сега се формира друг свят. Постоянно ни разубеждават, че човекът е единствената ценност - за да поставят на негово място парите и собствеността. Наскоро показаха по телевизията красноречива картина от испанска корида. Излезе, че единственият човек е бикът, който напусна арената и започна да мушка и подхвърля тези жестоки и глупави същества по трибуните, които се забавляват с чуждата болка и смърт. Въпреки променящото се положение на човека в действителността, този разказ е в състояние да изрази и новото време, когато един от босовете на печалбарството у нас носи прозвището Вълка. Наскоро разказът на Емилиян Станев навърши 37 години, но в него не откриваме и най-малък нюанс на преходност и застаряване. Авторът е уловил процеси, които продължават с още по-голяма интензивност под напора на други решителни събития. Воден от интуицията си на даровит художник, тук, както и в цялото си творчество, той е изказал пророчески думи. Ето няколко примера:
"Бре, кучи синове, отде напечелихте толкова пари, та цели палати издигнахте?" ("Вълкът").
"И всеки в своята неволя се тешеше с чуждите нещастия" ("Антихрист"). (Днес това е ръководен принцип на телевизията.)
"Решил съм вече да не се занимавам с нашите български работи. Стои този народ в средата на Балканите, съседите го дърпат отвред, а той от безпомощност чака някой да му сложи юлара и да го поведе" ("Дневник", записка от 1977 г.).
Е, поведоха го...

01.12.2007