И те са хора

Истински случки от българския Парнас

Анекдотични разкази за поети, писатели и приятели

Матей Шопкин

През януари 1959 г. в Съюза на българските писатели бе проведен курс за млади литературни работници от провинцията. Точно така пишеше в писмото, което пазя до днес: млади литературни работници... Аз бях войник, най-младият участник. Освен всички незабравими срещи и разговори тогава видях "на живо" двете жрици на българската поезия: Дора Габе и Елисавета Багряна...
На сбирките на курса се разглеждаха творби от участниците. Всеки автор сам си посочваше рецензент. Веднъж ме повика Камен Калчев и в присъствието на Пенчо Данчев ме попита какви са моите предпочитания за рецензент. Споменах името на Георги Джагаров.
- Ей, този Джагаров - с видима почуда каза Камен Калчев, - къде ще го търсим по бамбуците!
Аз се притесних. Не познавах София, не разбирах за какви бамбуци става дума. По-късно щях да узная за кафене "Бамбука".
- Камене - обади се Пенчо Данчев, - щом момчето държи на Георги Джагаров, ще го намерим някак си...
И наистина го намериха...
И още нещо: пряк отговорник за работата на курса бе поетът Петър Караангов - референт в Съюза на писателите.
Разбира се, тогава не можех да предположа, че някога и аз ще стана референт. След студентските си години заработих в Радио София. В един пролетен ден ми се обади Юлия Трънпчева - секретарка на председателя на СБП Георги Джагаров. Той искал да разговаря с мен! В уречения ден и час отидох в съюза. Джагаров ме посрещна много сърдечно, попита ме как живея, пиша ли нови стихове, каква ми е работата в радиото. И изведнъж ме стресна с един особен въпрос:
- Ти към коя група си?
Казах му, че мои приятели са Христо Банковски, Петко Братинов, Николай Кънчев, Лъчезар Еленков, Воймир Асенов...
- Абе, човек - прекъсна ме Джагаров, - аз не те питам с кого ходиш по кафенетата, а към коя литературна група си...
- Ами - измънках аз - към никоя литературна група...
- Тогава - отсече Джагаров, - ако решиш, от утре можеш да постъпиш на работа в Съюза на писателите. Като референт. Пряк ръководител ще ти бъде Анастас Стоянов - секретар по въпросите на поезията в съюза...

* * *
И така - от месец май 1967 година нова страница в моя живот. Нови вълнения. Нови отговорности и задължения. И, разбира се, нови срещи и с известни български писатели, и с млади, които вече се наричаха литературни творци...
И ето - в един есенен ден при мен влиза самата Дора Габе. И още от вратата чувам да казва:
- Стоянов, лоша, много лоша работа!...
Смутен и развълнуван аз й подавам стол.
- Не, не, не, не искам да сядам... Лоша, много лоша работа - продължава Дора Габе.
Едва успявам да й кажа, че аз не съм Анастас Стоянов.
- Така ли - учудва се именитата ми посетителка. - Амчи кой си тогава?
Казвам си името и уточнявам, че съм помощник на Анастас Стоянов, който работи в друг кабинет.
- Е, тогава на теб ще кажа - въздъхва поетесата. И заразказва: била в Добруджа, посетила Добрич, срещнала се с местните ръководители. И те решили да й организират юбилей...
- А аз не искам юбилей! - И Дора Габе тропа с крак по пода. - Тя Лиза е по юбилеите...
Аз не знам за коя Лиза става дума, но след като чувам Сливен, се досещам за Елисавета Багряна.
- Тогава няма да го правим - казвам с примирен глас.
- Как няма да го правим? - И очите на поетесата стават още по-големи. - Ами какво ще каже другарят Вълкан Шопов?
- Кой е този Вълкан Шопов? - питам с недоумение.
- А-а-а - с присмехулна нотка в гласа си казва Дора Габе. - Ти не знаеш кой е другарят Вълкан Шопов? И таз добра?... Амчи той е първият на партията в Добрич. Как ще му откажа?...
Юбилеят на Дора Габе стана. Там, в Добруджа, видях с каква истинска любов и почит хората посрещнаха своята именита съгражданка. След години в книгата си "Докосване до Дора Габе" писателката Снежина Кралева ще напише: "Боже мой, как само я срещна нейната Добруджа. С една гальовна, отмаляла от нега, натежала от аромати и цветове добруджанска есен. С тъжовния вик на жеравите в изтънялото небе. С разлюлените простори на орниците. С преклонението на добруджанците."
Аз се подписвам под тези думи на Снежина. Още повече, че имах възможност да видя как Добруджа посреща своята велика щерка и на Празника на поезията през 1974 г. Тогава имах чувството, че Дора Габе лети. Особено когато грабна факлата, за да запали символичния поетически огън...

* * *
1969 година. Хисаря. Творческият дом на писателите. Месец февруари. Навън духа студен зимен вятър. Вечерята е приключила. Пред телевизора са седнали двете стародавни приятелки и съпернички Дора Габе и Елисавета Багряна. До тях е и моя милост. Програмата е сива, скучна, като самата зимна вечер. Тишина. Само от време на време се чуват гласовете на бай Хаим Бенадов и Димитър Стефанов, които играят карти.
Изведнъж с танцуваща походка, с неизменното таке на главата си, леко разперил ръце, в столовата пристига Челкаш. Откъде? Разбира се, от близката кръчма "Карлово". Челкаш, видимо пийнал, внезапно се спира, поглежда ни. И бавно се приближава към нас.
- Другарко Багряна - обръща се той към Багряна, - отдавна искам да ти кажа, че ти си най-голямата българска поетеса. Дай да ти целуна ръка...
- Ех, Челка - усмихва се Багряна. - И ти ги приказваш едни. - Но си подава ръката.
Навеждайки се за целувка, Челкаш вижда и поприведената Дора Габе.
- И ти, другарко Габе, си голяма поетеса, но ти, другарко Багряна, си най-голямата... Аз съм чел Анна Ахматова, Марина Цветаева, Габриела Мистрал... Но ти си по-голяма от тях. Дай да ти целуна ръка.
И отново, навеждайки се за целувка, спира очи на Дора Габе.
- И ти, другарко Габе, си голяма, но ти, другарко Багряна, си най-голямата...
Не зная докога щеше да продължи тази "изповед" на Челкаш. Добре че съпругата му връхлетя в столовата и в буквалния смисъл на думата го изнесе навън. Както се казва - настана особена, странна тишина.
- Е, Дора - бавно се понадигна от стола си Багряна. - Мина и тази хубава вечер. Хайде да се прибираме по стаите...
- Раничко е за мен - почти шепнешком отговори Дора Габе. - Аз ще поостана с Матей. Искам да го попитам нещо много важно.
Изтръпнах. Какво ли ще ме пита Дора Габе? Не знам защо си внуших, че ще ми задава въпроси за поетите на Полша. И започнах да си припомням някои имена.
Сядаме на една крайна маса. Дора Габе впива очите си в мен.
- Матей, кажи ми, какво мислиш за Челкаш?
- За Челкаш ли? - почти въздъхвам аз. - Как да ви кажа, малко го познавам.
- Малко-много - настоява Дора Габе, - какво мислиш?
- Право да ви кажа, аз почти нищо не съм чел от него...
- Няма значение, няма значение... Какво мислиш?
- Мисля, че той е...
- Че той е голям глупак, нали? - прекъсва ме Дора Габе.
- О, разбира се! - повишавам глас. - Освен това нищо не разбира от поезия!...
- Браво!... Ей това исках да чуя от тебе. - И усмихната, Дора Габе пляска с ръце...

* * *

През пролетта на 1960 г. се престраших и занесох четири стихотворения в сп. "Септември". Редактор в отдел "Поезия" бяха Вътьо Раковски и Найден Вълчев. Те одобриха две - "Пролетна тревога" и "Балада за съветския воин". Аз засиях от радост, но Найден леко ме поохлади. Защо? Защото стихотворенията трябваше да бъдат подписани за печат и от Елисавета Багряна.
В уречения ден и час бях при самата Багряна. Разбира се, целият бях почит и трепет, защото заставах пред великата, достолепна и красива жрица на българската поезия.
- Стихотворенията ви - ми каза Багряна - са добри. Но ще ви помоля да направите две поправки.
Тези две поправки се оказаха две мъжки рими. Те бяха подчертани с молив. Цяла нощ и цял ден се мъчих, но нищо не ми идваше наум. И тръгнах да се поразходя. На ул. "Граф Игнатиев" срещам Благой Димитров - чудесен поет и мой сърдечен приятел.
- Шопе - казва ми Благо, - нещо си се умислил...
Разказвам му случая с Багряна. Благо се усмихва.
- Ти си чуден човек бе, Матей! Да не мислиш, че Багряна ляга и става с твоите стихотворения. Изтрий с гума подчертаните думи и й ги занеси отново.
Не, не изтрих подчертаните думи, а преписах стихотворенията. И ги занесох на Багряна. Тя ги прочете и с топъл глас ми каза:
- Ето колко по-хубави са станали сега... - И пред мен ги разписа за печат.
След години разказах този случай на Багряна. Тя мило се усмихна и тихо въздъхна. И каза: "Е, всичко е било за добро..."

* * *

Веднъж поетът Ламар ме попита:
- Матейчо, ти четеш ли стихотворения?
Въпросът на чичо Ламар ме изненада. И твърдо отговорих;
- Разбира се, че чета!...
- Как? - присви очи белокосият поет. - От къде до къде?
- Как така "от къде до къде"? - озадачих се аз. - От началото до края..
- А ядеш ли варени яйца? - продължи Ламар.
- Е, чичо Ламаре - усмихнах се аз, - разбира се, че ям. Но какво общо имат стихотворенията с варените яйца?
- Ами като видиш, че едно яйце е развалено, изяждаш ли го?
- Да не съм луд да ям развалени яйца!...
- Добре де, като видиш, че едно стихотворение не струва още от първите два-три реда, защо го четеш докрая? То е все едно да ядеш развалени яйца... Точка. Ламар.

15.12.2007