Имена

Песни на гнева и любовта

Сатирикът е рядък талант в литературата - не само в нашата, но и в световната. А Рашко Стойков е роден с тоя дар...

Пенчо Чернаев

Рашко Стойков

... Умението му да вижда грозното и пошлото, да синтезира и да се изразява сгъстено-образно и лаконично му е от Бога дадено. В българския хумор, в сатирата и в поезията неговото творчество е в руслото на плодоносната традиция на Ботев-Смирненски-Ясенов.
Още в началото, с не малко доза самоирония, но и със самочувствие, той заявява:

След сто милиарда души,
живели преди нас,
след Шекспир и след Пушкин
перото хващам аз.

Тоя поглед отстрани към себе си, тая самокритичност той ще запази през целия си творчески път. По-късно ще сподели, че нищо не му се удава лесно, че с труд "кърти своите мъчни строфи", но това е пак белег на самовзискателността му. "Къртенето" му прилича на дълбаене в камък, както са пишели древните. А камъкът не търпи многословие и още по-малко пустословие. Затова неговите кратки куплети тежат със стойността на "издълбаното".
Като автор Рашко Стойков не е от материално или служебно преуспелите събратя, нито пък е от глезениците на критиката; той е "беден поет", един "боец редови", който воюва срещу "дребните мисли и чувствата дребни", бори се с несъвършенствата на тоя свят, срещу овълчилите се, забравили вкуса на боба и лучеца, срещу насилието, грубостта, бездуховността, продажбата на идеали, чест, съвест. Разкъсван между жестокостта и добротата, той остава до края поет-гражданин, верен на себе си, на позициите и на идеалите си, изповядани още в ранните му стихосбирки "Дивите петли", "Смисъл", "В очакване на хуманоидите", "Празнична каторга".
Вгледан в актуалното, в политически злободневното, сатирикът улавя същностната характеристика на мига, за да я изведе до парадоксалното, до гротескното. Мнозина навярно си спомнят неговото "Предложение до Народното събрание за честване на 24 май":

Щом ще бъдем плуралистична нация,
никаква обща манифестация -
нека влезем сред свободните народи
едните зад Кирил, другите - зад Методий.

Сатирата е особен род поезия - раняваща и просветляваща, ражда се от горчивите сълзи на обичта. Тя ратува за утвърждаване на Доброто в живота, като дамгосва със жлъч и ненавист Злото. Сатириците не са черногледци, а нравствени максималисти.
Силата на твореца Рашко Стойков е в обобщенията. Те са емки, многообхватни, побрали времето. С остротата на акцентите си звучат като афористични сентенции:

Погребвайте весело стария свят -
той траурни маршове не заслужава!
Добре се посмяхме
с "Човек за човека е брат",
сега ще се смеем
с "Брат брата продава".

Или:

Драма след драма - под път и над път.
Дори политиците са се разридали!
Искат народа си да възкресят,
но не помнят къде са го закопали!

На някой може да прозвучи еретично, но ще кажа: тук се долавят ботевски мотиви и интонации! Не случайно авторът за себе си се е вричал: "Ако враждуваш, не с дребна вражда; ако заплюваш, с кръвта си заплювай!" От гениалния поет той се е учил силно да люби и мрази, защото "нямаме право да живеем така, сякаш Ботев не е съществувал!" В стиховете му възкръсва първичната сила на тежките, гневните думи, те са откъртени ридания.
Впечатлението се подсилва от баладата му за певеца на България в стихосбирката "Минута мълчание". Тя е издържана в Ботевия напев, стил и слог, изпълнена е с безжалостна ирония и язвителен сарказъм:

Кажи ми, кажи, бедний народе,
чий плач съня ми до кост прободе,
че пак се будя, че пак се мятам
без гроб в Балкана, без мир в душата!

Чий плач е този? На сиромаси?
На продал брата, убил баща си?
Още вълкът ли стадото води?
Момци ли нямаш, или войводи?

Несъмнено днес Рашко Стойков е най-изтъкнатият български сатирик, но за да разберем мотивите на сатирическите му изяви, трябва да вникнем в поета. А в лириката си той е не по-малко силен и оригинален, отколкото в хумористичните и в сатиричните си стихове. Чрез поезията му ще стигнем до истината, че неговият гняв и сарказъм идват не от друго, а от безмерната му любов и болка за България и за човека - обикновения, не насилника, мафиота, отцепродавеца. От тая глъбина изригват неговите горчиви думи. Стихосбирките му "Минута мълчание", "Спартански строфи", "Коктейл по време на чума" и особено избраното "Вечерна проверка" са с извънредно стойностно поетично съдържание. В предговора към последната той изповядва, че деветте години, прекарани в дома на Гео Милев в Стара Загора като уредник на музея, са били големият шанс на живота му, неговият истински университет. Поемата "77 стъпала", написана там, и стихотворения като "Гробът на Левски", "Балада за Христо Ботев", "Балада за България" са сякаш задъханите пулсации на едно тревожно сърце и са достойни за всяка съвременна поетична антология. Цитираните стихове заслужават самостоятелен, пространен и задълбочен анализ, защото с геомилевската и ботевската омраза и любов са сред най-доброто в поезията ни.
Сатирата у Рашко Стойков извира от идеала, от жаждата, от копнежа за един по-справедлив, по-хармоничен, по-хуманен свят: "Може това да са хъшовски мисли - всички ви искам светли и чисти!" - заявява той. Нему е присърце активното, действеното начало: "Кажете добрите думи, недейте за утре отлага! - Може би те са нужни някому днес, веднага!"
Лирата на поета с най-чувствителен афинитет отзвучава на достойното, силното, героичното в нашата история, онова, което въздига, възвисява Родината. Той се възторгва от подвига на Ботев, Левски, Гео Милев, Никола Вапцаров, коленичи пред делото на артистичния секретар П. Яворов, на писаря Димчо Дебелянов, на коректора Христо Ясенов и другите "писари на боговете". За него подпоручикът от Дойранския фронт Гео Милев е генерал в нашата поезия.
В лириката на Рашко Стойков няма сантиментална жал и тъжен хленч. Тя е мъжествена, дръзновена, тръбно-повелителна, динамична и драматична (не случайно е автор на чудесната драма "Жестокият пръстен"). В стиховете му кипи яростен гняв, стигащ до неистов бяс:

Петдесет лева си дал
да ти подстрижат косата?!
Че аз за трийсет
ще ти намеря човек
да ти отреже главата!

Едва ли могат да се намерят по-верни думи за пълната нравствена разруха, за оскотяването на човека. В един от куплетите на "Балада за България" само с няколко мащабни щрихи, като в жестока графика на Гоя, той рисува убийствената картина на пладнешкия грабеж и съсипия в страната:

Къщи с решетки, ниви трънливи.
Гарвани вият и псета грачат. (Не е грешка - ПЧ!)
А в полумрака сенки грабливи
душата й късат и влачат ли, влачат...

Изразните средства на Рашко Стойков са в съответствие със сгъстеното и драматично съдържание на сатирата и на поезията му: точни и ударни като куршуми слова, изненадващи метафори, присмех, ирония, сарказъм, пародия, хипербола... ("А Бяс, възседнал облаци и вятър, световната хармония руши; И само оня брадат Войвода с мълнии цепи над нас небосвода").
Един от любимите му похвати са антонимите и антитезите, противопоставянето: "Извинете, къде ще се състои коктейлът на участниците в гладната стачка?"; "Голата истина в леглото ни бе намерена - изнасилена."; "Човешката история е готварска книга за човекоядци." Тука парадоксалният присмех е кинжално пронизващ.
Оригинален творец с рядък художнически дар, със свое запазено място в българската литература, човек с високи нравствени и етични критерии, поет с достойно гражданско поведение, Рашко Стойков продължава да създава сатира и стихове, с които националната ни култура може да се гордее.

16.02.2008