Кандидати за второ Косово
Три непризнати републики на територията на бившия СССР имат големи надежди и малко шансове да получат независимост
Едностранно обявилата се за независима държава сръбска провинция Косово се превръща в светъл пример за много сепаратисти по света. Около 40 държави на планетата имат проблеми със свои малцинства и реални опасения, че съществуващите сепаратистки тенденции може да получат нов стимул след 17 февруари.
Въпреки че политици от САЩ и Западна Европа упорито говорят за уникалността на ситуацията с Косово, случилото се даде допълнителни надежди на различни териториални образувания, в най-различни части на света, в претенциите им за отцепване от метрополията и независимост. Три подобни образувания, намиращите се на територията на бившия Съветски съюз, обаче имат сравнително големи големи надежди да се надяват на благополучен за тях развой на събитията. Това са непризнатите и самообявили се за независими държави - Приднестровска молдавска република (ПМР), Абхазия и Южна Осетия. Общото между тях е, че те обявиха суверенитет в годините на разпадането на СССР, отстояха с оръжие в ръка желанието си за независимост, желаят да станат част от Руската федерация под една или друга форма и разполагат с подкрепата на различни кръгове в Русия, имат разположени на тяхна територия руски военни части под формата на мироопазващи контингенти. Позицията на официална Москва към тях, макар и доброжелателна, обаче е сдържана по отношение на желанието им да станат част от федерацията.
На територията на бившия СССР има още една непризната държава - Нагорни Карабах. Бившата автономна област на Азербайджан обяви независимост в началото на 90-те години на миналия век след поредица кървави конфликти между арменци и азери. Тя също успя с оръжие в ръка и подкрепата на Армения да отстои обявената независимост, но за разлика от горните три самообявили се републики Нагорни Карабах едва ли има шансове да получи подкрепата на Москва.
Приднестровска молдавска република
Непризнатата държава обхваща предимно тясна ивица земя на левия бряг на реката Днестър, заключена между териториите на Молдова и Украйна. Границата й с Молдова е 411 км, а с Украйна 405. Към 2005 г. населението на ПМР е било 547 000 души. За сравнение преди разпадането на СССР на тази територия са живеели 730 хил. души. Етническият състав на жителите на ПМР е нееднороден. Две трети от тях са от руски или украински произход, етническите молдовани са около 30%. Общо в Приднестровието живеят хора от 35 националности, в т.ч. и българи. В ПМР има 8 града, 8 селища от градски тип и 143 селища.
Характерно е, че в икономиката на Приднестровието доминира групата компании "Шериф", която обхваща различни отрасли на стопанството и по някои информации в печата се контролира от президента на ПМР Игор Смирнов и членове на неговото семейство. Голяма част от живеещите в Приднестровието, включително и президентът Смирнов, имат руско гражданство. С решение на Европейската комисия от 2005 г. на президентът и неговите синове Олег и Владимир е забранен достъпът до територията на Европейския съюз.
До 1940 г. Приднестровието е част от Украинската ССР. През 1924 г. на тази територия е създадена Молдавска автономна съветска социалистическа република (МАССР). Образованието е трябвало да изиграе важно роля в плановете на съветското правителство за възстановяване суверенитета на Москва върху молдавските райони на десния бряг на Днестър, окупирани от Румъния през 1918 г. Съветското правителство никога не признава откъсването на тези територии, известни като Бесарабия и Северна Буковина, на бившата Руска империя. При първата възможност Кремъл възнамерява да си върне контрола върху тези земи, но това му се отдава едва през 1940 г.
Съгласно секретния протокол към съветско-германския Договор за ненападение Бесарабия е трябвало да влезе в сферата на влияние на СССР. Съветското ръководство обаче се въздържа от незабавното завземане на тези територии поради военния съюз между Румъния и Франция. След капитулацията на последната през май 1940 г. Кремъл в ултимативна форма иска от Румъния връщането на Бесарабия, Северна Буковина и района на Герци. Тези земи, с изключение на Южна Бесарабия, са включени в състава на МАССР и по този начин е образувана Молдовската ССР със столица Кишинев. След създаването на тази република в състава на СССР в нея са преселени значително количество руснаци и украинци, които помагат при създаването на местната промишленост. Такава обаче има само в района на Приднестровието, тъй като румънската част на Молдавия е представлявал много изостанал земеделски район.
Това положение в икономиката се запазва през целия последвал съветски период. До 1990 г. Приднестровието дава 40% от брутния вътрешен продукт на Молдавия и произвежда 90% от електроенергията на републиката.
Важно е да се отбележи, че към тази дата на територията на Приднестровието е разквартирувана 14-а съветска армия, което изиграва немалка роля при последвалите събития. През юни 1990 г. официалните власти в Молдова обявяват за незаконен и за нямащ юридическа сила пакта "Рибентроп-Молотов" и Акта на Върховния съвет на СССР за създаването на Молдавска ССР от 1940 г. на базата на Бесарабия и МАССР.
Това обаче провокира живеещите на южния бряг на Днестър руснаци и украинци да отхвърлят желанието на официален Кишенев за независимост, още повече поради нескритите намерения на част от модавския елит за обединение с Румъния. Насрочен е референдум сред населението на Приднестровието и на 2 септември 1990 г. Вторият извънреден конгрес на депутатите от региона обявява създаването на Приднестровска молдовска република.
В отговор Кишинев изпраща военни и полицейски части срещу отцепилата се територия. Според някои информации част тези подразделения се ръководят от румънски офицери. Създаденото набързо приднестровско опълчение с помощта на доброволци от Украйна и Русия успява обаче да спре настъпващите към столицата на района - Тираспол, молдавски войски. До голяма степен това се дължи и на военната техника и оръжие, които приднестровци успяват да получат или направо да отнемат от частите на 14-а армия. С помощта на Русия и 14-а армия, която разделя двете воюващи страни, конфликтът е потушен.
През годините след края на въоръжения конфликт Тираспол и Кишинев на няколко пъти се опитаха да оправят отношенията си. През 2003 г. страните бяха много близо до подписването на споразумение с посредничеството на Русия. Кремъл предложи план, според който Молдова трябваше да се превърне в "асиметрична федерация", в която ПМР и Гагаузия получават особен статут и възможност да блокират законите, които накърняват тяхната автономия. Според плана Молдова се задължаваше да допусне разполагането на руски войски в Приднестровието за срок от 20 години, като гаранти за решаването на конфликта. Срещу този план обаче се обяви Организацията са сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), както и част от молдовската общественост. Това принуди президентът на страната Владимир Воронин да се откаже в последния момент от подписването на документа.
През 2005 г. президентът на Украйна Виктор Ющенко предлага на двете страни нов план за решаване на кризата. Според него Молдова трябва да приеме специален закон за Приднестровието, който да гарантира на района правото на герб, химн, флаг и три държавни езика - руски, украински и молдовски. Според документа ПМР може да има връзки с трети страни без участието на официален Кишинев. Руските войски остават на територията на Приднестровието. На 22 юли същата година парламентът на Молдова приема обаче закон за Приднестровието, който напълно отхвърля плана на Ющенко и предвижда за областта автономия в рамките на страната. Според закона Тираспол ще получи правото на собствена конституция, правителство и парламент.
ПМР отхвърли това предложение и в отговор на 17 септември същата година проведе всенароден референдум с два въпроса: "Смятате ли за възможно запазването на курса към международно признаване на Приднестровието и влизането му в състава на Русия?" и "Смятате ли за възможно влизането на Приднестровието в състава на Молдова?". За присъединяването към Русия се изказаха 97% от участвалите в референдума, срещу 3,4% за присъединяване към Молдова. В допитването участваха 78,6% от гражданите, имащи право на глас.
Република Южна Осетия
Република Южна Осетия със столица град Цхинвали е непризната държава, заемаща по-голямата част от територията на бившата Южно-Осетинска автономна област на Грузинската ССР. Населението на страната е представено от осетинци и грузинци. При това е характерно, че географски няма разделителна линия между осетинските и грузинските села и те са смесени по цялата територия на републиката. Два от районите на Южна Осетия - Ленингорски и частично Цхинвалски, се намират под контрола на властите в Тбилиси.
Историята на грузинско-осетинския конфликт датира от ноември 1989 г. когато парламентът на Южно-Осетинската автономна област решава да я обяви за автономна република. Върховният съвет на Грузия отменя това решение и в края на същия месец над 15 000 грузинци влизат в областта, за да проведат митинг в Цхинвали. В последвалите сблъсъци с осетниците и части на съветската милиция загиват шест човека, 140 ранени са приети в болница. Една година по-късно на 10 декември 1990 г. депутатите на Южна Осетия провъзгласява създаването на Република Южна Осетия. В началото на януари следващата година Грузия вкарва войски и полиция в областта и завзема Цхинвали, но под атаките на местните опълченци войските й напускат града три седмици по-късно. Грузинските войски контролират височините около Цхинвали, откъдето обстрелват града, но не успяват да го превземат. В републиката се разразява хуманитарна криза, в Цхинвали погребват убитите направо в дворовете на къщите. Осетинците обаче получават неочаквана помощ от... самата Грузия, където в края на 1991 г. - началото на 1992 г. избухва гражданска война. На Тбилиси вече не му е до малката държавица, което позволява през юли 1992 г. да бъде подписано споразумение за прекратяване на огъня и въвеждането на руски миротворчески части в района. Предполага се, че по време на въоръжения конфликт са загинали между 2 и 4 хиляди души.
Ситуацията около Южна Осетия дълго време бе "замразена". С идването на власт през 2004 г. в Грузия на президента Михаил Саакашвили Тбилиси активизира усилията си по връщането на Цхинвали под властта на централното правителство, което доведе до редица военни провокации, включително с участието на руски миротворци. През годините след 1992-а ръководството на Южна Осетия обаче предприе редица мерки, които по негово мнение трябва да подготвят безпроблемното влизане на страната в състава на Руската федерация и по-специално до обединяването й с република Северна Осетия. По данни на президента на самообявилата се държава Едуард Кокойта 95% от населението има руски паспорти. Кокойта има намерението да представи пред Конституционния съд на руската федерация документ от 1774 г., който сочи, че Осетия е влезнала в състава на Руската империя като единна държава и едновременно с това да докаже, че няма документ, според който каквато и да е част на Осетия е излизала от състава на Русия.
Южна Осетия също проведе референдум за независимост на 12 ноември 2006 г. Пред урните се явиха 94% от имащите право на глас или 52 030 осетинци. Почти стопроцентово те заявиха желанието си за независима държава и обединение с Русия.
Република Абхазия
Абхазия е най-голямата от трите непризнати републики. Тя заема площ от 8600 кв. км и се намира в северозападната част на Грузия, в чийто състав формално влиза. Абхазия граничи с Русия и Грузия, столицата Сухуми е едновременно и курортен град на брега на Черно море, известен в близкото минало със своите санаториуми. Последното съветско преброяване от 1989 г. сочи, че тогава населението на републиката е било 525 061 души, от които етнически грузинци 44%, а абхазците са били една 17 на сто. Грузинско-абхазкия конфликт от 1992-1993 г. довежда до изселването на около 250 000 грузинци. Днес абхазците са около 45% от населението на страната.
До 1992 г. Абхазия е автономна република в състава на Грузинската ССР. С разпадането на Съветския съюз обаче се изостря и националният въпрос в самата Грузия. Първите кървави сблъсъци между грузинци и абхазци датират от лятото на 1989 г. Абхазците имат опасения, че излизането на Грузия от състава на СССР ще доведе до засилена "грузинизация" в страната им и те ще загубят националната си идентичност. Първите жертви падат на 16 юли 1989 г. когато избухват сблъсъци при опит на грузински младежи в Сухуми да се запишат в грузински университет, а не в абхазки. Загиват 16 души.
Грузия обявява независимост на 9 април 1991 г. На 21 февруари 1992 г. управляващият в Грузия Военен съвет, доминиран от националисти, обявява, че възстановява действието на конституцията от 1921 г. За абхазците това е знак, че им се отнема автономията и на 23 юли с.г. те обявяват независимост. Следва изпращането на грузински войски, които да върнат контрола на Тбилиси върху региона. След едномесечни сражения грузинците успяват да превземат по-голямата част от републиката и столицата Сухуми. Абхазците и притеклите им се на помощ въоръжени отряди от Кавказ, в които тогава участва и терористът Шамил Басаев, успяват да организират контранастъпление и да изтласкат войските на Тбилиси от територията на републиката. Столицата Сухуми е освободена през септември 1993 г. Примирието е подписано на 15 май 1994 г. В началото на ноември същата година Абхазия приема конституция. Предполага се, че по време на военния конфликт загиват около 10 000 души. Загубите за икономиката се оценяват на над 10 млрд. долара. По данни на ООН към 2004 г. извън пределите на Абхазия, в Грузия и други страни има около 280 хиляди бежанци.
В следващите пет години Абхазия живее в условията на фактическа блокада както от страна на Грузия, така и от страна на Русия. С идването на власт в Русия на Владимир Путин Москва обаче активизира връзките си със Сухуми. Между двете страни бяха открити гранични пунктове, бяха възстановени транспортните връзки, включително полетите на гражданската авиация. Руски туристи започнаха да посещават отново курортите по брега на Черно море. 90 на сто от абхазкото население има руски паспорти, което позволява на Москва да им изплаща пенсии и различни социални осигуровки. Русия активно участва във възстановяването на пътищата и железопътните линии в страната. Основният износ на Абхазия - мандарините, също отива предимно на руските пазари.
Всички тези действия обаче се оценяват от Тбилиси като насърчаващи сепаратизма в републиката. В отговор на това през 2006 г. Грузия възстанови контрола си върху граничното Кодорско дефиле, което бе оспорвана зона между двете страни. В едно от селата в дефилето бе създадено "законно правителство на Абхазия" в изгнание.
Реакцията на Сухуми не закъсня и на 18 октомври 2006 г. Абхазия поиска официално от Русия да признае нейната независимост и да я приеме в състава на федерацията като асоцииран член.
Редица руски политици и експерти обаче смятат, че надеждите на Тираспол, Цхинвали и Сухуми за скорошно признаване от страна на Москва и включването им в състава на руската държава не са оправдани. Според влиятелния политолог Сергей Караганов след 17 февруари Русия трябва да активизира икономическите си контакти с тези територии, но в никакъв случай да не признава независимостта им. Според него, ако това се случи, Москва ще остане изолирана в този акт, ще подкопае ясната си позиция по казуса "Косово" и ще предизвика нова вълна от насилие в Кавказ.
Въпреки това по повод независимостта на Косово руският президент Владимир Путин заяви, че страната му има отговор под формата на готова вече "домашна заготовка". Какво обаче се крие зад думите на руския президент, предстои да покаже близкото бъдеще.
25.02.2008
Мнения по темата: