Таланти и поклонници
"Многая лета" за грандамата на българската германистика
Проф. Жана Николова-Гълъбова навърши 100 години и предупреждава: "Не позволявайте на ума си да се пенсионира!"
1 март. В уютен дом с много книги, картини, дърворезбени мебели ме посреща достолепна дама. Кой би повярвал, че преди седмица тук близки, приятели, колеги от СУ "Св. Климент Охридски" изпяха "Многая лета" за 100-годишнината й.
Жана Николова-Гълъбова е най-възрастната българска професорка. Родена е на 28.II.1908 г. в Трън. В дълголетната си творческа биография е вписала десетки преводи. Уникални са нейните два фразеологични речника (в съавторство с проф. Константин Гълъбов) - немско-български и българо-немски, много изследвания върху немския романтизъм, студии за българската литература, философски есета. Покрай Баба Марта и хубавия български обичай да си подаряваме мартенички проф. Гълъбова побърза да занарежда спомени от детството:
- По-щастливо, по-задружно семейство от нашето не е имало. И бащините, и мамините деди са били просветени българи, килийни учители, свещеници, игумени на манастири, но и харамии, народолюбци. Тачехме старите обичаи, традициите, ала и новото в първите десетилетия на миналия век в Трън най-първо от бащината ми къща тръгваше. Златните ръце на мама всяка пролет с красиви мартенички закичваха мен и сестрите ми Роза и Боянка. Мама изкусно плетеше, бродираше, научи и мен. Покрай войните, започвайки от 1912 г., мама се научи и на стан да тъче, да шие. Дрехите ни, ушити от нея, бяха
по френски кройки, взети от френски списания.
След години и мъжът ми, проф. Константин Гълъбов, докарваше с нещо ново. Красиви, многостранно надарени личности бяха родителите ми. По любов се взели, с любов и разбирателство живяха. Красавица, истинско творение на природата и Бога бе голямата ми сестра Роза. Хубавица бе и Боянка. А аз, най-малката, бях грозното пате (смее се).
- Грозното пате, превърнало се като в Андерсеновата приказка в красив лебед.
- Ха, ха. Сетне станах и аз хубава. Сигурно удовлетворението от работата, любовта ме разкрасиха... Забравят ли се разходките с баща ми из гората, присяданията до бистри изворчета, ручейчета. Години по-късно и други страни посетих, но по-хубава природа от нашата не признавам. Оставам патриотка докрай. Никога в превратни моменти не пожелах да изоставя България. Отрано се научих да чета. А дядо, когато бях на 5 години, ме научи да чета на църковнославянски. Бях изпреварила връстниците си и в първо отделение учителят се чудеше какво да ме прави. Баща ми купи пиано през 1911 г., най-първо Роза се научи да свири. Замина да следва в Дрезденската консерватория. Любознателността й я отвежда и в курсове по агрономство. В Дрезден се запознава с мъжа си д-р Павел Байнов, даровит цигулар. Тяхна дъщеря е известната и в чужбина пианистка Лили Байнова. Синовете й също са именити инструменталисти - Георги е цигулар, Томислав - пианист. Научих се и аз да свиря на пиано, но самокритично
прецених, че от мен музикант не става.
Но имам абсолютен слух, обичам музиката, особено класическата. Тя дава вяра, сила. И спасение е музиката. Спасявала е и мен. Четенето, писането, слушането на музика ми помогнаха да надмогна всичко.
И трите сестри бяхме много талантливи, всяка по свой начин. С отлични бележки си извоювахме стипендии при следването. Втората сестра - Бояна, бе невероятна математичка. По наше време петицата бе най-високата оценка, а на Бояна веднъж по математика сложиха 6. Из цяла България писаха за нея. Завърших Втора софийска гимназия и влязох в Университета. Знаех много добре френски, но избрах немска филология. Специализирах германистика и философия в Йена и Франкфурт на Майн. Там смаях всички с моя перфектен литературен немски език... Аз съм страстна защитничка на българската жена. Казвам го не случайно, тъй като дори в малка, поробена България жената е на почит. Да си припомним калугерската възпитаница Рада, станала учителка. Вазов я въздига до героиня в романа си "Под игото". Тя е не само Рада Госпожина, а образ на българската учителка. Рада Булгарина я наричам. По времето, описано във Вазовия роман, Германия е разпокъсана на дребни княжества. А ние все се покланяме: в Европа, в Европа влязохме. България е била в Европа преди изобщо да съществува понятието обединена Европа. Още през IХ век по нашите земи се градят прочути школи, най-видна от тях е основаната от свети Климент Охридски, дето са се обучавали на четмо и писмо, прогледнали са за света 3500 българчета. Скъп дар от Софийския университет получих за 100-годишния ми юбилей - икона на св. Климент Охридски. Жестът ме зарадва много, защото, вече знаете, неизлечима патриотка съм.
- Проф. Гълъбова, има ли рецепта за дълголетие, за творческата личност, за ума настава ли време за пенсиониране?
- Не,
рецепта за дълголетие няма.
Мисля, че дълголетието отчасти е и наследствен ген. Единият ми дядо живя до 85 г. Не лека е била съдбата му на свещеник, народен будител из Царибродския край. Останах по принуда рано на свободна практика, преди да направя години за пенсия. Уволниха ме от Университета. Тогава прогониха и професорите Михаил Арнаудов, Иван Дуйчев, Димитър Яранов и др. Години наред ми беше добре със свободната професия. Печелех добри пари. Но сетне стана зле - нямах пенсия. Е, отпуснаха по-късно нещо, но то е толкова минимално. Добре, че племенницата Здравка Ковачева ме гледа, всеки ден е при мен. Не се оплаквам. И на тия години не минава ден без да чета, пиша. На български не мога да кажа, че чета много. Имахме интересни писатели, но измряха. Тъжно е да изпращаш светли личности, писатели. Трагедия за мен бе, когато и Николай Хайтов си отиде. Кажете кой днес е с принос в българската литература... Та за ума - немислимо е да пенсионираш ума. Без да го подхранваме с четене, уморяваме с полезна работа, не сме човеци. За да се съхраните, не пенсионирайте ума си.
- Превеждали сте от немски, френски, датски, колко езика владеете, правила ли сте първи за България преводи?
- Зная много езици, като почнете от старите древногръцки, латински, учени в някогашната класическа гимназия. Разбира се, владея и руски. За да мога да превеждам и редактирам не само от немски, френски, датски, научих и други езици, но повече технически. Не е хвалба, че първа в България преведох датчанина Киркегор. Немската литература ме въведе във философията. Ние нямаме големи философи. Докато немската литература, особено романтиката, възниква върху основата на философията, религията се превръща във философия... Ако питате кой немски поет ми е любим, трудно ще отговоря. Преди всичко романтиците и на първо място
Гьоте и Шилер - духовните водачи.
- Между преводите ви са и Шилеровите драми "Разбойници" и "Вилхелм Тел" - обичахте ли театъра, кои артисти ви бяха любимци?
- Театрални представления гледах още като малко дете. Баща ми бе основал в Трън много добра театрална трупа. Беше си поставил големи цели - например да превърне непълната гимназия в реална, да има в града богат просветен, културен живот. И така беше. Избухнаха войните и всичко пропадна. Дадоха Царибродско на сърбите. Много пиеси изгледах в Трън, после и в София. Най-харесвах играта на Сава Огнянов. Голям артист, голям артист бе. И Петя Герганова. Може би не знаете, че сестра й, Диана, пееше в операта. Харесвах и най-известната в младостта ми оперна певица Золотович. А "Кармен" си остава любимата ми опера. Поддържахме с мъжа ми познанства с театрални, оперни артисти. Знаех се и с видните интелектуалки - писателките Яна Язова, Фани Попова-Мутафова, Багряна, Дора Габе.
- Разкажете за студентските, преподавателските си години в Университета.
- Влязох в Университета със стипендия след спечелен конкурс. Моят бъдещ мъж, виждайки ме като първокурсничка, веднага се влюбил в мен. Ама аз не зная. След специализацията в Германия станах редовна лекторка по немски език и литература. Отначало за мен СУ "Климент Охридски" бе едно откровение. Да застанеш пред студентите очи в очи и да им говориш е нещо неповторимо. Чувствах се много по-добре, говорейки пред аудитория, отколкото да пиша. Студентите ме обожаваха.
Чувставах се най-обожаваната жена
(смее се). Но в България винаги е така - по-добър ли си, особено ако си жена, пречиш. С успехите ми тръгна и злобата. Между другото работата ми предизвика признанието на проф. М. Арнаудов, че съм преобърнала становището му на противник на женската академична дейност. Покровители в Университета ми бяха професорите Михаил Арнаудов и Константин Гълъбов. Третият бе Стефан Младенов... Какво ли не измисляха по мой адрес. А заради това, че проф. Гълъбов работеше само с мен, негова любовница ме направиха, помислиха, че той ми пишел трудовете. Но моят стил на писане е съвсем различен от неговия, все пак аз съм жена. Как не се запита завистта защо се е влюбил в мен, учителската дъщеря, взела всичките си изпити, конкурси, включително и стипендия в Германия, с отличие. Значи имало е за какво да се влюби в мен. Комичното е, че и аз по-късно се влюбих в него. Оженихме се (аз съм му втора съпруга), но никога не сме говорили да ме прави своя асистентка. Дължа много на него, защото беше във всяко отношение на изключително високо ниво. Интересно, когато баща ми се принуди да учителства в София, отвсякъде го уволняваха - комунист бил. Мен пък комунистите пропъдиха, защото немски език и литература преподавам, живяла съм в Германия. Аз съм вярващ човек и ще кажа: Бог нарежда моята съдба. Нося Бог в себе си от преди да се родя. Когато мама е била бременна с мен, непрекъснато прерисувала копие на картината "Исус Христос в Гетсиманската градина".
Прерисувала бе Христос в мен.
Нямаше нужда да ме въвеждат в религията. По-скоро тя оживя в мен... И в този смисъл нека не коментирам уволнението ми.
- Коя радост в дългия живот ви стопляше?
- Щастлива ме правеха и продължават да ме правят успехите на моите племенници. Те всички с достойнство си пробиха свой път в живота. Участвам в живота на племенниците ми откакто са се родили, и в живота на децата на техните деца. Поставях работата си над всичко и останах без деца. Не лиших от грижи децата и внуците на мъжа ми, отгледах първо петимата ми племенници, когато дойдох да уча в София. Най-влюбена в мен бе Лиляна Байнова. Синът пък на Боянка - Георги Ковачев, от малък казваше: Аз имам две майки - леля Жана и мама Боянка. Кръсти дъщеря си с моето име - Жана. Аз я насочих към музиката и днес всички се радваме на успехите й в Германия като оперна певица. Отгледах и дъщеря й Десислава, тя също ми е любимка. Учи в Германия цигулка, но и много хубаво рисува - наследила е талантите на моите родители. Радват ме постиженията и наградите на музикантите Георги и Томислав Байнови, гордея се и с племенника ми Георги Ковачев, професор по анатомия в България. Благодарна съм и на съпругата му Здравка, която ден не минава, без да дойде да ме види. Всички племенници, внуци, правнуци ми носят радост в самотата. Голяма мъка през годините бе всяка смърт на близките. Най-много сълзи изплаках за майка ми, красавицата със златно сърце и ръце, тя твърде рано ни напусна. С моя мъж живяхме заедно дълго - почина почти на 90 години. Ето тук, на стената е неговият портрет, рисуван от Елисавета Консулова-Вазова. Страшно даровита художничка. Имаше мечта и мен да нарисува, а аз се смея: Стара съм вече, на 70 години. Хората ги рисуват на младини. Тя пък ми отвърна: Жанче, и на 70 години да си, ще те нарисувам както те виждам с моите очи... Уви, отиде в Сопот и оттам я върнаха мъртва. Още една мъчителна раздяла в живота ми.
- Какво не успяхте да свършите през този цял век?
- Всичко, което съм искала, постигнах.
И повече дори. Защото нуждата ме караше да превеждам много, да се занимавам с критика, редактиране, философски есета да пиша.
- Баща ви е бил и поет с 4-5 стихосбирки. Изкуши ли и вас поетичната муза?
- Но баща ми и свиреше чудесно на цигулка, пиано, мама също свиреше на тия два инструмента и на китара, красива италианска изработка. Аз не станах музикантка, не прописах стихове. Но съм критичка. Имам стил, толкова самобитен, но всички го възприемат (усмихва се).
- Между многото ви преводи е и "Тъй рече Заратустра" от Ницше с фантастичен ваш предговор. А какво ще рече проф. Жана Николова-Гълъбова, прекрачила второто столетие, на младите, какво ще им пожелаете?
- Да живеят в по-друга обстановка, отколкото тази, в която животът за дълги години ме завъртя. Беше ми много неспокойно. В Университета бях първата жена, поставена сякаш на открита естрада, всеки да ме напада, да си измива ръцете с мен. На младите ще река, че от тях зависи каква обстановка ще си изградят, какъв живот ще постигнат. Благороден човек съм и винаги съдействам на младите, особено на талантливите. Но днешното поколение не знае какво е истински голяма любов. Надсмиват се над романтиката, над първите красиви трепетни вълнения. Започват с любовта веднага там, където тя свършва. И ще напомня отново: Не позволявайте на ума си да се пенсионира.
P.S. Към развълнуваната изповед на проф. Жана Николова-Гълъбова пожела думи на благослов да прибави племенницата й Здравка Ковачева:
- Леля Жана е нещо голямо, светло
- и пример, и помощ неведнъж и дваж, здрава морална подкрепа в живота ми. Отгледа дъщеря ми Жана, а и нейната Деси. Как да не й се възхищаваме на духа, работоспособността, когато на 93-94 години сама, без ничия помощ, подготви речник и го издаде.
Тук грандамата на българската германистика и философска мисъл с достойнство махва с ръка - минали работи, не си струва да се говори...
08.03.2008
Мнения по темата: