Занаяти
Бай Георги и приказката за завързаната мечка
Майсторът повдига завесата към необикновения свят на сарачеството - обработване на кожи, което започва още през бронзовата епоха
Открих работилницата на Георги Андонов, сгушена на тиха софийска уличка, в един обикновен делничен ден. Сварих го приведен над работния плот, осеян със сечивата му, да майстори поредната поръчка. Бях тук с желанието да поговорим и той да повдигне завесата към един необикновен свят - този на сарашкия занаят.
Когато преди време споменах пред моя двайсетинагодишна позната за намерението си да разговарям със сарач, тя ме попита тихичко: ДА с какво по-точно се занимава той ?". В интерес на истината се оказа, че и моята представа за занаята не е никак пълна. Сарачеството е един от най-сложните кожообработващи занаяти. Той възниква през бронзовата епоха, след като конят бил опитомен и започнал да се използва като товарно, яздитно и впрегатно животно. Наименованието на занаята произлиза от арабската дума сараи, означаваща седло.
Сарачът изработва кошуми (приспособление от дърво, кожа и слама, което стои на врата на впрегатното животно и за него се закачат оковете на каруцата) и палдъми (ремъци, които се поставят върху тялото на коня и се прикачва към хамута. Служи за по-равномерно разпределение на теглителната сила върху корпуса на животното) за магарета и коне; седла, ремъци, сбруя, юлари (използва се за завързване на добитъка към яслите и за водене с ръка), хамути (вратна халка на впрегатния кон и най-важната част от конските принадлежности), дизгини (управляващи кожени ремъци), камшици. Но тъй като впрегатни и яздитни животни в градовете вече няма, майсторите се насочват към други кожени принадлежности - ремъци, каиши, куфари, чанти, калъфи, колани, паласки, кобури, патрондаши. Основните дейности са свързани с приготвяне на кройки, кроене на кожите, зашиване на детайлите, заглаждане на шевовете и ръбовете на кожите, украсяване на изделията, комплектоване на стоките. Сарачът извършва и подготвителните дейности - снабдяване с необходимите материали, обработване на суровите кожи, поддържане и подготовка на инструментите. Но това нещо все по-рядко става, защото държавните заводи са закрити, а с частните - по думите на сарача - не може да се работи качествено. 
Георги Андонов е майстор в Задругата на майсторите на народните художествени занаяти и един от последните сарачи в столицата. Подхожда към разговора ни скептично, но малко по-късно самият той ми разказва, че не харесва, когато хората са предубедени. Сблъсквал се е с подобно отношение, защото в масовото съзнание битува представата, че занаятчията е прост или неук човек. Всъщност всеки има право на мнение, но в конкретния случай сарачът разбива жилавото клише. Георги Андонов е дипломиран инженер и преди да се отдаде изцяло на занаята е работил над 30 години по специалността си в минното дело. Категоричен е, че да изучиш сарачеството се изисква много време и търпение. Самият той започва да чиракува при баща си - Христо Андонов, един от най-известните сарачи в стара София - от 14-годишна възраст. Усвоява тънкостите на сарачеството повече от 30 години, а самостоятелно започва да работи през 1988 г. в работилницата, приютена в двора на бащината къща. И понеже според правилата му е бил необходим разряд, за една година той държи 3 изключително тежки изпита и по тогавашното 35 постановление сменя едната професия с друга. Така вече 20 години се гордее със своята "чиста професионална дейност".
И той като повечето занаятчии е песимист, защото не вижда перспектива в занаята. Не мисли, че има време да учи и внука си. Въпреки това е на мнение, че "всеки един мъж има дарба да бъде занаятчия - като му дадеш една чамова дъска и 10 пирона, ако от тях 7 ги забие, без да ги изкриви или да си нарани пръстите, значи от него може да стане майстор. За един мъж горе-долу е така". Въпросът е, че не на всеки му се отдава, но и на тези, дето им се отдава - не искат.
През годините майсторът е имал достатъчно ученици, с които обаче са се разделили заради непрестижността на занаята, дългия срок на обучение и ниското заплащане. По правилата на Занаятчийската камара имаш право на двама чираци, но ако майсторът, пожелае те може и да са дори двадесет. Важно е тези двама да си взел от Бюрото по труда, да ги водиш на работа, а съответно бюрото им плаща минималната заплата две години. По-нататък обаче никой не се интересува каква ще бъде тяхната съдба - ако не е кадърен или пък напротив, но се окаже, че на майстора не му трябва. По думите на бай Георги Дв съзнанието на младото поколение на нито един не му минава през акъла да учи проста работа, пък и всеки иска по-малко да работи и повече да се шматка нагоре-надолу".
Клиентите му са разнообразни, работи предимно изделия за ловни, лични и служебни оръжия, но майстори и всякаква амуниция за кучета. Правил е дори и нагръдник за едно от кучетата водачи на сляп човек, което работи в столицата. Сарачът се гордее със своята изложбена зала, където е показал по-мераклийските си артикули. "При мен нещата не стават наужким или да седна да си съсипвам кожата с нещо, което не ми трябва", пояснява майсторът и допълва, че прави всичко, което клиентът поиска. Понякога от разговора с купувача се ражда и идеята, а ако му хареса бай Георги я изпълнява в два екземпляра - единият за клиента, другият за него самия. Така прави и дървен макет (като например този за калъф на мобилен телефон), по който да изкусури коженото изделие. Не се оплаква от липсата на работа, а от химията и евтините некачествени боклуци залели пазара ни, които "удрят по занаята". Не му се нравят и хората дошли с нож за 6 лева, които искат да им направи калъф за не повече от половината на стойността му - "хем да е пунтов, хем за малко пари; да работя цял ден за нищо", обяснява бай Георги. За съжаление клиенти, на които не им се жертва "цял вол за курбан" не са рядкост, дори за бутиков занаят от порядъка на сарачеството, особено в големия град.
Но важното за бай Георги е да държи на прецизните житейски правила. Затова не губи доверието, нито пък "крои" цената според калибъра на клиента. "Ако не го харесаш, не го взимаш, досега не е имало някой да се върне с рекламация", подчертава сарачът и допълва, че осигурява безплатен реглаж, ремонт и безсрочна гаранция на изделията. ДИмам сметка да го направя така и да не идва повече да се занимава с мен. В момента се изхранвам от това, че някой, на когото съм правил калъф за нож преди 10 години, пак се връща тук", споделя той. Често идват хора, които са харесали изделие на свой познат и искат да го надскочат или пък имат по-екстравагантни поръчки за "някой баровец", или скрити кобури за около дамското бедро.
Поръчката може да стане по-хубава или по-лоша в зависимост от сумата, която е готов да даде клиентът или както сподели бай Георги - в занаятчийството важи приказката за завързаната мечка. Тук майстора вметна поучителната история за един голям занаятчия, който си построил дюкян и поканил художник, за да му напише фирмата с рисунка на мечка. Художникът казал, че струва 500 лв., но на предприемача му било скъпо. Тогава художникът уточнил - мечката отвързана или вързана да бъде? Първата струвала 50 лв., а втората - 500 лв. Занаятчията избрал евтината. След два дни завалял дъжд и отмил рисунката. Майсторът попитал художника: къде е мечката, избягала е, а той отвърнал - нали искаше отвързана мечка! Разбира се, не липсва и нелоялна конкуренция, която подбива цените, но обикновено тя не може да се мери с качествените майстори.
На изпроводяк питам освен прахоляка и неудобствата дали чука е най-опасното нещо за пръстите на сарача, а бай Георги ми отвърна шеговито: "Попитали хирурга опасно ли е да си хирург, а той отвърнал - опасно е, да, постоянно внимаваш да не се порежеш". Заглеждайки се в отрудените му ръце със загрубяла от химикалите и рязането кожа, с деформирани пръсти, които обаче все така сръчно режат, кроят и творят, се сещам единствено за поговорката "Майсторът си е майстор" и го оставям верен на себе си.
12.04.2008
Мнения по темата: