Памет

Черният Великден

За случилото се в българското небе на 17 април 1944 г. и героизмът на нашите пилоти

Желязко Тенчев

Bf Me 109 G-6

В това поредно нападение участва ударна групировка от 350 В-24 “Либърейтър”, ескортирана от около 100 модерни изтребители Р-51В “Мустанг”. Силуетите им приличат на “месершмитите”, което обърква нашите пилоти и позволява на противника да ги атакува резултатно. Основно поради тази причина българската авиация губи девет самолета и шестима пилоти. Това са поручик Любен Кондаков, поручик Димитър Попов, поручик Веселин Рачев, поручик Христо Арнаудов, фелдфебел Иван Стефанов и подофицер Атанас Кръстев. Други шест български изтребители са повредени от вражеския огън.
Въпреки поражението, в резултат на 37 бойни излитания (30 Ме-109G и 7 De-520) са свалени два В-24 “Либърейтър” и два Р-51В “Мустанг”. Един от бомбардировачите е свален в резултат на втория въздушен таран в историята на военната ни авиация, извършена от поручик Неделчо Бончев, който успява да се приземи с парашута си. Други девет американски самолета са повредени от българската зенитна артилерия. Част от тях не достигат до базите си.
На 12 и 28 юни са нанесени въздушни удари по летище Карлово, при които са унищожени или повредени 80 български бойни и спомагателни самолети. На 17 и 26 август 1944 г. са последните въздушни боеве над българска територия, при които са свалени още седем американски самолета.
Така завършва въздушно-настъпателната операция на англо-американската авиация срещу Царство България. Целите й не са постигнати - България не капитулира и не изтегля окупационните си части от балканските страни. За отразяване на нападенията българските пилоти извършват 1530 бойни полета, при които са свалени 65 самолета, т.е. на всяко бойно съприкосновение - по един свален. Зенитната артилерия сваля още четири бомбардировача. На територията на Царство България падат 120 противникови самолета, в които загиват 256 души. Пленени са 329 английски и американски пилоти и борден персонал. Нито един от тях не е бил предаден на германските съюзници. В пленническия лагер край град Шумен отношението към тях е било изключително хуманно и в съответствие с международните конвенции. Никога български пилот не е стрелял по спасяващите се противникови екипажи.
ВНВВ губят 27 самолета и 23 пилота, т.е. на всеки 14 полета - по една загуба. Средното съотношение на силите във въздуха е 7:1 в полза на английските и американските летци, а в отделни боеве то е дори 23:1. При бомбардировките загиват 1828 мирни български граждани и са ранени 2372. Нанесените на българската държава материални щети се оценяват на 24 милиарда лева.

На 17 април 1944 г. след неравен бой със самолети от противникови въздушни формации загива поручик Любен Кондаков. С множество пробойни "Месершмит 109 Густав " се врязва в планинската местност. Боровата гора лумва в пламъци. Лобното място и споменът за събитието са запазени в паметта на местните хора от селата наоколо..

Портрет на поручик Кондаков и отломките от неговия „Месершмит" 109G в залата на воинската слава в Каменец

Kавалерът на боен кръст “За храброст”
полковник о. з. Петър Манолев разказва за въздушния бой

Петър Манолев е роден на 18 септември 1915 г. в село Каракьой (Манастир), Драмско ­ Беломорска Тракия. След гимназията, през 1936 г., постъпва във Военното училище като юнкер. На следващата година е сред 22-мата, одобрени да учат за военни летци. През 1938-1939 г. завършва последователно два курса за летци изтребители в Полша. В родината подпоручикът е изпратен да довърши своята подготовка в Изтребителната школа на Шести въздушен полк, където през лятото на 1940 г. Петър Манолев вече е инструктор. Пилотите, обучени от Манолев, са 29. Назначен е за командир на 682-о бойно изтребително ято от 3/6 орляк, базиран на аеродрума Божурище. Заедно със своите другари до началото на септември 1944 г. изпълнява 18 бойни задачи и участва в 8 въздушни схватки с американската авиация. Паметен за него остава 17 август 1944 г., тогава сваля четиримоторна “крепост”. До 1949 г., когато каца на земята за последен път, полковникът летец Петър Манолев е усвоил 27 полски, български, германски, чехословашки и съветски самолета. С тях има 2505 полета и 1463 часа във въздуха. А в началото на 50-те години, като началник-щаб на изтребителния полк в Доброславци този отлично подготвен и уважаван боен пилот е изпратен предсрочно в запаса, заедно с много от т. нар. царски офицери.

- Г-н полковник, какво стана през “черния великден”?
- На 17 април при нас се получи много конфузна ситуация. Командването на въздушните войски нямаше данни за американската 15 армия, базирана в Италия, и не знаеше какви самолети ще изпрати срещу нас. Очаквахме това да са двойнотелите “Лайтнинги” Р 38, които във въздушните боеве винаги използваха за прикритие на бомбардировачите си.
- Но тогава в боя влиза Р 51 “Мустанг”.
- Да, тогава за пръв път те се появяват вместо с P 38 „Лайтнинг” и знаете ли, изненадата беше голяма.
- Силуетът им поразително прилича на “месера” и нашите се объркват, докато американците започват да стрелят.
- Абсолютно, и дори ги викат при себе си един вид. Българите ги смятат за свои и дори се радват, че има много наши самолети във въздуха. Дадохме сериозни жертви. Командирът на изтребителния полк капитан Топлодолски тогава не взе участие, той беше на земята. На 17 април аз се намирах в Долна Митрополия. По същото време Топлодолски предупреждава летците по радиото - “Внимание! Това са противникови самолети!”, като по този начин ги предпазва от излишни жертви.
- Разкажете ни за вашата победа, когато свалихте летяща „крепост”.
- Това стана на 17 август. Аз водех моето 682-о изтребително ято. Излетяхме по тревога от Божурище, първия път към 12 часа, вдигнахме се на 7000 м, но не открихме никакъв противник. От земята ни се обадиха, че в крайния северозападен ъгъл на България, „крепостите” са лизнали наша територия и са заминали за Румъния. Обикновено отиваха да бомбардират Плоещ. Връщаме се, кацаме, зареждаме самолетите и влизаме в кабините в готовност всеки момент да излетим. При второто излитане, на около 6000 м срещнахме бомбардировачите, но без изтребители, които да ги прикриват. Моят бомбардировач, срещу когото се насочих, бе на 700-800 метра под мен. Сега спокойно си приказваме, но тогава бе ужасно - горещо, отвсякъде стрелят. Обикновено всички бомбардировачи се подреждат в стъпаловиден строй и с всичките си оръжия стрелят по нас. Най-често ние, изтребителите, си избираме бомбардировач, атакуваме го, като слизаме под него и под ъгъл 20-300, се мерим по моторите или пък по пилотската кабина. Аз открих огън с 20-милиметровото оръдие отпред и с двете голямокалибрени картечници (те са 12,7 мм) по моторите и местих огъня, докато стигнах до пилота. Всичко попадна в целта и запален, моторът започна да гори. Преместих се и по съседния мотор. Цялата „крепост” пламна. През това време бомбардиравачите отстрани ме улучиха. Излезнах от атаката и тръгнах да се прибирам към най-близкото летище. Бях ранен на три места, целият в кръв, левият крак ми припари яко.
- Там са ви улучили?
- Улучиха ме, да. Та чак сега, на толкова годишна възраст, чувствам още болки в крака. Защото в него останаха много парчета, които хирурзите не можаха да извадят. Тогава нямаха упойка и започнаха да режат на живо, аз стиснах зъби, не извиках нищо. След операцията лекарят каза: “Ей, че корав българин, бе!”
- Г-н полковник, вие сте летели на немски самолети, а впоследствие и на съветски.
- Всичките ми самолети до 9 септември бяха немски. Но любим ми остана Me 109 G-6. Той не ме предаде никога.

17.04.2008

Мнения по темата: