Палестинската кауза

Между надеждата и измамата

В началото на XX в. краят на Османската империя е реален факт. Големи и малки държави гледат апетитно към нейните владенията. В навечерието на Първата световна война Англия, Русия, Франция и Италия водят преговори как да си поделят потъналите във вековна летаргия територии, обладани от идеята да завземат един от най-значимите кръстопътища на света.
С договор между Англия и Франция, разпределящ сферите на влияние, подписан през 1916 г., територията Палестина се дава на Англия, а Сирия и Ливан преминават под управлението на Франция. На 2 септември 1917 г. министърът на външните работи на Великобритания Балфур публикува писмо до барон Ротшилд (известно като "Балфурова декларация"), чрез което се признава правото на еврейския народ на национално възраждане в земите на някогашната му родина. В Сан Ремо през 1920 г. Обществото на народите (ОН) възлага на Англия Мандат за Палестина и британската корона получава правото да се разпорежда с територията, съобразно клаузите на ОН, в които изрично е записано, че световната организация "ще отговаря за създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ".
Със създаването на държавата Израел редица държави решават да измият гузната си съвест - на 29 септември 1947 г., когато в ООН гласуват дълго отлаганото право на еврейския народ да има държава. С резолюция щ 181 23% от първоначално обещаната през 1917 г. се разделя още веднъж: за нова арабска и за еврейската държава. Така евреите получават 12%, а арабите - 88%, от първоначалната Палестина. 25 години след първата подялба на земята следва нова - ООН отново разделя земята, или по-точно онова, което е останало от нея след първата й подялба през 1922 г. Но арабите вече претендират за цялата Палестина. Арабската лига, основана в Кайро на 23 март 1945 г., подготвя "джихад" ("свещена война") на арабския свят срещу обявяването на Държавата Израел. Нейният вицепрезидент Джемал Хюсеин от трибуната на ООН се заканва: "При положение че Палестина бъде разделена на две държави, линията на разделението ще се превърне в линия на огъня и кръвта". И още на следващия ден след гласуването на ООН за разделянето на Палестина - 30 септември 1947 г., "Армията за арабско освобождение" навлиза в територията, която е под британски контрол, и с мълчаливото му съгласие окупира териториите, предназначени зa арабскатa държава, като с това предотвратяват създаването й. На 14 май 1948 г. Израел обявява независимост върху земята, дадена му по силата на резолюция щ181 на ООН, а на следващия ден египетският премиер Нокраши Паша издава заповед военните сили на Египет да навлязат в Израел. Заповедта е мотивирана с необходимостта "да се поддържа реда и спокойствието в Палестина". В надпреварата за подялба на земята Израел се включват и армиите на съседните на Израел арабски страни - Ливан, Сирия, Трансйордания, подкрепени от войски на Саудитска Арабия и Ирак. Израел е нападнат от армиите на 6 арабски страни, всяка от които, взета отделно, е по-могъща във военно отношение от него. Но невероятното става факт - отблъсквайки арабските армии, военните действия се пренасят в територии на несъздадената арабска държава. Споразуменията за примирие утвърждават де факто Държавата Израел, което дава основание на ООН да го приеме за свой пълноправен член на 11 май 1949 г., одобрено от 52 държави. Вследствие на войната 650 000 араби, живеещи в Палестина, се оказват бежанци - излъгани, след призивите на арабските държави, да напуснат земите си, за да се завърнат в тях след "бързата" победа над Израел - възниква арабският бежански проблем.

Военните конфликти не закъсняват...
"Съществуването на Израел е една грешка, която трябва да бъде поправена. Това е нашата възможност да изтрием позора, който ни съпътства от 1948 г. Нашата цел е ясна - да изличим Израел от картата на света" - думи на иракския президент Абдул Ареф в реч на 31 май 1967 г. С единствена надежда за оцеляване, Израел нанася удара пръв - 5 юни 1967 г. Само за шест дни арабската военна машина е сразена и е пред пълно сгромолясване, от което ги спасява ултимативното искане на СССР...
След "Октомврийската" война от 1973 г. Близкоизточният конфликт е в качествено нова ситуация. В действие влизат неизползвани досега "оръжия" - нефтът и пропагандата. ОПЕК - нефтеното оръжие, се оказва едно от най-ефективните средства в конфронтацията с Израел.

Израел е "окупатор"
първоначално е арабска теза. Въвежда се в употреба след войната от 1948 г. Историята на конфликта в онези години показва, че Израел - първата държава, родена с решение на ООН, но и първата нова държава след Втората световна война, е подложен на въоръжена агресия. Арабските страни, воюващи с Израел, са обявени в ООН за агресори.
Когато през 1922 г. се създава държавата Трансйордания, тя се отъждествява както с арабите, живеещи на изток от река Йордан, така и с арабите на запад от реката, и затова претендира за цялостната територия Палестина. И напълно естествено - между арабите, живеещи от двете страни на река Йордан разлика няма. Затова на следващия ден след обявяването на резолюция щ181 на ООН - 30 септември 1947 г., армията на Трансйордания преминава на запад от река Йордан и завзема територии, обявени от ООН за земя на несъздадената арабска държава, попадаща под контрола на Израел, Трансйордания и Египет. Но арабите започват да обвиняват само Израел за "окупатор". Те искат както териториите на новата арабска държава, така и тези, дадени на Държавата Израел.
През 1950 г. крал Абдуллах преименува Трансйордания на "Йордания", а арабите в спорната територия не са "палестинци" - терминът още не е измислен, а "йорданци"! Арабските страни нямат намерение да позволят и създаването на Държавата Израел. В това се състои смисълът на определението "окупатор", което те дават на Израел, след като губят войната от 1948 г.

На сцената излиза ООП
Учредена на 28 май 1964 г. в Кайро, организацията е призвана да създаде "светска демократична държава в Палестина", като постигането на тази цел е свързано с "елиминиране на ционистката и империалистическата власт", т. е. унищожаване на държавата Израел. До 1967 г. базите на ООП са в Египет, на Синайския полуостров. Оттук те предприемат своите терористични нахлувания в Израел. След войната от юни 1967 г., ООП се премества в Йордания; тук границата с Израел е най-дълга - 360 км, а възможността за проникване в Израел - най-голяма. В знак на "благодарност" за гостоприемството, въоръжените формирования на ООП започват да тероризират местното йорданско население, като го "облагат" с "данъци", "такси" и "мита", които, естествено, прибират за себе си. Мафиотските въоръжени банди влизат във въоръжени сблъсъци с полицията на суверенната йорданска власт. През 1970 г. настъпва реална заплаха да бъде елиминирана централната власт - ООП прави опит да завземе столицата Аман. Йорданският крал Хюсеин е принуден да действа. И през септември повежда йорданската армия срещу ООП. В боевете са убити 2000 души от отрядите на ООП, а остатъците й - изгонени от Йордания. Така нареченият "Черен септември" за ООП става символ и наименование на една от терористичните й фракции. На 28 ноември 1971 г. идва естественият отговор за "Черния септември". В Кайро палестински стрелец застрелва министър-председателя на Йордания Васфи Талг, след което коленичи, за да пие от кръвта на убития.

Всеки иска тази земя
Историята на Палестина за времето от 1948 до 1974 г. е белязана от опитите на арабските страни да я разпределят помежду си. Създаването на ООП през 1964 г., независимо какво пише в хартата й, има задачата да съдейства за осъществяване териториалните претенции на арабските страни.
Йордания до 1974 г., а и след това, не признава териториалната идентичност на ООП. През 1970 г. кралят на Йордания Хюсеин заявява: "Палестина е Йордания, и Йордания е Палестина. Има един народ и една земя, с една история и с една съдба". Сирия също настоява за територии, при което неизбежно влиза в конфликт и с ООП, и с Йордания. През 1987 г. на конференция в Аман - столицата на Йордания, президентът на Сирия - Хафез Асад - заявява: "Палестина е част от Сирия. Никога не е имало независима държава, наименувана Палестина".

Двуликият Янус
На 13 септември 1993 г. във Вашингтон премиерът на Израел Рабин и председателят на Палестинската власт (ПВ) Арафат подписват Декларация за приципите на Споразумението от Осло. В обръщение към Рабин Арафат обещава: "ООП поема отговорността за мира в Близкия изток и за мирното решаване на конфликта между двете страни". Той заявява, че всички важни въпроси, свързани с постоянния статут, ще бъдат решавани чрез преговори. Съответно ООП отказва да използва тероризма и други прояви на насилие и ще упражни властта над всички части и служители на ООП, за да осигури тяхното сътрудничество, за да предотврати нарушенията и ще наказва нарушителите". Церемонията по подписването се извършва на 4 май 1994 г. в Кайро. Само няколко дни по-късно, в джамия в Йоханесбург (Южна Африка), Арафат коментира подписания мирен договор с думите: "Ние сключихме мира на Мохамед и мира на Саладин. Правим това само като временна тактика, докато станем достатъчно силни, за да си върнем целия Израел". (Преди 1300 г. пророкът Мохамед сключва договора "Худайбия" с еврейското племе кураиш, който договор гарантира 10-годишно примирие. Само след две години, почувствал се силен, Мохамед напада и унищожава за 24 часа племето, с което е сключил "мирното" споразумение.)
Самият Арафат сякаш съществува като две личности: едната е, която се усмихва лъчезарно на снимките с американски официални лица, а другата е тъмната му половина - тя призовава към джихад и поощрява убийците...
Честността изисква да се отдаде заслужена почит към няколкото милиона трудови, изнурени от превратностите на съдбата, предадени от собствените си лидери хора. Хората от Газа и от Западния бряг. Безимотните, недоучени, недохранени и отхвърлени и от евреите, но и от арабите обикновени хора, попаднали в месомелачката на голямата политика и на нескончаемите имперски амбиции. За тях 14 май наистина е "НАКБА" - катастрофа.
Кога ще настъпи отрезвяването на света? Ако на един народ му е писано да погине, дали това няма да е началото на непредсказуемата във времето гибел на човешкото общество? Време е политиците да се опомнят.

Страницата подготви: Алберт Аврамов

22.05.2008