Таланти и поклонници

С око що зърне, с ръка ще го направи!

Уникалните съдове на грънчарите от малкото трънско село Бусинци удивляват света

Петър Николов

Над комините на варосаните къщи е надвиснало облачно небе. А в долния край на Бусинци, върху бялата стена на неотдавна ремонтирана ниска сграда, греят слънца. Много слънца - от глина. Под стряхата са наредени десетки гледжосани, изписани в ярки шарки чинии, по корниза на покрива са окачени също такива живописни стомни, гърненца, ръкатки (съдове за кисело мляко). Това е къщата, в която някога се е въртяло грънчарското колело на Костадин Кожухаров. За него не само в Бусинци казвали, че с око що зърне, с ръка ще го направи. На Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г. му била присъдена първа награда, а творбите му били откупени за 650 златни наполеона.

Много слънца от глина греят и в бусинския Музей на керамичното изкуство - единствен в страната. В експозиционната зала са събрани удивителни с красотата си съдове на старите бусински майстори - паници, бъклици, подници, гърнета, връчви... С проста, но изящна форма, с рядка пластичност на глината, придадена не само от съчетаването й с водата, но и от талантливите грънчарски ръце.
Многовековна е историята на този занаят в единственото трънско село, в което са се правели грънци. Името на Бусинци за първи път е записано по този повод в джелепчийски тефтер през 1576 г. Тук имало всичко, което било нужно на керамиката - чудесна жълто-червена глина, трахит за декорацията, олово за гледжосването.
- Според легендата грънчарството ни е още от турско - казва ми 63-годишният Богдан Кирилов, единствен от бусинските майстори, който сега върти грънчарското колело. - Имало една вдовица Дена, къщата й била ей там - сочи той отсрещния склон. - Много красива дъщеря имала и някакъв турчин я засакал (заискал - б.а.) яко. "Немой, аго - примолила се Дена, - нема кой вода да ми носи!" И онзи довел вода до самата й къща - по глинени тръби, правени от наши грънчари.
"Артистът на глината", както го нарекъл гостувал в дома му кубински професор, е пето поколение грънчар. Той - Богдан. Баща му - Кирил. Дядо му - Гюро. Прадядо му - Радосов. Прапрадядо му - Димчо. И всички - майстори-грънчари. Но не само те били със златни ръце. Преди години нямало къща в Бусинци без грънчарско колело. Колкото били братята, толкова и чарковете. Всичко се правело за продаване - много гърла трябвало да се хранят. Дядото на Богдан имал 11 деца, грънчарят Стоян Попов - 9, Георги Радев - 8, Петър Иванов - 7.
"Зимата била време за усилна работа, а в ранна пролет, обикновено в чист понеделник, когато започвали великденските пости, бусинските майстори тръгвали на гурбет - пише в книгата си "Бусинско възкресение" пернишкият писател Цанко Живков. - В този ден най-възрастната жена от селото омесвала погача, с нея грънчарите отивали в черквата да се помолят, да получат благословията на своя патрон и закрилник св. Спиридон."
Търгували навсякъде - в трънските села, в Граово, Радомирско, Софийско, в цяла България. Най-често по принципа "пълно за празно".
- В Златуша, за да вземе някой връчва за туршия, която събира 30-ина кила, три пъти я пълнел с пшеница - казва Богдан. - У Сръбско дори идеше баща ми. Веднъж не се върна 8 дена. От Кюстендилско докарваше каруцата, претоварена с жито, грозде, ябълки, круши. А в моите детски спомени са съборите, бусинските каруци, които идваха в Еловица и мама, наред с паниците, купуваше и мъничка стомна - за мене. И тя гледжосана, с жълти, зелени и червени шарки, от които не можех да откъсна погледа си.
Отдавна вече не пътуват тези каруци, не се въртят грънчарските колела. Няма ги прочутите майстори Сотир Мариачин, Захари и Георги Каракашеви, Стоян и Захари Балкански, Никола Рашин.
- Кикве рукье имаейу и деда Зара, и чича Гога, деда Лапа, Милко Захариев - реди спомените си на трънски диалект Богдан. - Само що вате (хванат - б.а.) глинуту, и она везе... Деда Зара ме учи мене на занаят, петнайсетгодишен поче да правим с ньега грънци. После с чичу Милка - златан майстор. Тих човек беше. Тихо работи, тихо умре.
В последно време тази уникална керамика бавно загива.
- Старите измреше, а младите не се захващат - тъжно клати глава 87-годишният Рангел Банков. - Тежка работа е глината. Да копаш, да месиш, да носиш до пещта, да печеш съдовете...
А в селото има голяма грънчарска работилница, открита през 1914 г. от тогавашното Министерство на търговията, промишлеността и труда. Племенникът на прочутия майстор Петър Гигов - инж. Александър Кожухаров, се е заел да възстанови производството в нея. Правят се 15 вида чинии, стомни, гърнета - все по модели на Петър Гигов. Гледам ги и си спомням единствената си среща с бай Пешо преди двайсетина години. Особняк, с труден, по думите на хората, характер, необичан от мнозина, този човек беше посветил самотния си живот изцяло на керамиката. Събираше сътворени от някогашните бусински майстори уникални съдове, неуморно изравяше в околностите на селото късове от древни керамични предмети.
Поведе ме към музея - на втория етаж му бяха отделили една стаичка - и ми показа колекцията си. Гледах изумен 1200-те съда - всеки с неповторима красота. Взе бай Петър две чинии, удари ги една о друга и се чу... камбанен звън. После извади неголям гвоздей - едно рязко движение - о, просветнаха искри. Заради тази дивна керамика, за която известният кинорежисьор Николай Волев създаде филма "Грънци", в Бусинци идват хиляди хора, мъчат се да разберат защо свети тъмната глина, къде се крие тайната на изключително изящните прости форми.
Сега Бусинци чака своето възраждане. То ще дойде с усилията на хора като инж. Александър Кожухаров.
- Наследник съм на прочут род, който три века се е занимавал с грънчарство и мой дълг е да се възвърне старата слава на селото ни - казва племенникът на Петър Гигов. - За да идват пак хора от цял свят в Бусинци, да се радват на красотата на нейната уникална керамика.

05.07.2008