Държави и бедствия

Александър Симов

Не знам защо се получава така, но всеки път, когато стане извънредно събитие, то винаги се посреща с реакцията: "Държавата я няма". Вече имам чувството, че не може дори един облак да мине по небето, без недоволен гражданин да промърмори под нос: "Къде е тази държава, спи ли?" Далеч съм от мисълта да оправдавам бездействия или мълчания от страна на представители на властта в шумното утро, в което София бе разтърсена от мощен взрив.
Плаши ме друго. Усещането, че държавата е нещо нереално, далечно и недосегаемо, е плашещо за едно модерно общество. Вероятно дефектът не е само в хората, които проявяват титанично недоверие към всяка власт, но все пак подобно отношение не може да е радостно. В крайна сметка нито една държава няма как да просъществува, когато гражданите й нямат поне елементарно доверие в нея.
Един мой приятел често повтаря, че бивши анархисти няма. Всеки от тях до края на живота си продължава да носи светоусещането, че държавите са излишни и повече пречат, отколкото са в състояние да помогнат. В някои мигове от живота си съм съгласен с това твърдение. В повечето случаи обаче - не. Истината е болезнена както за хората по върховете на държавата (те доста често не си вършат работата, по дяволите), така и за обикновените хора като нас. Държавата не е далечен звяр в небето и се нуждае от нашата помощ. Поне така смятам аз, макар и да усещам колко патетично звучи.
Иначе - имам предложение за връчването на наградите "Оскар" следващата година. Номинирам столичния кмет Бойко Борисов. Човекът толкова драматично обясни на целокупната тв публика, че е на мястото на драмата, че вече не може да диша от отровните газове, че единствен се бори с радиоактивните облаци, скупчени над него. Не пролях сълзи за драматургията, стана ми тъжно за София. Иди, че разбери човешката психика!

05.07.2008