Памет

Българските пленници в крепостта Навпилон

Да си спомним за нашите герои от Междусъюзническата война

Полк. (р) доц. д-р Димитър Зафиров


Български военни, участващи по време на бойните действия в Междусъюзническата война

Уважеми читателю, преди четири и половина години във в. "Сега" от 23.01.2004 г. публикувах статията "Трикери - българска трагедия, забравена дори от историята". Тя беше посветена на 90-годишнината от прибирането в страната на последния български войник от гръцки плен на о. Трикери и в памет на чешкия журналист българолюбец Владимир Сис, автор на брошурата "Гробовете на о. Трикери". За читателите на в. ДУМА накратко събитията.
Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират,

отношенията между войските на съюзниците

се изострят, достигайки до епизодични престрелки. Българската атака срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) в Солун да извърши вероломна и предварително подготвена кървава разправа с българския гарнизон в Солун - 3-та дружина на 14-и Македонски полк на подполковник Велизар Лазаров, в който е и българският комендант. Този позорен акт започва през нощта на 16 юни, когато непредизвикано е взривена от гръцките андарти казармата на дружината и много от жилищата на българите в града (оказва се, че зарядите са били предварително и скрито поставени). Открит огън с оръдия и картечници не само по войсковата дружина, но и по жилищата, в които мирно спят нашите сънародници. На следващия ден започва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. От дружината са убити 93 и ранени 160 души. Вместо в болница ранените заедно с оцелелите войници са натоварени на кораби и отведени в специално подготвените военнопленнически лагери - войниците и българските граждани на Солун на остров Трикери, а офицерите и българските пощенски и жп служители - в крепостта Наплио (Нафплион). Съдбата на всички пленници е наистина трагична: издевателства, давене в морето, глад, нечовешки мъки и физическо унищожение от гръцките конвоиращи войници, моряците и националистите - андарти. На о. Трикери от 7000 пленници загиват от глад, издевателства и болести над 1000 души. Както пише в мемоарите си подполковник В. Лазаров: "Всички живи войници, в това число и офицерският кандидат Иван Иванов, докато ги водеха към параходите, а след това и на самите параходи

бяха жестоко бити с приклади

камшици, ритници и дървета. На всички бяха взети парите до последна стотинка и всички ценности. Освен това взеха им ботушите, шинелите, а на някои и куртките. В тези издевателства се отличи и тиловият герои сръбският капитан Спалайкович, проявил по-голямо усърдие от гърците при екзекутирането на българските войници и офицери".
Миналата и тази година по най-тържествен начин отбелязахме 95-годишнината от епохалните победи на Българската армия в Балканската война 1912 - 1913 г. Толкова години останаха в историята и от трагедията на българските пленници от Солун, за което продължаваме същата тема, своеобразно преклонение към мъчениците от престъпната политика на балканските монархически дворове. Ламтеж и амбиции за териториално разширение и тяхното политическо доминиране са причините за злощастието на хиляди човешки живота. Те са жертва на омразата, завистата и користта, проявени от надъхани гръцки и сръбски националисти, прегърнали най-противните препоръки на тяхната антибългарска пропаганда.
Позовавайки се на мемоарите на командира на дружината подполковник Велизар Лазаров, на вниманието днес е съдбата на останалата част от дружината. Става дума за пленничеството на офицерския, подофицерския и малко от войнишкия състав, хвърлени в крепостта Нафплион (Наплио), намираща се на източното крийбрежие на полуостров Пелопонес.
За одисеята на пленниците командирът на дружината пише: "В плен. Грозна дума. Още по-грозна за всекиго, който има нещастието да преживее това. Към обяд на 18 юни ние бяхме натоварени на параходите "Марието Рали" и "Екатерина". Офицерите от дружината и другите офицери от солунския гарнизон бяхме натоварени на парахода "Марието Рали". Тук за голяма наша изненада намерихме докаран преди нас българския архимандрит в Солун Евлоги, заедно с всички български свещеници, в това число и военния свещенник, учители и чиновници. Разчитайки на познанството си с представителите на Великите сили, той се надяваше, че поне руският представител Беляев и най-добрият му приятел австроунгарският г. Крал ще се заинтересуват за нас, но остана излъган.
Параходите бяха товарни с мизерни условия за живот. Войниците бяха натъпкани в хамбарите и не им се позволяваше да подадат главите си даже за минута на палубата. Офицерите и железопътните чиновници пък поставиха в тясна и мръсна каюта, в която имаше само две счупени легла за 20 души. И на нас не ни се позволяваше да излизаме на палубата. При силната горещина водата беше смесена с морска, горчива и солена, невъзможна за пиене. Храна нямаше никаква и чак на третия ден ни дадоха по един мухлясал сухар.

За ранените войници никой не се грижеше


На протестите на нашите лекари, конвойните само се присмяха. Разви се тифус между болните, които непрекъснато стенеха, лудуваха и несвързано бълнуваха. На 20 юни през нощта гърците извадиха някои от телеграфопощенските чиновници и граждани и ги хвърлиха в морето, други затворени в малки помещения грозно малтретираха (учителя по пеене в солунската гимназия Чолаков и солунския жител доброволец Ризов и двамата кавалери на ордена "За храброст".
Вечерта стигнахме в карантинния пункт "Св. Георги". Числото на болните войници, особено на тифозните, се увеличаваше геометрично. Раните на ранените започнаха да гангренясват. Никаква медицинска помощ на тези нещастници не се оказваше".
На този пункт пленените престояват пет денонощия. Корабът "Екатерина" с войниците е отправен към о. Трикери и за тяхната съдба вече читателят знае. "Марието Рали" продължава за Пирея. По време на плаването офицерите правят опит за завземане на кораба, но предателство от цивилни българи, които разговаряли с гръцките конвойни проваля замисъла за спасение.
При пристигането на кораба в Пирея пленниците са натъпкани в местния затвор. По пътя от кораба до затвора огромна тълпа от народ започва да беснее над пленниците. "Върху нас се изсипаха грозни викове, дюдюкания и тракане на тенекета от жени и деца, от стари и млади, интелегентни и неинтелегентни, офицери, пристави и даже Христови служители свещенници, които се държаха като истински хулигани. А администрацията? Тя се смееше и потриваше ръце. По адрес на българите, българския народ, българските министри и царя се изсипаха куп хули и подигравки. Най-често викаха: "На, Салоники! Н-а-а!" и показваха най-цинични жестове. Започнаха да хвърлят по нас бутилки, чаши, камъни, кал и пр., а някои булевардни патриоти насочваха даже и револвери". При извеждането им от затвора за транспортирането им с влак към пленническия лагер картината се повтаря. По същия начин са посрещнати и на гарата в Наплио, "която буквално е блокирана от хилядна тълпа: млади, стари, жени, мъже, офицери, търговци, чиновници и свещеници, които псуват, плюят и замерят с различни предмети българските офицери".
След престояване на жаркото слънце няколко часа пленниците са отведени в крепостта "Паламида", превърната в затвор за осъдени на смърт или доживотна тъмница престъпници. Затворени са в избата на каземат, а над тях са килиите на "катилите" (убийците). За условията на живот може да се съди по това, че престъпниците са уринирали по главите на пленниците. Епизодично са извеждани на въздух в двора на крепостта. Храната и водата са крайно оскъдни и некачествени.


Командването на крепостния гарнизон

се изгавря по два начина с пленниците. Довежда група журналисти и фотографи, които да заснемат опозорените храбри български офицери и със снимките ги дискредитират пред европейската общественост. Втората гавра е по повод молбата за кореспонденция с близките - управата им предоставя хартия и моливи, но е събирала писмата, без да ги изпраща.
За пленничеството, продължило 100 денонощия, в мемоарите на подполковник Лазаров четем: "При гнусната физическа обстановка в крепостта, при съвместното ни съжителство с гризачи и гущери, при невъзможността да излизаме ние виждахме, че нашият гроб е вече изкопан. Всички изнемощяхме и постепенно се превърнахме на скелети, а подпоручик Дамянов и подначалникът на солунската гара починаха скоропостижно от болести".
Одисеята завършва на 12 октомври 1913 г., когато пленниците, общо 1800 войници и 11 офицери, се завръща с кораба "Варна" в пристанище Варна. Транспортирането им от Наплио до родината е още една одисея.
Офицерите напускат крепостта "Паламида" с гръцкия кораб "Пиларос" и след перипетии са доведени до о. Трикери, където заедно с 1800 войници са натоварени на българския кораб "Варна". Гръцката морска администрация е подготвила транспортните книжа така, че корабът да не може да акостира на никое пристанище и по този начин отново създава спънки за изпълнение клаузите на споразуменията за военнопленниците.
Днес, връщайки се към тази тъжна годишнина, ние не го правим срещу Гърция и нейното население, нямаме намерение да създаваме недобросъседстки настроения. Отбелязваме тази одисея в памет на българския войник, който е станал жертва на управляващите. Правим го и за да напомним на настоящите държавници в съседна Гърция, които не проявяват грижа за поддържане в прилично състояние на гробовете на оставилите там кости българи, както се изисква според международните споразумения. Дано се поучат от примера на други държави, които не оставят в немара могилите на загиналите за България войни.

04.09.2008

Мнения по темата: