Асове

Преди 65 години

Българската торпила Поручик Димитър Списаревски избира страшна смърт дори и за най-смелия пилот

Роден е на 20 юни 1916 г. в Добрич. През 1938-а завършва военното училище и е изпратен на специализация във Франция и Германия. Завършва с отличен успех немски въздушни школи за висш пилотаж. По време на войната е командирован в Скопие, където се очакват първите бомбардировки. Впоследствие е изтеглен в София за отбраната на столицата ни.

На 1 март 1941 г. България се включва във Втората световна война на страната на Германия. След това немците ни изпращат първите 16 изтребителя “Месершмит” Bf-109. От окупирана Франция Хитлер доокомплектова родната авиация със 100 изтребителя “Девоатин” De-520. Дотогава военновъздушните ни сили са въоръжени с полски изтребители “ПЗЛ” (Ястреб), и с чешките “Авия - 534” (Доган). В тези превратни за България години изгрява като ярка звезда името на един наш пилот, извършил първият в историята на авиацията ни въздушен таран - поручик Димитър Списаревски. Наричат го още “българският камикадзе”.
“символичната” война за България вече не е символична. На 1 август 1943 г. формации B-24 Либерейтър прелитат над наша територия, за да бомбардират Плоещ (румънските петролни находища). Първите български изтребители, които атакуват тези огромни бронирани “крепости” са “Авия-534”. На връщане от Румъния B-24 приближават София. Четири изтребителя “Месершмит” Bf-109, водени от поручик Стоянов, атакуват 18 бомбардировача над град Фердинанд (днес Монтана). В разгара на битката поручик Стоянов сваля два бомбардировача, а останалите изтребители - още три. Връщащите се съюзнически самолети трудно се защищават от “Месершмит” Bf-109. Първоначално американските бомбардировачи не са съпроводени от изтребители, но много скоро такова прикритие се осигурява.

Във войната в небето над България противникът загубва 147 самолета и десетки пилоти, а 329 членове на екипажите му са пленени и закарани в Шуменския затвор за военнопленници

В края на 1943 г. и началото на 1944-а целта е чрез въздушен терор България да капитулира. Това обаче не става. При тази операция загиват 99% мирни граждани. На 20 декември 1943 г. няколко вълни от 50 B-24 и повече от 100 изтребителя P-38 атакуват София. За защитата на столицата излитат 36 “Девоатин” De-520 и 20 “Месершмит” Bf-109. В жестоката битка става нещо нечувано - поручик Димитър Списаревски след като сваля един бомбардировач, се врязва в друг и го унищожава. Това е първият въздушен таран в България. Списаревски загива, но се превръща в легенда.
“20 декември 1943 г. На този ден по обед студеното зимно небе над София се бе превърнало в арена на тежка въздушна битка. Във висините се въртяха около петдесет американски “крепости”, дошли да бомбардират града, и стотина изтребители. Българските “месершмити” и “девоатини” се мъчеха да се отскубнат от американските “лайтинги” и когато успяваха, се спускаха стремглаво към четиримоторните бомбардировачи. Вихрените атаки и неочакваният отпор смутиха нападателите още над Витоша и разстроиха първоначалния им план. Нашите летци бяха решили с гърди да отбият налитащите към София нападатели. В страховитата въртележка, която се виеше над притихналия град, най-неудържим бе поручик Димитър Списаревски. Отдолу вече се виждаше Панчарево, а неговите атаки все още не носеха поражение. Тогава забеляза подходяща цел. Групата бе от 16 самолета, разположени на етажи, за да се прикриват добре един друг по познатата схема. Настръхналите дула на армадата стреляха във всички посоки. Поручик Списаревски забеляза, че един от бомбардировачите леко изостава. Измъква се изпод опеката на двойка двутели изтребители и веднага пикира към него. Посрещна го ураганен кръстосан огън, но връщане нямаше. Ветрилото от трасиращи снаряди свиваше обръча около българската “стрела”, която по чудо оставаше невредима. Димитър Списаревски наближи бомбардировача на петдесетина метра, хвана го в прицела, успокои машината и натисна спусъка... Блесна пламък и пилотът рязко сви настрана и изскочи напред. “Един по-малко!” - мярна се кратка мисъл в разгорещената му глава. Тъй и не видя проточилата се към земята димна следа от падащия самолет.”
(Из “Живата торпила
Списаревски” на
Иван Делчев)
Родът
Димитър се ражда на 19 юни 1916 г. в град Добрич и е издънка на стар възрожденски род от Котел, чиито корени се губят някъде в първата половина на ХVIII век. Мъжете от рода били красиви, горди, буйни и ученолюбиви хора, ето защо ги нарекли аполоновци. Един от тях е гордият български офицер и поет Димитър Списаревски - чичо на летеца, кавалер на български и сръбски ордени за храброст, съсечен като парламентьор през Междусъюзническата война при Злетовска река, само защото не изтърпял ругатните на бившите ни съюзници, петнящи офицерската му чест.
Спаича
До ноември 1919 г. семейството на Списаревски живее в Добрич, преименуван от румънците в Базарджик. Бащата - Светозар Списаревски, бил истински българин, не признавал разпоредбите на новите властници и шумно демонстрирал националната си принадлежност. В кръчмата, където се отбивал понякога вечер, заръчвал само български песни и до късно, сякаш на инат, запотените чалгаджии свирели с петолевки по челата “Шуми Марица”. Това окончателно вбесило местния румънски пристав и през една студена нощ полицаите натоварили багажа на семейството в една каруца и го повели към близката граница. Така тригодишният Димитър се озовал емигрант в собствената си родина. Първоначално семейството живее в Лом, а после финансовият инспектор започва работа в София, където Димитър е ученик във Втора мъжка гимназия. Момчето расте високо здраво и буйно. Отличен гимнастик, плувец и футболист, той опитва от всичко в спорта - малко борба, малко бокс.
Такъв е и във Военното училище - буен, непокорен, корав и неудобен за огъване по каноните на устава. Какво да се прави - характер. Но когато капитанът летец се изправя пред строените юнкери и им съобщава, че се търсят десет души, желаещи да сформират класно от бъдещи пилоти, Спаича извървява пръв десетте крачки на своето “да”.
другарите му за него:
О. з. полковник-летец Стоян Стоянов: “Има известни личности, които рязко се отличават от околните. Един път срещнеш ли ги, запомняш ги завинаги. Списаревски беше от този тип хора. Всички войници го обичаха и уважаваха, защото към тях бе непринуден и разговорлив. Но ядоса ли се за нещо, ставаше страшен. И не за себе си вършеше това, а винаги в защита на другите, на по-слабите. Особено държеше на другарите си. За тях бе готов, без да му мигне окото, да се хвърли и в огъня дори. Но най-остро реагираше, когато го обиждаха като българин.”
О. з. фелдфебел-авиомеханик Иван Петров: “Имаше един фелдфебел на рота - Гатев, който биеше войниците най-редовно. Веднъж беше подхванал един с летвата... Списаревски го видя, затича се повече от 30 м, изтръгна със сила летвата от слисания фелдфебел и я счупи в гърба му, като каза: “Това момче е дошло тук да служи на България, а ти го биеш. Кой ти дава това право?” Ето такъв беше Спаича и войниците го обичаха много.”
Михаил Григоров, летец-изтребител, служил под командването на поручик Списаревски:
“Винаги когато той говореше за България и споменаваше нейното име или разказваше за нейната история, за природните й красоти или пък ставаше дума за достойни българи, гласът му започваше да вибрира, а лицето му се изчервяваше от вътрешно напрежение. Гърдите му се издуваха и той ставаше по-грамаден и внушителен. С гордата си осанка доминираше над всички нас”.
„Поручик Списаревски се огледа наоколо и видя пред себе си водача на групата бомбардировачи. Позна го по кресливите знаци, с които американските въздушни асове обичаха да шарят своите самолети. Ако можеше да го свали, щеше да пообърка плановете на останалите... Натисна спусъка... После още веднъж... Но оръдието и картечниците мълчаха. Боеприпасите бяха свършили. Тогава?!... И той реши!
После само видя как тялото на летящата крепост все повече и повече нараства. Как запълва пространството пред неговия “Месершмит-109”, докато се вряза в него... Със страшна сила!...”
Живата торпила поручик Димитър Списаревски е награден посмъртно с Кръст за храброст и произведен в чин капитан.

За боя на 20 декември 1943 г. свалените американски летци разказват следното:

Лейтенант Джон Маклендън: “Само шест минути, преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали подобно в Европа? Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша летяща крепост и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и крепостта се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина страшна смърт даже и за най-смелия пилот!”
Лейтенант Едуард Тинкер: “Българските летци се бият с ожесточение като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпаха понятието ненадмината ярост в авиацията.”
Подофицер Робърт Ренър: “Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша летяща крепост. Само една минута след това нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепите очи и изгубих съзнание. Вероятно съм падал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се е отворил сам, изтеглил ме от картечницата и така съм паднал на земята... Ударът на вашите изтребители беше много лют... Никога няма да забравя тази наша драма!”

Снимка Ивайло Иванов

Паметникът на героя край Пасарел

Страницата подготви Желязко Тенчев

20.12.2008