In memoriam
Тетралът Владо Каракашев
Бъдещето непременно ще е далеч по-справедливо и по-толерантно към стореното и създаденото от него
Тези дни се простихме с проф. Владимир Каракашев - крупен представител на театралната мисъл в България. Изправени сме пред богатото му творчество, изпълнено с дълбоки прозрения в безсмъртието на сценичното изкуство и неговата роля за възкръсването на един нов човек. Това творчество е прорязано от надежди и илюзии, от пътеки към себе си и от отделни компромиси с конвенциите на обществената реалност. Ето защо тепърва ще разбираме в каква степен Каракашев беше
автентичен културен летописец
на художествените явления от втората половина на ХХ в., как, по какъв начин той живееше със съзнание, че сцената не само изобразява, не само е лоно на един вълшебен свят, но и възпитава, внедрява в човешката натура етични и социални ценности, проправя посоки пред духовността като политика и пред политиката като духовност. Това умонастроение караше Каракашев да воюва за театър на социализма и на социалната правда. Да смята, че изкуството е в състояние да разобличи порока и възнагради светостта, така както той я възприемаше като победа над тесните хоризонти, над жалкото, еснафското човешко съществуване. У Каракашев не престорено, а искрено покълна убеждението, че театралната критика играе водеща роля в живота на българския театър, че тя е учителят на режисьорите или актьорите.
Обективен и научен анализ
Длъжен съм да добавя: когато тези възгледи се пропагандират от ограничени и крайно себични люде, те стават еднопланови, плоски, разрушават многобагрената палитра на художничеството. Но когато техни адепти са писатели с обществен нерв като Каракашев, срещаме обясними пориви и намерения с оглед на естетиката - сложности и противоречивости, които предполагат не фанатизирани заклинания и антикултурни отрицания, както това вършат немалко днешни театрални критици - конюнктурни доктринери и раповци на демократичния преход, а обективно анализиране, научно осветляване, деликатно взиране в светая светих на индивидуалната природа, в контекста на проблемното двайсето столетие с неговата социална революция и борби.
Това може да не се понрави на определени среди, тъй като именно те решиха през последните двайсет години Владимир Каракашев да бъде нарочен за единствения виновник заради всичките набези на догматизма и конформизма по времето на социализма. Пример в това отношение е репресивната му статия за филма "Една жена на 33", за чието написване той изразяваше дълбоко съжаление, но смяташе художествените качества на филма са уязвими. Сам съм свидетел как хората от висшите етажи на властта по онова време го предопределиха за жертвен агнец. Като колега, който в не един случай през онзи период е полемизирал, и то остро, с Каракашев, искам да заявя, че едно е когато бездарникът защитава дори и истината, и съвсем друго, когато талантът утвърждава собственото си Аз, понякога с цената на известни компромиси. Струва ми се, че такова беше виждането и на проф. Любомир Тенев, който, бидейки също опонент на редица схващания, поднасяни от Каракашев, написа отделна студия за четирите способни, според него, фигури на следващото поколение театроведи - между тях достойно място зае името на Владимир Каракашев.
Що се отнася до упражнените репресии и гонения на български драматурзи и режисьори, притежавам документални доказателства, че доносникът на Тодор Живков по линия на Милко Балев и Мирчо Спасов е не Владимир Каракашев, нито работещата тогава в ЦК на БКП режисьорка Димитрина Гюрова, а театровед, галеник на режима, понастоящем свиреп критик на соцпартията.
Респектиращ е приносът
на Владимир Каракашев в националното ни театрознание и критика. Израснал в семейството на театралния художник Георги Каракашев, Владимир Каракашев отрано беше закърмен с атмосферата, с културата на Народния театър, с мисълта за първенство на неговите платформа и стил, с идеите на реализма и психологическата правда, но някак си носени върху крилете на романтичната необикновеност. Каракашев боготвореше сценичното слово, значимостта на смисловите кулминации, подчиняваше различните елементи на театъра в името на свръхзадачата, по логиката на гений като Константин Станиславски. На българския критик му беше нужен твърде дълъг път, за да признае пред себе си ценностите на националния и европейския модернизъм, в това число този на Мейерхолд или Дановски, на Вили Цанков или Леон Даниел.
Каракашев направи извънредно много, за да разберем по-добре естетиката на Масалитинов, Мирски, Бениеш, Филипов, Енчо Халачев, Николай Люцканов, Методи Андонов, знаменитите изпълнения на Кръстю Сарафов, Апостол Карамитев, Ружа Делчева, Йордан Матев, Спас Джонев, Мила Павлова, Виолета Бахчеванова, Любомир Кабакчиев, Стефан Гецов, Наум Шопов, Андрей Чапразов, Иван Кондов, Георги Стаматов, Маргарита Дупаринова, Любомир Димитров, Иван Янчев, драматургическата диалектика в пиесите на Иван Вазов, Яворов, Рачо Стоянов, Ст.Л. Костов, Камен Зидаров, Георги Джагаров, Никола Русев, Георги Караславов, Орлин Василев, Драгомир Асенов и други.
В това отношение като страстен поддръжник на сценичния реализъм Каракашев прояви твърда последователност. Той не се отклони от визията си за обществения ангажимент на сцената пред изкуството на активитета. Разбира се, той, макар и да се отнасяше с уважение към света на Брехт, боготвореше психологическия реализъм като естетическа система, която по далечни канали за свръзка стига нерядко до сходни социални и политически изводи.
Владимир Каракашев беше до мозъка на костите си човек на театъра. Той виждаше театъра като сложно и многоречиво единство, като симфонична творба, и тъкмо заради това показваше отлични познания за майсторството на актьора, режисьора, художника, гримьора, балетмайстора, машиниста, драматурга. Работил цял живот като театрален организатор, като драматург в Театъра на Народната армия и в Народния театър, като редактор на културен седмичник, а после и като преподавател - професор в Театралната академия, той се изгради като незаменим експерт, като полифонично изразяващ се критик, нещо повече, в съвременната ни театрална култура той вероятно е най-цялостно и най-многостранно подготвения и реализиран в различните пластове на сценичната ни култура работник от цеха на театралната критика.
Трудове с непреходно значение
Но Каракашев непрекъснато даваше примери и за това как вдъхновеният ум, съединен с каприза на емоцията, сътворява плодове на артистичната критика, на нюансираните наблюдения, натежали от школовка и изобретателност. В текстовете на Каракашев традицията и сентенцията се спояват с внезапни прозрения, а анализът нерядко преминава в апотеоз на духовността. Наред с многобройните му публикации, книги и монографии, появили се докрая на 90-те години, бих искал да изтъкна трите му труда с непреходно значение - единият, посветен на новаторството на руския театър, другият - разкрил културата на Народния театър, и третият - биография на театрала, изпъстрена със самонаблюдения и обективни фиксажи, със спомени и самопризнания, с тънки изображения от близкото минало и с чупливи фрагменти на човешка душа, все по-упорито овладявана от скепсиса и самотата, въпреки че тя все още смее да се надява - не по навик, а по вътрешни потребности.
И тъй като истинският подем в българската театрална критика, както това се случи и с режисурата, се осъществи през втората половина на ХХ в., и тъй като Владимир Каракашев беше и остава водещ образ на българското театрознание и критика, бъдещето непременно ще е далеч по-справедливо и по-толерантно към стореното, към създаденото, към истински стойностното в творчеството на Владимир Каракашев.
Да бъде светла паметта на нашия колега, другар и приятел. Останалото, както казва великият англичанин, е мълчание...
Текст към 0901:
Владимир Каракашев
Текст към 0901-1:
През 60-те години (първият вляво) заедно с "вахтанговците" Юрий Яковлев, Гриша Островски, Евгений Симонов, Сашо Стоянов, Михаил Улянов
Текст към 0901-2:
От ляво на дясно - проф. Пенчо Данчев, Симеон Султанов, Владимир Каракашев, проф. Любомир Тенев
24.12.2008
Мнения по темата: