Легенди

Селинджър завинаги в ръжта

Емблематичният американски писател на 1 януари т.г. навърши 90 години. Той е още жив - стар и нещастен в живота, но гений

Йордан Костурков

Селинджър като кадет във военната академия, 1944 г.

Джером Дейвид Селинджър, роденият през 1919 г. автор на "Спасителят в ръжта" (1951 г.), продължава своето невероятно, психопатологично отшелничество, което започна след 1965 г., когато бе публикувана последната му до този момент книга.
Селинджър е роден в Ню Йорк и в отношенията към семейството му се забелязват странности, които може да обяснят защо този сигурно гениален белетрист е избрал да живее така необичайно. Към майка си, ирландска католичка, той запазва до смъртта й силна обич и топлота - за разлика от чувствата, които изпитва към баща си, Сол, евреин, търговец на месо и сирене, с когото не общува и дори не отива на погребението му. От брака на родителите си Селинджър има една сестра - Дорис. Мнозина, които са очаквали да разпознаят сред тях прочутото му литературно семейство Глас, ще останат разочаровани. Самият Селинджър не е Бъди Глас, както не е и Холдън Колфийлд.

Джером Дейвид Селинджър на 90

Макар той да се отнася различно към децата си, Маргарет (Пеги) и Матю (Мат Селинджър - известният филмов актьор), те поддържат добри отношения с него.
В момента Селинджър продължава да живее с третата си съпруга - Колийн, тридесет години по-млада от него. Колийн по професия е медицинска сестра, приятна, непретенциозна и мила, общува със съседите им и в градчето Корниш, щата Ню Йорк, където писателят живее от 1953 г. Единственото й "творческо" занимание е да шие гоблени.
Селинджър има три брака, но реално освен Колийн е женен по-дълго за Клер Дъглас, майката на Пеги и Матю. Той се запознава със Силвия по време на службата си в армията през Втората световна война в Европа, но се развежда с нея, след като се връщат в Щатите след края на войната и бракът им е фактически анулиран.
За Клер Дъглас Селинджър се жени още докато тя е в колежа "Дартмур". Тя е интелектуалка, авторка на една книга, доктор по философия, а Пеги я коментира като не много добра майка. Смята се, че Клер е прототипът на Франи (от новелата "Франи и Зуи").
Това не са единствените жени в живота на Селинджър. През следвоенните години Селинджър изпитва сериозни чувства към младата Уна О'Нийл - дъщерята на световноизвестния американски драматург Юджин О'Нийл, и дори възнамерява да се ожени за нея, но е изпреварен от Чарли Чаплин.
Селинджър запленява младите момичета с прочутите си любовни писма, които им пише - интелигентни и остроумни, сами по себе си литературни шедьоври. Сред младите приятелки на Селинджър е прочутата журналистка Джойс Мейнард. Кореспонденцията им завършва с две срещи, а при втората среща тя се премества да живее с него. Той обаче просто я зарязва.
Селинджър понякога харесва някоя привлекателна жена, зървайки образа й по телевизията, като се надява тя да се окаже негова поклонничка - така успява с телевизионната актриса Илейн Джойс, която се премества да живее при него, а романтичната им връзка продължава седем години. През 1999 г. Илейн се омъжва за прочутия драматург Нийл Саймън.
Все по-рядко Селинджър слиза и в градчето Корниш, както е правил преди, когато всяка сряда ходи в кръчмата "Питър Крисчънсън" (сега тя се нарича "Зинс"), където си поръчва супа от екологични продукти и сандвич "Любимият сандвич на майката на Питър" с пуйка, туршия и чипс, а също и салата или пица. Прекарва времето си, гледайки стари филми от голямата си колекция, които прожектира с допотопен филмов прожектор, или телевизия, особено докато се храни. От шосето се вижда сателитната му чиния. Любимият му филм е "39 стъпала", който обича маниакално. Домашните му не го наричат Джей Ди, нито Джеръм - за тях той е Джери, а като дете му викали Сони. Селинджър предпочита вегетарианска храна, но и агнешко, опечено на 60 градуса, харесва пушена сьомга. Предпочита замразени зеленчуци, обича грах. За известно време обработва зеленчукова градинка в двора, за да отглежда любимите си храни.
Той продължава да пише. В първата си къща в Корниш, "Червеният дом", Селинджър си построява бетонен бункер на сто метра от основната едноетажна постройка, от която го отделя малък поток. Отоплява се с печка с дърва, на която понякога готви. С основната постройка е свързан с вътрешен домашен телефон, но позволява да му се обаждат само при спешни случаи.
Бетонните блокове на бункера са боядисани в зелено и го наричат "Зеленият дом". На едната стена има койка, на отсрещната - бюро и стол. Столът фактически е голяма седалка за кола, където той може да застава в йогийската стойка "лотос". Седалката е повдигната, за да се изравни по височина с бюрото. Пише на механична пишеща машина само с два пръста. На една ръка разстояние са налепени безброй бележки - по лампата му, по стената, дори по пишещата машина. Днес Селинджър вече не прекарва по шестнадесет часа зад бюрото - вместо това си е създал навика да става много рано и да приключва работата си към два часа следобед.
В новата си къща той премества автомобилната седалка, а новият му кабинет е в самата къща. Носи джинси или широки работни панталони, в Корниш се разхожда с луксозни дрехи на фирмата "Л. Л. Бийн", придирчив е към облеклото си, понякога си слага вълнено сако с английска кройка.
Травмата на войната и травмата на произхода му в голяма степен определят странното поведение и начин на живот на писателя. Писателят завършва кадетска академия "Вали Фордж" в Пенсилвания, описана в "Спасителят в ръжта" - подобно на Холдън Колфийлд и Симеон Сакскобургготски (20 години по-късно, като кадет Рилски, той също ходи като Холдън на ледената пързалка в Рейдио Сити), които също учат там, израства с творчеството на Хемингуей, когото цени, но и пародира. По време на войната дневно от 50 до 200 от бойните му другари от полка загиват. Той е един от първите американски войници, които виждат ужасите на концентрационните лагери.
Обяснимо е отрицателното му отношение към войната във Виетнам двадесет години по-късно. В хотел "Риц" във Франция Селинджър вижда Хемингуй в деня на освобождението на Париж, но е съмнително дали легендарният прозаик е откъснал главата на едно пиле с изстрел, както Селинджър твърди.
След десет години на откази "Ню Йоркър" печата прочутия "Прекрасен ден за лов на рибка-бананка" (между другото в заглавието няма голяма тайна - Дорис свидетелства, че баща им е обичал да повтаря фразата, когато ги къпел двамата с брат й в басейна). Сред другите слухове отчасти е вярно, че за кратко се интересува от сциентология и хомеопатия. Говори за героите си като за живи хора, макар че не обича да се споменават заглавията на книгите му: "Холдън не би одобрил това".
Литературният свят обаче отдавна е предизвестен, че "Хапурт 16, 1924" предстои да бъде публикувана. Фактически "Ню Йоркър" посвети цяла книжка на тази дълга новела - броя от 19 юни 1965 г., но това беше само един откъс, а Селинджър постоянно отлага отпечатването на пълния текст. Дали ще бъде издаден?
Джеръм Дейвид Селинджър сигурно принадлежи на миналия век. Но е още жив - стар и нещастен в живота, но гений.

10.01.2009