Срещи
Книгата
Горе онази стаичка свети
Книгата на Валери Петров "Стихове - 2008" носи радост от срещата с един благороден и мъдър човек, какъвто винаги бихме искали да има до нас в сегашното тежко време
Валери
Петров
Свети - за наше щастие! Валери Петров продължава да бъде такъв, какъвто го
знаем - посветен на своя "труд съкровен", на своя велик "занаят"
и пак - разтревожен смислени или безсмислени са неговите усилия. Защото "правенето"
на стихове е неговият начин да живее, за себе си и за другите. Как да посрещнем
книжката му с нови, от две хиляди и осмата година, стихове, освен с благодарност.
Невероятно е умението му да създава усещането за доверяване. Оказваме се близко
до един човек, който ни превъзхожда и който се шегува с това превъзходство,
омаловажавайки го, ликвидирайки го в съзнанието на читателя, но всъщност никак
не забравяйки великата отговорност на създаващия изкуство. Забавната игра на
словото, преходите от видимото, познатото към скритото, неразгаданото, от делничното,
днешното към непреходното, от радостта към мъката, от мъката към радостта, от
да-то към не-то и обратно в размишленията, от вярата към отчаянието, от отчаянието
към вярата, взирането към дълбочините на случващото се, стремежа към яснота,
наслаждението и страданието от сложностите на живота, топлотата към човека,
възмущението от безчовечието - всичко това дава сърдечно разбирателство с читателя.
И ето - наричаме новата му книга "книжка", а редно е да я приемем
като силен по съдържанието си документ за съвременния човек, за историческото
ни време. И като авторитетно отстояване ценността на изкуството.
Книгата на Валери Петров "Стихове - 2008", както всички негови книги
преди, наистина ни носи радост от срещата с благороден и мъдър човек, какъвто
винаги бихме искали да има до нас, особено в сегашното, много тежко време. До
такава степен се радваме на човещината в тези, по-малко от сто странички, че
станали напълно съпричастни към "приключенията" на поета в нашия прост
свят и увлечени в магьосничеството му да ни прави по-мислещи, забравяме, че
общуваме с поет, голям поет, че ни се доверява именно поет. Някои го наричат
Валери.
А може би ценителите на неговия талант, хората, които следят стъпките му на
творец, ще обърнат внимание върху усложняващата се проблематика на творчеството
му, на все по-широкия поглед към човешкия свят. Интелектуалецът Валери Петров,
все така непремълчаващ своите вълнения, живее нашите дни, но ги премисля с познаване
на миналото, с мисъл за бъдещето. Той не крие все по-обсебващата го тревога
за драматичното съществуване на човечеството. И тъй като при него няма да намираме
подарени или заповядани истини, тъй като при него всеки отговор на поставен
към себе си въпрос е един от възможните отговори и не изключва нови и нови въпроси,
то книгите му се оказват територия на живото търсене, на постигането на истини.
Неговата усмивка - тъжна и обичлива към човека - приканва към размисъл, към
отговорност от първо лице. Дори онова, което като че ли само него, поета, засяга
- изкуството, той "обсъжда" със своите читатели. Ясен е - не иска
изкуството "за тез" и "за онез", но би искал да знае какво
е мястото на изкуството в съвременния свят, да предугади бъдещето му, да сподели
своето убеждение:
Какво чудо - изкуството! И да бе само то,
пак било би излишно да се търси защо -
натворил толкоз нещо
животински зловещо,
толкоз начини умни за избиване вещо,
да, при всичко туй - казах си - човешкият род
е заслужил за още две-три ери живот!
Много лично е питането в началното стихотворение "Сондаж", пак така, лично, е споделено в "Среднощ", но колко тревоги човешки - във всички останали! Слабо е да кажем: "Продължавай, добре е!" Но ще го кажем с обич и признателност.
Портрет
Мъдрост, познание и непомерна обич
Знаковите романи на писателя Стоян Бойчев
Стоян
Бойчев
Една тиха, разбираща усмивка излъчва почти винаги неговото лице, обрамчено
с побеляла вече брада. И очите му се смеят приятелски, сърдечно. Той не се отделя
сред хората, не се и опитва да прави впечатление, да се самоизтъкне някак, да
стане център на внимание.
Но в литературата е друго. Там Стоян Бойчев е голям, висок, стърчи, забелязва
се отвсякъде. Той е един от най-интересните, сложни и дълбоки съвременни разказвачи,
изключителен владетел на словото.
Почти всички негови книги са знакови. Те дават характеристика на отделни етапи
от епохата ни. Ще посоча например "Пазач на наблюдателница", излязла
преди почти четвърт век. Още тогава авторът пише: "Мисълта е мисъл, когато
живее, и не е ли по-добре жива мисъл, отколкото мъртва догма." Годината
е 1985-а. Неговият герой Дойчин Катрафилов, политзатворник и участник в Отечествената
война, става пазач на наблюдателница на висок планински връх, за да потърси
в самотата спасение от фалша, от изкористяването на идеала заради себеизгодата
и себеустройството. "Изглежда, че на всеки човек са нужни илюзии и в това
има една сладка лъжа" - разсъждава той. А да припомним ли образа на другаря
Г-в, който на десети септември посреща партизаните вече с автомобил и в офицерски
кител, та и нататък ще продължи да търси все командни, предни постове.
Нека вземем една друга книга от романовото творчество на Стоян Бойчев - "Отровно
биле омайно", писана, според означението, през 1994-1999 г., а излязла
в 2006-а, т.е. двайсет години след "Пазач на наблюдателница". Тясно
е определението, че тя е обръщение към родовото минало. Не, тя е национално
пано за гнилото време на междуособиците в Турската империя, за кърджалиите и
даалиите, за доведените до оскотяване човешки същества, за големите потурчвания
тогава и безумната съсипия. Нарисуваните картини са с апокалиптични отблясъци,
авторовото въображение е мощно, удивително е умението му да се вселява и вживява
в чуждите образи. Събирането на кръвния данък е предадено като в историческа
хроника, като в песните за три синджира роби: "Керван от двайсет и пет
коня, на всеки кон по четири момченца в двата коша..."
Повествованието е епично, авторът е майстор на масовите платна. "Набираше
се нечиста сила" - казва той и в това късичко изречение от четири думи
се крие страхотен подтекст. Облакът на разрухата помита и опосква всичко, "което
може да се яде и гори", ята лешояди се спускат над Коритото, мирише на
дим и мърша. Отгоре ни цар, ни бог. На километри се точи "юдинско-нощното"
шествие на бегълците.
На фона на народното бедствие се разиграват и личните драми на героите, възправят
се брат срещу брата, син срещу баща, оживява трагедията на тризнаците Широкови
- Димитър, Димо и Диман, единият български предводител, другият - водач на еничарите,
третият - монах-летописец.
Много мъдрост, познание и философска дълбочина има в книгите на Стоян Бойчев,
както и непомерна обич към хората.
Специално внимание заслужава слогът на писателя, той има верни и точни думи
за всичко, за всяка отсянка, багра, както и за извивките на мисълта. Вътрешният
ритъм на фразата нерядко е като в народната песен, излъчва баладичен дух, а
специфичен оцвет й предават постоянните епитети, като шатърна булка Смилена,
мамина щерка хубава, татьова ненагледна и пр.
Роден в Предбалкана, гледал от дете с омая синята планинска вис, Стоян Бойчев
има лирично-нежно чувство към природата, от която човекът е само частица, можеща
"да диша, мисли и живее". Той възприема природната хубост с всичките
си сетива и я рисува с обич, с вдъхновение. Един щрих само: "Далеч напред
и малко вдясно се провидяха верига върхове от главния хребет на Балкана, нанизани
като пилци след белоглава квачка - Юмрукчал все още не бе снел снежната си гугла."
През 2006 г. писателят зарадва почитателите си със своя нов роман "Златното
ведро" - сложно, широко, многопланово и многопластово произведение, изпълнено
с напрежение и драматизъм, с галерия от човешки образи и характери. То е своеобразна
равносметка за неотдавнашното ни съвремие, страстно дирене на историческата
истина за него.
"Златното ведро" е обемна и по съдържание, и по обхват книга - от
преломните дни на 1944-а до нравствено-кризисните сътресения на днешното ни
общество. Чрез съдбата на героите си авторът улавя динамичната амплитуда на
историческото махало вляво и вдясно, показва колизиите и гърчовете на епохата
и на съвестите, надеждите, вярата и заблудите на хората, жестокото разминаване
между идеал и действителност. При него няма еднолинейност, няма нито един пълен
праведник, защото светът не е само добър или само лош, а е пъстра амалгама от
противоречия и невероятни конфликти, сплетени в единен възел. Трагизмът на времето
и на личната човешка орис се кръстосват в постоянно взаимодействие.
И в този роман Стоян Бойчев изявява отличителните си качества на професионален
разказвач. Той умело и интригуващо разгъва сюжетните линии, от различни ъгли
оглежда събитията, следи предимно вътрешното движение и развитие на образите,
потока на човешкото съзнание с всичките му зигзаги, забежки напред и връщания
назад. Това е парекселанс модерна, интелектуално наситена проза. Майсторството
на белетриста личи и в използваните прийоми и похвати. Дневникови бележки, следователски
записи, ретроспекции, исторически и криминални отклонения прошарват като кенари
тъканта на разказа.
В книгата, освен хората, има и един друг постоянен негов герой - Природата.
Тя е фон на човешкото битие, но същевременно неизменен съучастник в съдбите
на човеците, неделима от всекидневните им радости, болки, терзания. С художническа
страст и постоянство авторът рисува любимото Корито - котловината, гдето се
плискат язовирните води, обрамчена от синия планински венец. Именно това е благословеното
златно ведро "с ярко зелени ръбове, пълно до горе със светлина", обиталище
на траки, римляни, славяни, българи... От устия и ръкави там извират бели мъгли,
вятър шушне във върхарите, носи се упойващ дъх на билки и плодове. Читателят
със сърцето си долавя болката на автора за умиращите планински махали и селца,
за заглъхващия Балкан, за унищожаваните от човека чистота и красота.
"Златното ведро" е най-значимото произведение на писателя сред неговите
17 книги, разпукнат благоуханен нар в зрялото му белетристично творчество. Неслучайно
Никола Радев го нарежда между десетте най-добри романи в българската литература
през последните 30 години.
Не можем да не се съгласим с тая оценка.
17.01.2009
Мнения по темата: