Интервю
Д-р Владимир Сотиров:
Психичното здраве е последна грижа
През последните години не е открито нито едно ново психиатрично отделение към многопрофилна болница, казва психиатърът
" Психиатричната помощ е в задния двор на медицината"
 |
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицински университет - София, през 1995 г. От 1996 до 2002 г. е работил в Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" в Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г., както и допълнителни специализации. Член на Българската психиатрична асоциация и председател на Софийското психиатрично общество. Сред създателите е на амбулатория за психично здраве "Адаптация" и е управител на практиката. |
- Д-р Сотиров, как бихте характеризирали състоянието на психиатричната помощ
в България?
- Има голямо разминаване между извънболнична и болнична психиатрична помощ.
Извънболничната се разви значително през последните 10 години, създадоха се
множество специализирани психиатрични консултативни кабинети, психиатрите са
част от екипите на почти всички диагностично-консултативни и медицински центрове.
Здравноосигурените лица, страдащи от тежки психични разстройства, имат право
на безплатно лечение със скъпи и съвременни лекарства. В същото време състоянието
на болничната и диспансерната психиатрична помощ не се е променило изобщо и
все повече млади психиатри напускат страната, прогонени от ниското заплащане,
лошите условия на работа и липсата на перспектива. Психиатрията вече е непрестижна
и нискодоходна професия за завършващите студенти по медицина.
- Какво "връзва ръцете" на специалистите в лечението на хора с психиатрични
проблеми?
- Психиатричните стационари (болници и диспансери) продължават да се финансират
и управляват по архаичен принцип. Никой не се занимава със стратегическото управление
на системата, за планиране на развитието също не може да се говори, няма валидна
информация за функционирането на системата. Стационарната психиатрична помощ
продължава да е извън системата на останалата медицинска помощ. Образно казано,
тя е в задния двор на медицината. За нея няма клинични пътеки и за лечението
на психично болните в психиатричните болници не важат онези стандарти, които
важат при лечението на всички останали здравноосигурени лица.
- Има ли у нас медицински стандарт в психиатрията?
- Съществуващият стандарт по психиатрия е практически неприложим - той е морално
остарял още от момента на неговото утвърждаване от министъра на здравеопазването
през 2004 г. От друга страна, този стандарт е непроменен пета година. Няма медицинска
научна дисциплина, която за 5 години да не се е развила до степен, че да не
е довела и до промени в практическото си приложение. В психиатрията обаче времето
е спряло - пациентите са третирани точно така, както и преди 25 години, само
наименованието и съдържанието на някои от лекарствата са променени. Самата идея,
въплътена в този документ, претенциозно наречен "стандарт", е сбъркана
- не е логично министърът на здравеопазването да казва на лекарите как да лекуват
своите пациенти. Това по-скоро е задача на БЛС или на евентуална лекарска (респективно
психиатрична) камара, чиято задача е да формулира стандартите за практикуване
на специалонстта. Сега психиатрията, която по своята същност е една от най-творческите
медицински специалности, се превръща в протоколно занятие. Това е една от многото
предпоставки за дехуманизирането й. За да бъде в помощ на пациентите и лекарите,
наредбата, с която е приет клиничният стандарт по психиатрия, трябва да се актуализира
на всеки 6 или поне 12 месеца.
- Все пак от 2000 г. се говори з реформа в психиатричната помощ у нас...
- Реформата в психиатрията така и не се случи. Независимо от декларираните намерения,
тя остана на хартия - приети бяха две национални програми за психично здраве.
Първата от тях за периода от 2001 до 2005 г. Заключението на Сметната палата
бе, че "финансовата осигуреност на националната програма не гарантира изпълнението
на предвидените в нея дейности", или иначе казано, че тази национална програма
е провал. Следващата едва ли ще попадне в полезрението на Сметната палата, защото
тя има съвсем символично присъствие в правителствените програми за реформа.
- Какво е състоянието на местата за лечение на хората с психични проблеми?
- Нито едно ново психиатрично отделение към многопрофилна болница не беше открито
за последните години, въпреки че точно това е обявено като приоритет на националната
политика в областта на психичното здраве. Все още психичното здраве не се разпознава
като приоритет от политиците и висшите здравни администратори, независимо от
политическите декларации в областта на здравеопазването. А това е парадоксално,
защото по данни на Националния център по здравна информация към МЗ повече от
11% от всички легла в България са психиатрични. В здравната администрация обаче
продължава да няма нито един специализиран отдел, който да се занимава с управлението
и развитието на този ресурс.
- В каква степен е развита спешната и неотложната помощ в психиатрията и какво
ги отличава от останалата част на медицинската помощ?
- Спешната психиатрична помощ е част от спешната медицинска помощ въобще. Така
е по целия свят, така е и в цяла България, с изключение на София. Някой от читателите
на ДУМА случайно да знае номера на спешната психиатрична помощ в София? Допускам,
че това са изключения. А колко от тях знаят номера на бърза помощ? Предполагам
- всички. Трябва ли да има спешна кардиологична помощ и специализирани екипи
за спешни интервенции при инфаркт или камерна аритмия? И тези специализирани
екипи да имат различни номера от този на бърза помощ? Това е красноречива причина
спешната психиатрична помощ да не бъде отделяна от спешната медицинска помощ.
Вместо да интегрираме, в София сепарираме, сегрегираме, парцелираме. Въпреки
че не достига персонал, линейки и бензин за тях, въпреки очевидната липса на
организационен ресурс да се справи пълноценно с работната си задача и не е в
състояние да даде онзи продукт, за който е създадено - качествена, достъпна
и своевременна спешна психиатрична помощ, спешното звено на градския психиатричен
диспансер продължава да упорства в претенцията си за уникалност и неповторимост.
През последните години се положиха много усилия всички спешни случаи и повиквания
да се интегрират в единна национална система. Но София прави изключение.
- Как се провежда психо-социалната рехабилитация на пациентите с психиатрични
проблеми?
- Модерните технологии на психиатрията в общността, популяризирани през 90-те
години на ХХ в. у нас от един от пионерите на психатричната реформа в България
проф. Тома Томов, включват изграждане на защитени жилища и дневни центрове в
общността. В тях пациенти с трайни тежки психиатрични увреждания ще могат да
възстановяват уменията си за независим живот под наставничеството на специалисти
- психолози, социални работници и психиатрични сестри, работещи в общността.
Това представлява алтернатива на институционалната психиатрия от затворен тип,
която изолираше психиатричните пациенти за дълги години. Още през 60-те и 70-те
години на ХХ в. бе доказано, че психиатрия, базирана на големи болници и изолирани
социални домове, задълбочава увреждането или най-малкото - възпрепятства възстановяването.
Тези открития сложиха началото на психиатричната реформа в САЩ, а по-късно и
в Западна Европа, реформа, обединена под ключовата дума "деинституционализация".
У нас има плахи наченки на такава деинституционализация.
- През последните няколко седмици цялата ни страна стана свидетел на "прояви"
на хора с психични отклонения, на които медиите отделиха прекалено голямо внимание.
Основателна ли е тревогата, че "има толкова много луди на свобода"?
- Задачата на медиите е да информират. Колкото по-подробно, толкова по-добре.
Въпросът не е в количеството на информацията - тя никога не е достатъчна, а
в нейното качество, т.е. в нейната достоверност. Обилната достоверна информация,
осигурявана от медиите, помага на нас, гражданите, да си съставим мнение за
описвания феномен, т.е. да проникнем отвъд сухите факти, да разберем механизмите,
които стоят в основата на описваните поведения, да се поставим на мястото на
участниците в историята, да преживеем събитието във виртуалното пространство
на въображението си и по този начин да имаме лично преживяване за случилото
се, чрез което да го разберем.
...Психиатрията не бива да бъде възприемана като институция, служеща като инструмент
на обществото за контрол върху поведението на индивидите. Като клинична дисциплина
тя е призвана не да ограничава свободата на индивидите, а да увеличава потенциала
им да практикуват повече свобода, ограничавайки симптомите на заболяването им.
Ако за да се постигне това е необходимо временно ограничаване на свободата и
гражданските права, то институцията, която е призвана да прави това, не е психиатрията,
а прокуратура, следствие, съд, полиция.
20.02.2009
Мнения по темата: