Антология

Непреклонният Биньо

Та не мислете, че той е принадлежал някому, освен на своята си Истина...

Чавдар Кръстев

"...Бил с козата. Тогава всички ходехме с козите. И беше без домашно. Учителката го хвана за ухото и го накара да застане в ъгъла на колене. Биньо отказа. И не застана на колене..."
Това ми разказа негова съученичка от Бараково, когато на 16 януари тази година, в деня на неговото раждане ("...в барака № 13!" - подхвърли брат му Иван), отидохме там, за да открием възпоменателна плоча. Бараката вече не съществува, та затова плочата бе сложена пред входа на бившата хартиена фабрика. Точно срещу паметника на Никола Вапцаров. А улицата, на която е била бараката ("То там сега са само луксозни вили"" - казва приятелят му Методи), по решение на Общинския съвет ще носи неговото име. Улица "Биньо Иванов".
Стоях там и си мислех какво ли би казал Биньо, ако знаеше за плочата и улицата. А и за паметника, който в скоро време ще се издигне пред читалището в Кюстендил. Може би: "Ама верно? На мене това? Ама ти сериозно ли?..."
Не, че суетата му беше чужда. Не, че не знаеше собствената си стойност. О-о! Знаеше я! Когато излезе онзи брой, знаменитият, на "Литфронт", той ми го показа с думите: "На тая страница името Биньо Иванов се споменава 27 пъти. А Тодор Живков - само веднъж!"
Но след неговия живот (говоря за онова най-всекидневно битие, в което той съществуваше, и което нито един от нас не би пожелал за себе си, а той го живя доброволно!) - та плоча, че и улица, пък и паметник отгоре! Човек би се стреснал, най-малкото...
И веднага усещам как не-приятелите му мърморят: "Айде сега! На това пиянде паметник! И то до фигурата на Майстора! Абе, той се нальокваше като..., айде да не казвам като какво и тогава натракваше на машината каквото му дойде на пияна глава! А вие сега му търсите смислите!" Това съм го чувал от интелигентни хора. Хора, дарени с художествен усет. Хора, с които обичам да си говоря. Дори неговите най-близки - жена му и децата му - все още не могат да се откъснат от този... зле битуващ Биньо. "Вие го гледате от друга страна, познавате го по друг начин..." - са ми казвали синовете му.
Може пък да са прави. В битов план. Човек трябва да разбере Марето, която една вечер ни насмете (бяхме се появили у тях в доста... нелицеприятен вид) и проплака, че няма дори един по-голям леген, в който да къпе децата. Ама къде ти Биньо да мисли за легени! Е, сложихме една вана, и всички, включително и Биньо, откровено си поревахме, щастливи да гледаме Стоянчо, Митко и Елица как цамбуркат като патета в тая огромна локва - ваната...
Подозираше ли Биньо тази "страна на бита"? Естествено! Та той живееше по-вътре в това битие от мнозина други. Бил съм горд, че имам приятел-поет, който не е на длъжност "поет", а е най-обикновен нормировчик във фабрика. Иначе нямаше да напише:

Кога се е заспало, дали е сън било,
тъмното крещи от циферблата,
тъмното - студено и мъгла...

Той виждаше "нещата от живота" много по-добре от нас със своите поетически микроскопи:

Ауспухът е изкривен, тя е с бенка над устата вляво,
чантата е кърпена отдолу с бял конец.

Но той разполагаше и с поетически телескопи:

И времето, Вселената, жени,
докато расте в морето пясъка,
докато обличаме България.
Докато иглите се пречупват,
докато си мислехме децата,
които с осем часа наедряха.

В онези години, когото добруването бе на ниско равнище, той бе видял, че да живееш добре винаги е въпрос и на унижение. А той не го желаеше. Той си имаше своя ценностна система, която не допускаше клякане на колене. Не си спомням някога да е искал пари на заем. Не си спомням някога да е казал "Ще почерпиш ли по едно?" Това за него би било унизително. Не мога да си представя в неговия език думата "унижение" - дори пенсийката на майка му за него е "любопитна", а не унизителна! Той живееше с някакъв свой кодекс на честта и не допускаше никакви компромиси с него. Дори с цената на унижението във всекидневното...
Във времето, когато Истината беше въпрос на директива и притежание на определени хора, които можеха да институционализират някоя Лъжа на мястото й; когато най-читавите само кухненски страдаеха по някаква твърде сумрачна Идея, Биньо си беше изработил своя Истина, огняроинтелигентска (по термина на М. Неделчев). А към чуждите истини се отнасяше с голяма доза ирония. В стихотворението "Атанас Далчев джаз", записано на парче вестник, четем:

... бай Атанас ми каза
кое е черно и защо е бяло...

Неговата Истина не допускаше някой да бъде привилегирован (заради каквото и да е!), а други да са унизени. Дори в труда си унизени, и заради труда си унизени! Ненавиждаше "активните борци"... за привилегии. По една ирония на съдбата последните си години прекара в санаториума на активните борци в Кюстендил. "Знаеш ли как се грижат за мене! "Нашия Биньо" ми викат! Представяш ли си?" - ми каза веднъж.
Дори гладната му стачка (истинска, не диетична, като на някои други!) бе все заради тая негова, лична Истина. То каква ли друга може да бъде Истината? И той си я отстоя докрай, непреклонно...
Когато казвам, че той всичко виждаше, имам предвид наистина всичко. Дори кривиците на "своите хора". Ето ви пример: след промените след 90-а година залата на бившия Градски съд в Кюстендил, в която навремето ме бяха осъдили за "дребно хулиганство", бе дадена на Пострадалите от комунизма (май така се казваше тая организация?) за клуб. Вървим с Биньо по улицата, той внезапно спира, посочва сградата и ми казва: "Сега, ако не беше с ония, щяхме да те направим "активен борец!" Отвърнах му: "Биньо, ама аз си бях пиян, не помниш ли?" Разсмя се и ми дума: "Това само ти си го знаеш!" - и се подсмихва ехидно-ехидно. Та не мислете, че той е принадлежал някому, освен на своята си Истина.
И понеже май е настанало времето за академично отношение към личността и творчеството на Биньо Иванов; понеже май е необходимо да класифицираме тази непобираща се в никакви рамки личност, май се налага и аз да дам някакво определения за този феномен. Давам го:

Биньо Иванов си беше най-чиста (разбирай - симапатична) проба анархист. Безвластник, който нито търпеше Власт над себе си, нито се стремеше към някаква Власт. Над когото властваше само неговата Поетична Истина, отстоявана непреклонно.
"Защото, ако вземе да помисли
човек по-надълбоко да потъне,
ще си подхвърли капата на вас
и ще се счупи, вместо да се сгъне."

Счупен, но не на колене! Такъв го помня аз. Макар той да си е дал самоотчета ("Приспиван съм с работнически маршове, другари!") много по-отдавна, много по-дълбоко и най-искрено:

"До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм минал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко."

До другата трева, приятелю непреклонен!

Иначе днес той вече щеше да е на 70. Една възраст, в която трудно мога да си го представя. Не случайно е казано, че истинските поети си отиват млади. Или поне по-млади...

(Авторът е режисьор, професор по актьорско майсторство и режисура)

До другата трева

До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.

(Ти падаш върху мене, черга, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед,
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)

до другата трева,
до другата трева.

Сигурно

В земята може би, в земята.
Сред корените й скосени,
под най-ронливата й мисъл,
избила някъде в зелено;
в самите й уши, в очите,
разбрали всичко и съвсем.
(В морето лодка се люлее
и планина цъфти над мен.)

А може би е по-далече.
Където клюн замислен свети
и бавен меден прах полепва
на синкав облак по лицето;
между тревата ходи нещо -
с уста, със ореол мъглив.
(Отвесен, истински човечец,
върви, доволен, че е жив.)

Но сигурно е дъх, скриптене
между небето и земята,
като че се изкоренява
на някой болен вълк душата;
потръпват мокрите дървета,
над пропастта пръхти мъгла.
(И там ръмжи една спокойна,
пренатоварена пчела.)

(Стихотворенията са от книгата "Биньо Иванов, Неизвестни и антологични стихотворения",2009, издадени под редакцията на Михаил Неделчев)

11.04.2009