Интервю

Константин Казански:

Аз съм професионален аматьор

Не е задължително да живеем на някакво определено място, важното е какво правим, с кого се виждаме и общуваме, твърди големият артист

" Нямам претенцията да бъда олицетворение на една национална култура"

"След като "пробиете", не може цял живот да стоите на "пробитото" място"

Интервю на Альона Нейкова

Снимка Благовеста Цветкова

Константин Казански е един от най-популярните български изпълнители от средата на 60-те години на ХХ век. Роден е на 1 юли 1945 г. в Свищов, който нарича Велики Свищов. От 15-годишен живее в София. Голяма част от времето си прекарва на тавана на учителя си по сградостроителство Ангел Ахрянов, където се потапя в атмосферата на театъра и поезията. Там Казански се запознава със Стефан Цанев, Константин Павлов, Христо Фотев и редица други творци. Професорът по техника на говора Борис Михайлов го разубеждава да кандидатства във ВИТИЗ заради говорен "дефект" - френско "р". След казармата отива в Радио София, където пред тогавашния директор на медията Ангел Заберски изпява песен на Шарл Азнавур. Така започва кариерата на Константин Казански, който за невероятно кратко време става известен и обичан изпълнител в цялата страна. Обаче в началото на 70-те, едва 25-годишен, той остава във Франция. В Париж Казански работи предимно в руски кабарета, акомпанира и аранжира изявите на различни изпълнители, написва есето "Руско кабаре", композира музика за класически балет и пр. Няколко години си сътрудничи с Висоцки, като професионалните им отношения прерастват в приятелски и почти семейни - Владимир става кум на сватбата на Константин и жена му Вероник. През 1987 г. съпрузите създават хор "Казански", с който изнасят много концерти по света в продължение на 10 години. Университетското издателство "Св. Кл. Охридски" издава стихосбирката на Казански "Писма от Париж". Артистът, който почти 40 години живее във френската столица, не прекъсва връзките си с България. Преди почти 7 години е удостоен със званието "Почетен гражданин на Свищов".
Сегашното идване на Казански в България е свързано с театралния проект, наречен "Роден в Европа, на нашата улица", реализиран съвместно с актьора Стоян Алексиев със съдействието на телевизия "Европа". Театрално-музикалният спектакъл вече бе представен във Варна, предстоят изяви в Русе, Бургас, Стара Загора и Пловдив. В столичния "Сълза и смях" премиерата е планирана за 26 април. В представлението са включени текстове на Алфред дьо Мюсе, Пол Валери, Бертолд Брехт и Саша Гитри. Спектакълът е издържан в духа на 60-те години на миналия век и е посветен на живота на актьора и съдбата на героите, създадени от световни драматурзи. За проекта са подбрани неиздавани досега песни на Казански, писани през последните 30 години във Франция.

- Господин Казански, как бихте се представили на днешните млади, които са чували за вас от разказите на родителите си?
- След като видят това, което правя сега, самите те ще имат някаква собствена реакция. Не изключвам дори тя да покаже, че не се интересуват от подобни неща. Но от личен опит мога да кажа, че когато бях млад и са ми показвали редица работи, които не са ме интересували, някои от тях все пак съм запомнил, впечатлили са ме и съм се върнал към тях години по-късно. За мен е важно, че, правейки нещо сега, се надявам днешните 20-25-годишни да видят и да харесат поне част от него. И ако наистина го направят, поне ще имат някаква представа за това кой е Константин Казански. Никой не може предварително да каже как ще еволюира всичко в техните мозъци.
- Вие самият как се определяте - като музикант, поет, аранжор?..
- Аз съм артист. Или, ако искате, можете да ме възприемате като професионален аматьор. Правя много неща, които не съм учил систематически, но така се е случило, че съм успял да ги реализирам. Винаги в работата ми има поезия - дори в музиката. А от театрална гледна точка, също има някакъв музикален момент. С музика започнах да се занимавам едва ли не по случайност. Повече ме влечеше театърът и съчетанието музика-театър-поезия. Това са неща, които се преплитат. Аз не съм почитател на титли. Нямам и претенцията, че съм някакъв голям професионалист - ето, вижте какво правя, ама страшно го правя!
- Успяхте ли да запазите българското в себе си?
- Нямам претенцията да бъда олицетворение на една национална култура. Старая се да бъда олицетворение на това, което съм аз. Никога не съм се съобразявал с произхода на проекта, върху който работя, а съм го правил, както ми е идвало.
- Това ли ви помага да пробиете и да постигате успехи?
- Тук (в България - бел. ред) - не. На други места също не мога да кажа, че съм направил пробив. Това е просто реализация на определени идеи. Пробивът е нещо относително. А и след като "пробиете", не може цял живот да стоите на "пробитото" място. Което всъщност е много хубаво. Тоест нищо не може да бъде спечелено завинаги.
- Как се роди идеята за спектакъла, който представяте със Стоян Алексиев в някои български градове?
- Преди 12 години бяхме поканени със съпругата ми Вероник в Париж на спектакъл "Гъбата" на Цветан Марангозов. По време на представлението видяхме един актьор, който не познавахме. Той, в продължение на час и половина, сам изнесе на сцената тази пиеса на френски. Бяхме възхитени от играта му. Като отидохме да го поздравим след края на спектакъла, останахме много приятно учудени, че човекът не говори френски, както на сцената. Така се запознахме със Стоян Алексиев. През годините поддържахме с него контакт и намерихме сроден език по редица теми. Още тогава се появи идеята да направим нещо заедно. Ама ей така, на нас да ни е приятно, а не нещо, което да е стандартно. Но минаха години, обстоятелствата не позволяваха да реализираме замисленото, а и трябваше да намерим някой, който да подкрепи проекта. Така си изтекоха 12 години. Но още през 2007-а ние започнахме със Стоян да репетираме, той е невероятен - монтира абсолютно целия спектакъл. Това е представление, което подлежи на развитие. На този принцип могат да се направят още една или две постановки.
- Как спектакълът "Роден в Европа, на нашата улица" бе приет във Варна - там го представихте на 6 април?
- О, много добре. Но докато не го покажем в София няма да се успокоим. Надявам се, след столицата, в Бургас да ни върви като по вода.
- Със създадения от вас хор "Казански" обиколихте половин свят. Искаше ли ви се да доведете тези невероятни хористи и в България?
- Това е много особен момент. И Марина Влади не искаше спектакъла, който направихме в Париж за Висоцки, да представяме в Русия. Хор "Казански" беше създаден за интернационален момент. В България към подобни формации няма такъв афинитет, както на други места. И досега Альоша Димитриевич, с който работих, е неизвестен тук, а той е най-големият руски цигански певец, който живя и умря в Париж. В България хората имат друг вкус. Смятам, че нямаше да се получи с идването на хор "Казански". За мен не беше задължително да водя тези артисти, не стана, а и не съжалявам.
- Освен вашата съпруга Вероник, дъщеря ви Хюмейра също е участвала в хор "Казански".
- Да, имаше някакъв семеен момент в цялата работа. То затова и се казва хор "Казански". Хюмейра влезе в хора случайно, тя беше на 13 години тогава. Трябваше да се изпълни една песен на дете. Хареса й и после остана
- Имате и син - Надир. Имената на децата ви не са типично "свищовски"...
- Не са. Но го има моментът "Свищов", моментът "светът", моментът "Европа", моментът "Азия"... Изкуствата дължат всичко именно на Азия. Оттам идват музикалните инструменти, тънкостите на поезията и ред други неща. Този момент по някакъв начин го почетохме с имена, които се срещат и там, и тук.
- Поддържате ли връзка с Марина Влади след смъртта на Висоцки?
- Непрекъснато. През февруари бяхме заедно на концертите. Сега, като се върнем в Париж, пак ще се видим. Поканени сме от руското Министерство на културата да продължим турнето в Санкт Петербург, северната част на страната. Но тъй като и тя играе, и аз имам ангажименти, сигурно чак догодина ще продължим с концертите в Русия. И този път се включва, най-сетне, и Френският културен център.
- Обиколили сте доста страни, около 40 години живеете в Париж, което е почти два пъти повече от времето, прекарано в България. Когато ви питат откъде сте, какво отговаряте?
- То и аз не зная откъде съм вече! Не само че съм живял 40 години във френската столица, девет десети от работния период ми е минал в Париж. В България съм работил три години и половина. Откъде съм? От Свищов, от Монмартър и от света! Има доста страни, в които човек чувства, че е оттам. Когато бях в Бразилия, попаднах в един свят, в едно общество, което е много живо и артистично в кръвта си, независимо от всичките големи контрасти. Не е задължително да живеем на някакво определено място, важното е какво правим, с кого се виждаме и общуваме. А че от време на време сменяме града, страната - та това е интересно! В света има към 200 държави и какво, като си ходил в 50-60 от тях? Боже мой! Колко много потенциални родини не си видял и няма да познаеш никога!
- Това означава ли, че не съжалявате за заминаването си от България? Или все пак изпитвате някаква носталгия?
- Не става дума за това дали съжалявам и дали съм доволен. Понеже не съм стоял мирен, съм останал в чужбина, но и видях чудеса, които никога нямаше да срещна в българския контекст. Никога нямаше да ми се случи да работя с Висоцки, да мина през други утвърдени личности, да общувам с толкова много и интересни хора.

17.04.2009