Книги
Опитен белетрист с око на художник
Атанас Маринов разказва за една задочна любов в романа по писма "Разминаване"
Още първите пет-шест години на прехода, в който живуркаме, видимо промениха
географската карта на книгоиздаването в страната. Освен две-три предишни книготворчески
средища, книги започнаха да печатат издателски къщи и фирми във всички по-големи
градове. Предприемчивост, наричана бизнес! Настана многотия от местни издания:
едни средна хубост, други - плахи опити, трети - амбициозна графомания.
Но сред тази многотия има стойностни четива, които заслужават по-широка, национална
популярност. Форми за това е необходимо да потърси Асоциацията на книгоиздателите
и книгоразпространителите. Сайт в интернет не е единственото решение.
За такава професионална творба искам да разкажа тук - за романа "Разминаване"
на Атанас Маринов (печатница "Дъга" - Ловеч). След пенсионирането
си като журналист Маринов отседна трайно в своето родно с. Дойренци, пише активно
и печата белетристика. Спечелил си е доверието на читателите и е удостоен с
престижната награда "Ловешки меч".
Тема на романа му е една наистина задочна любов между български студент и руска
девойка от Приуралието, която следва българистика в града на Нева - Венко Кръстев
и Лариса Сергеевна. Венко отговаря от любезност на адресирано от Лариса писмо
до студент русист без име в Софийския университет. И оттук помежду им тръгва
оживена писмовна връзка, продължила шест години. Разменят си снимки, харесват
се и приятелството прераства в пламенна любов.
Вече учители, и двамата мечтаят за среща, за женитба. Венко й праща "приглашение",
Лариса обаче не получава виза и изпада в депресия. Венко заболява от плеврит.
Осуетява се жадуваната среща, разминават се с младежкия си копнеж... То с какво
ли не се разминават хората и цели общества!
Тук би могъл да завърши романът, като приключение. Но опитният белетрист с око
на художник (още посяга към скицника) избира друг похват. Писмата на Лариса
той печата в курсив почти изцяло, а писмата на Венко преразказва. Насища преразказа
с житейски и философски размисли пред погледа на безплътната Госпожа съвест.
Щрихира всъщност "биография" на епохата - от Сталин и Хрушчов до наши
дни. Ще спомена за пример спора на Ларя и съквартирантките й с гости от общежитието
върху крилатата фраза на Ф.М. Достоевски, че красотата ще спаси човечеството:
дали става дума за външната красота или и за вътрешната, дали телесното целомъдрие
е по-ценно от душевното. Любопитен е също диалогът между автора и млад критик,
който му предлага вместо за някогашна писмовна любов да пише за дискотеките,
за масовите венчавки на Татко Мун, за запознанствата чрез интернет...
"Старата любов ръжда не хваща" - гласи народната мъдрост. Може би
затуй Ат. Маринов е открехнал вратичка за възможна среща на двамата вече в зряла
възраст - задомени, отгледали деца, при пътувания с туристически групи на Венко
в СССР и на Лариса до България. Нека оставим обаче бъдещите читатели да узнаят
това към края на романа.
Полъх на балканско биле
Василка Петрова Хаджипапа сродява по особен начин българския поетичен език
с една по-различна духовност. С носталгична ирония тя нарича себе си "присадена"
в друга земя и в друга култура, но истината е, че тази двойственост на възприятията
и чувствата само е обогатила нейните "орехови думи".
След първите й две стихосбирки, издадени на български - "Глътка въздух"
(1983) и "Отложен живот" (2003), сега пред нас е нейната нова поетическа
книга "Орехови думи". Сравнението се налага от само себе си - и под
българско, и под кипърско небе орехът е мъдро и силно дърво. Сигурен съм, че
то е родило добри и щедри "орехови думи".
В нейните метафори трепти полъхът на балканско биле и средиземноморски вятър
едновременно. Нейната отдалеченост от корените на детския спомен е породила
не само обяснима носталгия, но и тънка чувствителност към всичко, случващо се
в нейния ден.
Може би точно тази островна отдалеченост, която засилва жаждата за близост,
й помага да погледне по-мащабно на себе си и на света. Затова стиховете й, дори
тези за детството и за първите юношески разочарования, се извисяват над регионалното
и носят знака на общочовешкото. Разбира се, това е станало възможно, защото
в нейната духовна същност трепти природен усет за поетическо себеизразяване.
Житейските завои само са изострили този усет.
Сигурно има немалко значение и това, че Василка Петрова Хаджипапа участва активно
в духовния живот на Кипър, превежда от няколко езика, пише статии по театрални
въпроси, изразява своето съпричастие към важни обществени вълнения. Тук заслужава
особено внимание и това, че тя, заедно със своя съпруг, известния белетрист
Христос Хаджипапас, превежда и публикува в Кипър българска поезия и проза.
27.06.2009
Мнения по темата: