Непубликувано

Младият Димитър Димов и "Поручик Бенц"

Писателят през погледа на първата му съпруга, известната преводачка Нели Доспевска, правнучка на чичото на Захарий Зограф - Станислав Доспевски

Кирил МОМЧИЛОВ

На 8 декември 1980 г. в редакцията на вестника, където работех, ми се обади по телефона Нели Доспевска и ме помоли за малка услуга - два екземпляра от "Народна младеж" за нейна приятелка. Обещах й вестниците и продължихме разговора за "Младият Димитър Димов", който бяхме започнали през август 1975 г. Казах й, че съм си преписал в бележника нейната рецензия-отзив от вестник "Мир" (бр.11819 от 23 декември 1939 г.) и тя се зарадва. После я попитах не пише ли погрешно за времето, когато се е запознала с Димитър Димов. А тя ме контрира: "Кой, аз ли не знам и не помня кога съм се запознала с Мишо!?... Беше септември... Не след моята рецензия, а след рецензията на Мара Кинкел, която се появи през февруари..."(в. "Литературен глас" от 8 февруари 1939 г. ") Тази рецензия привлича вниманието на Нели Доспевска, която по това време сътрудничи активно на "Литературен глас" и при една среща в дома на Д.Б. Митов тя попитала:
- Шефе, защо не сте ми казали нищо за някакъв нов роман "Поручик Бенц"?
- Защото той не е за момичета, които още не са завършили университета - отговорил й гръмогласно редакторът.
Момичето прочело "Поручик Бенц" с голямо закъснение и изразило мнението си във в. "Мир". Нели Доспевска, известна на читателите като преводачка от английски език, се запознава с Димитър Димов през септември 1939 г., а на 8 септември 1944 г. се събират в едно семейство (бракът им продължава до 1956 г.). От нашите разговори (през седемдесетте години на миналия век) за големия писател и най-вече от писмените отговори на въпросите ми, които съм получил от нея, предавам само малка част.

- Какво си спомняте от първата и от последната среща с Димитър Димов?
- Естествено, не мога да си спомня точно репликите му, тъй като първата ни среща беше преди четиридесет години. Пък и тогава не съм знаела, че от мене ще се иска да отговарям на подобен въпрос. Знам само, че разговорът протече леко и безпрепятствено още веднага. Като че ли отдавна се познавахме, като че ли вече имаше куп неща, за които да приказваме. Спомням си духа на разговора ни - за желанието му да пише, за това дали ще може да съчетава писането с науката, за тежката му работа като участъков ветеринарен лекар преди назначаването за асистент в Университета, за трудностите около издаването на "Поручик Бенц", както и за голямата помощ, оказана му от издателя на книгата, неговия приятел Добромир Чилингиров.
Сякаш вчера беше онази тиха септемврийска привечер, когато се запознах с него... В сладкарницата компанията му седеше край две маси в дъното на залата. Бяха около десетина души, повечето мъже. После разбрах, че това са "досадниците", както сами се наричаха - все съученици от Първа мъжка гимназия. С тях бяха и балерината Фео Мустакова и едно елегантно русо момиче, чието име съм забравила. Държаха се закачливо и дружелюбно, но по лицата им прочетох любопитство - само аз бях външен човек. Адвокатът Асен Якимов ме представи и ми посочи празния стол до един много късоглед мъж с най-интелектуалната физиономия, която бях виждала. Като че ли между всички имаше нещо общо. Той уж беше един от тях, а всъщност рязко се отделяше от цялата група.
Висок, слаб, с широко чело и хлътнали бузи, Димитър Димов гледаше малко премрежено през дебелите стъкла на очилата си. Може би поради късогледството погледът му понякога издаваше едва ли не детска безпомощност в света на материалното. Гледах този тридесетгодишен мъж, чийто израз на лицето го правеше да изглежда по-възрастен, и се питах защо ми се струва толкова по-различен от околните хора. От него лъхаше самотност...
И сега го виждам - беше със съвсем тъмнозелен костюм, почти чер, много добре скроен. Този човек на книгите и на науката в това отношение се различаваше напълно от онези интелектуалци, които едва ли не нарочно ходят разчорлени и с измачкани дрехи. Винаги биваше гладко избръснат и цялата му външност говореше за чистота и естетичен вкус.
Впечатлението ми за "стъклената стена" след всяка наша среща се задълбочаваше. Или по-скоро, като че ли пред мен заставаха двама: единият, светски човек, който обича да се среща с хора; и другият, по-истинският - непроницаем самотник, едва ли не несретник, когото външната действителност може лесно да нарани.
За последния ни разговор... Беше през един мартенски ден на 1966 година. Спомням си ясно, че срещнах Димитър Димов случайно. Той беше потиснат, неспокоен. Няколко пъти ми повтори: "Не съм добре, не съм добре. Няма да изтрая дълго. Предчувствам лоши неща."... Изплашена, се опитах да го разубедя, да разсея мрачните му мисли, казах му, че няма вид на човек с лошо здраве, че изглежда напълно добре, което беше вярно, но той продължаваше да гледа тъжно. За много голямо съжаление, предучвствията му се оказаха верни. Само след няколко дни, на 1 април 1966 г. в Букурещ Димитър Димов се помина от кръвоизлив в мозъка.
- Какво беше първото ви впечатление от Димитър Димов?
- Първото ми и най-ярко впечатление беше впечатлението за "дебелата стъклена стена", издигната между него и останалия свят, както ви казах в началото. Това ми впечатление не се измени до самия край на живота му. Понякога "стъклената стена" изтъняваше, но никога не се счупваше. Не позволяваше никому да се докосне до същността му, а пречеше и на него да се доближи до другите, дори когато му бяха близки, дори когато ги обичаше. Но през тази "стъклена стена" той виждаше много повече и много по-надълбоко от нас, останалите. Тя му служеше едновременно за щит и увеличително стъкло.
- Нещо повече за самотата на Димитър Димов в живота и при писането...
- Поради детството си, поради нрава си, Димитър Димов предпочиташе собствения си творчески свят, без обаче това до го откъсва от човешките и световните проблеми. Тази негова особеност много ме е учудвала. Острото му социално чувство ми направи впечатление още в първите месеци на приятелството ни. Почти винаги неговите преценки за личности и събития се оказваха много по-точни и по-задълбочени от впечатленията на голям брой общителни хора.
- В "Поручик Бенц" пише за "садизма да мъчим ония, които безумно обичаме". Доколко Хришфогел се покрива с Димитър Димов и какво мислеше писателят за жената?... Какво точно си спомняте от разговорите на тема жени, фатална жена. И коя е тази "жертва на морфина", която е наблюдавал като млад?
- За прототип на Хиршфогел той е имал писателя Г. П. Стаматов. Но ако читателят проследи внимателно творчеството на Димитър Димов, не може да не разбере, че у него наистина се таи частица от Хиршфогел... Що се касае до отношението му към жените и по-специално до недоверието му към тях и убеждението, че повечето жени са вероломни. Всъщност би ли могло да бъде иначе, като се има предвид основната същност на главните му героини - съблазнителки, измамливи, едновременно привличащи и отблъскващи.
Най-пълният и точен отговор на въпроса ви дава самото му творчество. Като се започне с мотото на романа "Поручик Бенц" - част от стихотворението на прокълнатия Шарл Бодлер "Le vempire" и се проследят образите на Елена Петрашева, Ани, шпионката, Фани Хорн, Ирина, Канделита, ще се разбере много ясно какъв вид жена е интересна като образ за писателя, ще се разбере и двувалентното му отношение към нея... Жената, родена да носи отровни наслади, да омагьосва и убива!
- Кога и как пишеше Димитър Димов?
- Още от ранните си години той наблюдава, събира впечатления, мъчи се да си отговори на различни въпроси и това му остава навик за цял живот... Димитър Димов грижливо, внимателно и системно проучваше и подреждаше фактите, които отразяваше в своите творби. Само един пример ще ви дам: за дамската мода по време на Първата световна война, необходима му за някои страници на романа "Поручик Бенц", той е прелистил не един и два стари журнала, за да си създаде съвсем точна представа за тоалетите на Елена Петрашева.
- Какво бе самочувствието му след "Поручик Бенц"?
- След като издаде първия си роман, Димитър Димов се смяташе за любител, а не за писател. "Писател ли съм аз? Наистина ли съм писател? - питаше ме той. - "Поручик Бенц" написах по-скоро за себе си. Да си отговоря на някои психологически и философски въпроси, които отдавна ме вълнуват. И сам не знам как се увлякох, как съдбата на героите ми, като че ли без да искам, водеше перото ми... Наистина ли съм писател?" В ранните години на творческото си развитие писането за Димитър Димов е преди всичко отдушник.
Като писател той работеше с пълна всеотдайност, без да се щади. Може да се каже, че именно тогава живееше най-пълно - което ясно личи от самите му произведения. Когато пишеше, нищо друго не го интересуваше, нищо не беше в състояние да го вдигне от стола; понякога се вмъквах крадешком да му оставя чиния с плодове или да изчистя пепелника, но не го заговарях. Имаше обаче моменти, когато той сам ме извикваше, за да сподели някоя внезапно хруманала му идея. Най-щастлива бях, когато вечер ми четеше написаното през деня, и двамата дълго разисквахме за него.
- Колко време носеше идеята, преди да вземе молива?
- На този въпрос едва ли и Димитър Димов би могъл да отговори точно. У него идеите зрееха дълго, не бяха случайни хрумвания. Много често ги споделяше с мене и му правеше удоволствие да ми чете извадки от написаното.
- Как постигаше духовно и физическо равновесие на писател и учен? Нещо повече за научните му занимания?
- Духовното равновесие, което му беше толкова необходимо, Димитър Димов получаваше само когато съчетаваше науката и белетристиката. Често ми повтаряше, че именно науката му действа уравновесяващо. Неговата раздвоеност, проявяваща се и в други направления, без друго го обогатяваше като творец - ставаше едно взаимно преливане, или може би трябва да кажа една плодотворна осмоза. От раздвояването по парадоксален начин се получаваше единство, цялостност, което на свой ред даваше нова сила на твореца. Колкото и понякога да му беше изморително, той знаеше, че няма да може да се откаже от научните си занимания, а и белетристиката вече го беше хванала здраво в плен. "Ще служа и на едната, и на другата, докато имам сили" - заключаваше той...
Никога не можех да разбера откъде взема сили и време за научните си занимания. Твърде често те бяха за него по-важни от писателството му. И ми е много чудно, че за учения Димитър Димов не се говори достатъчно... Той не гледаше на писателството като на професия. За него то можеше да бъде само призвание.
- А как се отнасяше към критиката?
- На критиката гледаше с безпристрастието и обективността на учения, а не със самолюбието на писателя.

 

27.06.2009

Мнения по темата: