Фундаментално изследване за Захарий Стоянов

Неведнъж съм писал за стратегическата поредица на Панко Анчев "Българският ум". Като редактор и първи читател на впечатляващата серия от девет тома (досега са излезли изследвания, посветени на Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Антон Дончев, Кръстю Куюмджиев, Димитър Талев и "Теория и история"), а пък и в многобройни разговори с критика-философ, когато той е доуточнявал своите идеи за конкретните автори или цялостната концепция на поредицата, съм изпитвал радост, вълнение и нарастващ респект от внушителния замисъл. И съвсем неслучайно, защото според мен с поредицата си Панко Анчев прави първи по рода си в новата история на България опит концептуално да се осмисли делото и творчеството на споменатите големи български писатели и духовни водачи на нацията. 

В поредицата "Българският ум" особено място заема най-новата книга на Панко Анчев, посветена на Захарий Стоянов. Мисля, че в "Непрочетеният Захарий Стоянов" авторът постига най-висока степен на съчетание на философския, историческия, социално-политическия и литературоведческия анализ. Сякаш досегашните монографични изследвания са били подготовка именно за написването на тази книга. Още повече, че става дума за такава извънредно сложна и противоречива личност като автора на "Записките по българските въстания". 

Още в уводните си думи Панко Анчев аргументира разбирането си защо е необходима радикална преоценка и препрочит не само на гениалните "Записки по българските въстания", но и на цялостното духовно наследство на Захарий Стоянов. Според нашия изследовател Захарий Стоянов е не просто спонтанен и ярък писател и публицист, обладан от еуфорията на Възраждането, но и голям политически мислител, защото творчеството му изразява общественото съзнание от 80-те и 90-те години на XIX век и ни дава неподражаеми свидетелства за процесите през тези драматични десетилетия. 

Може би като никой друг от следвъзрожденските писатели и публицисти Захарий Стоянов усеща дълбинните обществени процеси, изследва или анализира не само следствията в социалното развитие, но и причините, скритите тенденции. Ето защо Панко Анчев справедливо твърди, че "Записки по българските въстания" е първият български политически роман за властта. И тук изследователят продължава и доразвива своите идеи, залегнали още в книгата му "Философия на литературната история" за епическия роман и епическото съзнание, родоначалници на които са Иван Вазов с "Под игото" и самият Захарий Стоянов със "Записки по българските въстания". В "Записките" Панко Анчев вижда очертаващите се вече контури и жанровите особености на епическия буржоазен роман. И е убеден, че "Записките" трябва да се разглеждат не толкова като летопис на националноосвободителните борби, не толкова като мемоар или спомен за Старозагорското и Априлското въстание, колкото като политическа литература, в която преди всичко изпъква проблемът за властта на всичките й равнища. 

За Панко Анчев мемоарната проза на Захарий Стоянов само формално е посветена на националноосвободителното движение и на неговите герои и жертви. Всъщност само сюжетът на "Записките" следва хронологията на борбите, а идеите, които разгръща великият писател, са от десетилетието след Освобождението. Тук именно е ключът към творчеството на Захарий Стоянов. 

Политическите възгледи на автора на "Записките" се оформят по време на борбите за национално освобождение и особено в периода, когато той издава феноменалния вестник "Борба", известен като орган на Съединението. През 1881-1882 г. той се числи към организацията на русенските либерали, а малко по-късно към каравелистите (през първата половина на 1886 г.), после на стамболовистите (1887-1889). Но Захарий Стоянов има свое собствено отношение и позиция към партиите и партийното строителство и дейност. Винаги когато неговите разбирания влизат в противоречие с устава или платформата на избраната от него партия, той й обръща гръб и тръгва, както справедливо отбелязва Тодор Ташев, "подир своето собствено знаме". 

Панко Анчев разглежда сложната фигура на писателя, поборника и обществения деец Захарий Стоянов в контекста на своите изследвания за развитието на българския ум от края на XIX век. Току-що освободеното общество едва формира своите институции, все още няма ярко социално разслоение, не са се оформили отделните класи и прослойки, все още е много жив споменът за драмите и трагедиите от Априлското въстание. Но много бързо в рамките на едно десетилетие само възторгът и опиянението от Освобождението се заместват от избуяващите алчност, себичност, егоизъм, завист, които завладяват обществото. За това време Иван Вазов споделя, че предишният кипеж на сърцата на романтиците и поборниците за национално освобождение е изместен от "грубата проза на парламентарний живот". В "Записките" си Захарий Стоянов съвсем неслучайно редува изобразяването на светлите образи и герои на въстанията с подробните описания на низ от предателства и подлости, които съпътстват революционните борби.

Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това току-що освободената от турско робство българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето защо с такава любов, пиетет и възторг той портретува образите на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, посветени на тези светли имена, той рисува така нужните за националното самочувствие и самосъзнание нравствени икони, които ще бъдат пример и ориентир за бъдещите български поколения.

Според Панко Анчев Захарий Стоянов е новият тип български писател, който се оформя след Освобождението, защото неговото обемно творчество представлява не само равносметка на Възраждането, но и край на неговата епоха. Проницателно е наблюдението на изследователя, че отдавна утвърденото в българското литературознание убеждение, че "Записките" са епосът на българската национална история е повърхностно: "Аз отхвърлям това твърдение; то е неточно от литературоведска гледна точка, невярно и основаващо се на повърхностно и твърде емоционално четене. Захарий Стоянов е способен да те накара да четеш емоционално и с нестихващо вълнение, понеже е велик майстор на словото и разказва увлекателно. Но големите майстори на словото от ранга на самия Захарий Стоянов не са непременно епически писатели. Захарий Стоянов е майстор и създател на политическия роман за властта. Като такъв роман освен "Записки по българските въстания" биха могли да бъдат определени и биографиите му на Васил Левски, Христо Ботев, Чардафон Велики и Любен Каравелов, взети като едно цяло произведение с един общ сюжет и различни герои и характери в различни ситуации."

Панко Анчев подчертава непреходното значение на "Записките", както и полемичната публицистика на Захарий Стоянов за осветляването на състоянието на българското общество преди и след въстанията. В главите за политическия преврат, спомените от историята, както и политическите биографии (на Христо Ботев, Васил Левски и Любен Каравелов) се акцентира на уникалната способност на Летописеца да отразява живо и пластично процеса на създаване на историята, да запечатва нейното движение, да съхранява неумиращ образа й. Тая публицистика притежава особен ритъм, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрестанно пулсираща емоция. Тя цялата е действие, движение и невъзможност да се ограничи това движение. Тя реагира остро и мигновено на всеки факт от тогавашните обществени отношения. Но бързите рефлексии на тази публицистика се определят преди всичко от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкова емоционално въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава основание на Никола Обретенов да възкликне: "А когато пък полемизираше, за да отстоява идеите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше неумолим и безпощаден в стихията си".

В поредицата "Българският ум" са фокусирани и преосмислени духовните усилия и многогодишните изследвания на най-значимите български литературни критици, народопсихолози и историци през последния век. Заслугата на Панко Анчев е, че създава цялостен модел, убедителна концепция, която за първи път очертава пред нас общата картина и откроява връзките, причините и следствията, тенденциите в развитието на българската литература и обществена мисъл в контекста на историческия процес.